Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lassiter und die Poker-Hexe, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция
ganinka (2012)
Допълнителна корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Джек Слейд. Ласитър и Покеровата вещица

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

ISBN: 954-8070-96-0

История

  1. — Добавяне

1.

Беше старец с бели коси, които обгръщаха лицето му като грива на лъв. Имаше мършаво, загоряло от слънцето лице, набраздено от безброй бръчки. Приличаше на същество от отдавна отминала епоха. Излъчваше непоколебима твърдост и воля за себеутвърждаване. Когато някой го погледнеше в очите, неволно изпитваше чувството, че трябва дълбоко да му се поклони. Този старец имаше величествената осанка на цар.

Когато той се появи, в малкото градче на края на пустинята внезапно стана много тихо. Вестта за него се разнесе със скоростта на степен пожар и скоро започнаха да се трупат хора, които искаха да го видят колкото е възможно по-отблизо. Сякаш изведнъж градчето се беше превърнало в тържище. Тук ставаше нещо необичайно. Всеки надушваше сензацията, която витаеше във въздуха.

Кой беше този загадъчен ездач? Откъде идваше? Дали не беше някой от онези легендарни отшелници, живеещи на потайни места в безкрайната далечина на пустинята?

Хората често бяха слушали подобни разкази. Обичаха да ги слушат и сами с удоволствие ги разказваха на други. Но никой не искаше да повярва. За тях това бяха просто измислици.

Обаче сега, когато видяха внушителния старец, започнаха да ги побиваш тръпки.

Дали все пак в легендите и измислиците не се таеше и нещо вярно?

Мъжът, дошъл от пустинята, яхнал големия си черен кон, отговаряше напълно на описанието на онзи легендарен човек, за когото от време на време разказваха опитни скаути и трапери.

Старецът спря пред малката пощенска станция. Леко смръщил вежди, той се огледа наоколо.

След това, сякаш в безмълвен диалог със самия себе си, той сви рамене и пъргаво скочи от седлото, кожата на което беше украсена с индианска сребърна бродерия. Изобщо от цялата му екипировка се виждаше, че често си има работа с индианците. Облеклото му в голямата си част беше изработено от фин велур, а също и широкополата му шапка, опасана с лента от змийска кожа. Под нея беше пъхнато орлово перо.

Дори и сега, когато стоеше изправен, той представляваше внушителна гледка. Беше с почти цяла глава по-висок от повечето мъже тук, а раменете му бяха широки и силни. Мускулите му ясно личаха под ризата.

Хората се питаха какво ли търси този мъж тук, в техния град.

— Това е Господаря на пустинята — шепнеше някой на съседа си.

— Властелина на пустинята ли? — прошепна друг.

— Не вярвам на всичките тия брътвежи — също така тихо се намеси трети. — Глупости! Властелина на пустинята изобщо не съществува.

Сърдити погледи се отправиха към говорещия. Това, което се бе осмелил да каже, беше проява на абсолютно безсрамие. Да не би да се опитваше да изкара всички останали глупаци или дори идиоти?

Разбира се, че Властелина на пустинята съществуваше!

Всички вече бяха слушали достатъчно често за него. Само че до днес още никой не го беше виждал.

Защо трябваше да не е той?

В края на краищата, външността му съвпадаше напълно с описанията, които бяха слушали за него.

Старецът извади пушката си от калъфа на седлото. Беше стара едноцевна „Шарпс Райфъл“, произведена още по времето на Гражданската война.

Двата револвера, които носеше на широкия колан, също бяха тъпкалии, отдавна отживели времето си.

Никой мъж, който искаше да предизвика уважение, не мъкнеше такива оръжия. С това старо желязо не би могъл да впечатли противника.

Той отново зарея поглед сред любопитните. Изглежда, не му беше особено приятно, че толкова много хора го гледаха. Въпреки всичко, на лицето му се изписа усмивка и той каза с приятен плътен глас:

— Добър ден, добри хора. Забелязвам, че съм събудил любопитството ви. Може бе някои от вас се страхуват, че бих могъл да донеса нещастие на града ви. Но не се безпокойте, аз съм кротък човек. Тук съм, за да почакам пощенската кола от Калифорния. Тя пристига днес, нали?

Изпълнен с очакване, той се усмихна. Получи отговор, във всеки случай не такъв, какъвто очакваше.

— Ще трябва да почакате още два дни, старче — обади се зад него белокосият Сам Рубенс, началникът на станцията на Уелс Фарго, събудил се от следобедния си сън едва преди няколко минути. Беше излязъл, за да разбере какво се беше случило отвън, и така чу въпроса на непознатия.

Старецът се обърна към началника на станцията.

— Хм, трябва да съм бил погрешно информиран — каза той.

— Така изглежда, господине — отвърна му Рубенс. — Но какво значение имат два дни тук, при нас, на края на света? Бъдете сърдечно добре дошъл в Девилс Пойнт, предния пост към ада. Можете да се настаните в сградата за пътниците, ако желаете. Хотел тук нямаме.

— Много ви благодаря, сър — отвърна с усмивка белокосият непознат. — Но аз обичам да спя под открито небе. Ще си потърся подходящо място някъде извън града.

Сам Рубенс беше видимо разочарован. Изразът на лицето му беше по-красноречив от всякакви думи.

Допреди малко беше убеден, че тайнственият старец няма да отхвърли предложението му. Никой здравомислещ човек не би го направил, докато този непознат тук беше на мнение, че ще успее да си намери място навън, в полето, където да преспи необезпокояван от нищо.

Е, какво пък, щеше да съжалява!

Не само че извън града не можеше да се намери и капчица вода, а освен всичко друго, ако искаше да нощува под открито небе, трябваше да мисли и за вълците, койотите, гърмящите змии, скорпионите и други опасни твари. А когато човек спи, не би могъл навреме да усети опасността. В такъв случай не би могъл и да се справи с нея.

За стареца най-страшно от всичко щеше да бъде обстоятелството, че извън града нямаше вода. Единствената подводна река в радиус от много мили се намираше точно под града и тъкмо заради това той беше възникнал именно тук. В противен случай на никого не би и минало през ум да се засели на това място.

Старецът щеше да съжалява, че е излязъл в полето извън града. Но не това беше истинската причина, накарала Сам Рубенс така да се умърлуши.

Беше ядосан, защото се беше излъгал в надеждите си. По-точно надяваше се да убеди стареца да остане в станцията като негов гост. Така щеше да има възможност хубавичко да го разпита.

Такива мисли преминаваха с бясна бързина през главата на Сам Рубенс, преди да каже:

— На ваше място бих си помислил, господине. В никакъв случай няма да можете да нощувате навън. От една страна е прекалено опасно, а от друга — ще имате нужда от вода. Но няма да можете да намерите. Така че настоятелно ви препоръчвам да останете в града.

Непознатият се усмихна. Усмивката му беше някак снизходителна.

— Добре, господине, щом толкова много настоявате, не бих искал да отхвърля поканата ви. Във всеки случай, длъжен съм да ви предупредя още отсега, че не притежавам никакви пари, за да мога да ви платя за нощувка и храна. Така че помислете още веднъж.

Сам Рубенс нямаше за какво да мисли. Той надушваше късмета си и в никакъв случай не искаше да го изпусне, дори и това да му струваше няколко долара. Беше напълно сигурен, че по-късно тази малка загуба ще се превърне в двойна и тройна печалба.

„Само двойна и тройна ли? — някъде вътре в него се обади един тих глас. — Печалбата би могла да бъде много, много по-голяма. Да не би да си забравил за приказните богатства, които този мъж притежава?“

Не подлежеше на съмнение, че именно той е легендарният Властелин на пустинята. На никого другиго описанието не би подхождало така точно.

— Това няма никакво значение, господине — побърза да го увери Сам Рубенс. — Считайте се за мой гост. За всичко останало спокойно можете да забравите.

— Вие сте много любезен — каза мъжът от пустинята. — Но сега бих искал най-напред да се погрижа за коня си.

Той се отправи към великолепното черно животно. Беше жребец. И идваше от неизвестна конюшня. Този факт също представляваше загадка за хората тук.

Всички те разбираха достатъчно много от коне. Но такъв великолепен екземпляр никога досега не бяха виждали.

Това отново даваше повод за най-необикновени предположения, но така и не се стигна до по-нататъшни размишления и размяна на мнения.

Отекна тропот на копита.

Най-малко десет ездачи приближаваха към града. Яздеха толкова близо един до друг, че човек едва ли би могъл да преброи колко точно бяха в действителност.

Но броят на ездачите нямаше никакво значение.

Решаващо беше обстоятелството, че се касаеше за членове на най-страшната банда по тези земи. Където се появяваха, хората очакваха неприятности, а понякога имаше дори и жертви.

Тук, в Девилс Пойнт, така наречените пустинни вълци не бяха се появявали от дълго време. Жителите на малкото градче от седмици вярваха, че бандитите са загубили интерес към тази дупка. Тук наистина нямаше кой знае какво за плячкосване. За тази цел имаше значително по-привлекателни места.

Защо бяха дошли?

Яздеха бавно, но без съмнение застрашително приближаваха. Всички носеха широки жълти наметала. Те се бяха превърнали в един вид запазена марка облекло на пустинните вълци.

Пред къщите ставаше все по-пусто. Дори и най-дръзките мъже се измъкнаха незабелязано, обзети от страх. Нямаше никакъв смисъл да се правят на големи герои, когато се появяваха тези негодници. Всеки един от тях беше истински дявол в стрелбата — както впрочем и в боравенето с ножове, и в боя с юмруци, а така също и в дуелирането със саби, които някои от тях войнствено носеха закачени отстрани. Тези нехранимайковци бяха бивши войници, поне така твърдяха. Кои бяха в действителност, как се казваха и откъде бяха — не знаеше никой, освен тях самите. Представляваха многоцветна сбирщина от американци, мексиканци, чернокожи и метиси. Истински индианци сред тях нямаше. Поне досега в редиците им не бяха виждали индианец.

Хората знаеха за тях толкова малко, колкото и за така наречения Властелин на пустинята, с тази разлика, че бяха абсолютно сигурни в съществуването им, докато за Властелина на пустинята можеха само да предполагат.

Може би той беше точно белокосият непознат, който в това време беше останал съвсем сам пред сградата на станцията и напълно спокойно разседлаваше чистокръвния си черен кон.

Бандата спря до него. Един от негодниците взе пушката си и стреля.

Куршумът се заби съвсем близо пред стареца и вдигна малко облаче пепел.

Настана зловеща тишина.

Старецът бавно се обърна и погледна стрелеца.

Като че ли цял Девилс Пойнт беше притаил дъх. Изпълнени с напрежение, всички очакваха да видят какво ще се случи в следващия миг.

— Нападнах ли ви, господине? — попита старецът с плътния си глас. — Защо стреляхте?

Бандитът очевидно беше слисан. Доколкото можеше да си спомни, никога досега не се бяха обръщали към него по този начин. Изглежда, този старец не изпитваше и капчица страх. Взираше се в него — главатаря на страшната банда — така, като че ли вътрешно му се надсмиваше.

Бандитът вдигна уинчестъра си и стреля за втори път. Куршумът прониза кожената шапка на стареца и я събори в пепелта.

Но старецът не помръдна. Гледаше го, без дори да мигне. Стоеше там спокоен и горд.

— Стрелям, защото ми харесва, старче! — изръмжа бандитът. — Имам достатъчно патрони в магазина, за да те направя на решето. Кой си ти?

— Ной — отвърна белокосият. — А вие, господине?

— Аз съм Бът Карсън. Никога ли не си чувал за мене?

— Не мога да си спомня.

— Е, сега вече знаеш. Но не ми се вярва, че никога досега не си чувал името ми. По тия места всеки ме познава.

— Аз съм чужденец тук, Карсън.

Главатарят на страшната банда нямаше какво да каже. Чувстваше се някак притиснат натясно, а това го вбесяваше.

Този тип имаше дързостта да се държи нахално!

— Май се мислиш за много силен, Ной? — коварно попита той.

Ной се усмихна.

— А има ли от какво да се боя?

Бът Карсън махна нетърпеливо на спътниците си. Те знаеха какво означава това. Лицата им имаха зловещ израз, когато слязоха от конете си.

Приближиха се в полукръг към Ной.

— Пребийте го и го завържете на онзи стълб! — заповяда Бът Карсън. — След това ще продължа да разговарям с него.

Бандитите се изсмяха.

Изглежда, за тях тази заповед беше добре дошла.

Започнаха бавно да се приготвят да смажат стария Ной. Ясно беше, че процедурата няма да е дълга.

След няколко секунди старецът щеше да се строполи на земята и им оставаше само да го завържат на този стълб, който стърчеше като останка от някогашен навес. Сигурно на началника на станцията би струвало прекалено много труд да го махне, тъй като стълбът без съмнение беше забит доста дълбоко.

Негодниците наобиколиха Ной и няколко пъти грубо го блъснаха. Никой не искаше още да го удари както трябва. Искаше им се да се насладят на жестокото зрелище, което щеше да последва.

Ной стоеше със скръстени ръце и се усмихваше. Лицето му не изразяваше никакви чувства, като че ли не изпитваше никаква болка.

— По дяволите! — изкрещя Бът Карсън. — Казах ви да го смажете от бой, а не да си играете с него.

Тогава Бил Гейтс, най-силният мъж в бандата, нанесе едно от своите прословути крошета. Всеки, ударен от него, се просваше на земята. До този момент не се беше намерил някой, който да му противостои. По-рано Бил беше един от най-прочутите професионални боксьори по Мисисипи.

Ной сякаш едва помръдна.

Въпреки това изведнъж главата му вече не беше там, накъдето с унищожителна сила летеше юмрукът на Бил.

В следващия миг всички видяха нещо, което ги накара да не вярват на очите си.

Всичко изглеждаше така, като че ли Бил Гейтс бе повдигнат от някаква невидима сила. Той се изправи на пръсти и с приглушен стон обърна очи.

После политна към останалите и падна по гръб. Беше толкова зашеметен, че не успя дори да се подпре на ръцете си. Огромното му тяло беше като парализирано.

— Дявол да го вземе! Дайте му да разбере! — изненадано изрева главатарят, който още седеше на коня си. — По дяволите, какво чакате още…

Гласът му се изгуби в невъобразимата бъркотия, която настана изведнъж. Пред станцията на Уелс Фарго се образува огромно кълбо от преплетени мъжки тела. Загадъчният белокос старец от пустинята стоеше изправен като скала и се биеше като лъв. Където удареше, мигом поваляше по един негодник и изглеждаше така, сякаш ще помете цялата банда.

Но за съжаление нямаше достатъчно юмруци.

Превъзходството на бандата беше твърде голямо.

А освен това тези кучи синове бяха подли и коварни.

Двама от тях, извадили револвери, се бяха промъкнали зад гърба му и го нападнаха. Едновременно стовариха оръжията си върху главата му. Бяха нанесли ударите с такава безпощадност, като че ли искаха да го убият.

Две секунди старият Ной остана изправен. На кафявото му лице на сокол беше изписан израз на примирение със съдбата. Бавно се строполи, а останалите от бандата се нахвърлиха върху него.

Сега вече изляха цялата си ярост. Ритаха го и го удряха, докато и последната искрица живот в него угасна.

Престанаха да го бият едва когато главатарят им се намеси с енергичен глас:

— По дяволите! Нужен ни е жив.

Бандитите завързаха изпадналия в несвяст старец за стълба. Гледката смразяваше кръвта на скритите наблюдатели от малкото градче. Старецът увисна на въжетата и по всичко личеше, че не след дълго ще издъхне. Главата му беше клюмнала на гърдите. От многобройните рани течеше кръв. Дрехите му от скъпа кожа бяха разкъсани. Кръв се стичаше на вадички по дългата, гъста бяла коса.

Тези мерзавци го бяха били нечовешки жестоко. Би било почти чудо, ако успееше да се отърве жив.

Бът Карсън слезе от коня. Намръщен се спря пред стареца, сграбчи бялата му коса и вдигна главата му нагоре, за да може по-добре да разгледа лицето му.

Едва сега Бил Гейтс дойде на себе си. Още замаян, той рязко се изправи.

— Къде? Къде е той? — изпъшка и после изплю два зъба. — Този кучи син! Ще го…

— Нищо няма да правиш, Бил! — прекъсна го главатарят. — Ако не се опомниш, може да ти се случи нещо!

Бил Гейтс кимна примирено. Неволно се приведе. Когато Бът Карсън говореше така, човек трябваше да внимава да не се набива излишно в очите му. В противен случай наистина можеше да се случи най-неприятното.

Бът не се боеше да застреля дори и приятел. Вече достатъчно често го беше доказвал. В бандата на пустинните вълци господстваха железни закони.

Пленникът размърда клепачи. Лицето му беше започнало да се подува, но очите му продължаваха да горят с непреклонна гордост.

— Знам кой си, Ной! — изсъска през зъби Бът Карсън. — Знам, че ти си онзи тип, когото наричат Властелин на пустинята.

Мъжът, наричащ себе си Ной, го гледаше с насмешка.

— Това е недоразумение, господине.

— Ще изкопча истината от тебе с камшика — съскаше Карсън. — Ще заповядам така да те изтезават, че да изгубиш разсъдък от болка. Ще хленчиш и ще се молиш да те убием. Ще проклинаш деня, в който си се родил. Или пък ще признаеш всичко. Ти единствен можеш да решиш как да се отнесем с тебе.

Белокосият пленник мълчеше.

— Васко! — каза Карсън полугласно. — Дай му да разбере какво го очаква!

Васко беше слаб, среден на ръст мъж, с черти на мексиканец. На ботушите имаше големи сребърни шпори с високи токове. При всяка крачка те звънтяха. От тези шпори някои от противниците му се бяха сдобили с трайни белези, след като бяха лежали в пепелта пред краката му.

Но сега нямаше да използва шпорите, а камшика, затъкнат в колана му.

Той го разви.

Бавно и някак с наслаждение.

Васко, по прякор Камшика, щеше да се прояви в стихията си. Нямаше нито един приятел сред пустинните вълци. Дори и тези брутални типове се страхуваха от него. Той беше един от палачите в бандата, малка част от която бяха тези негодници. Главатарят им Карсън също не беше големият бос. Във всеки случай бос беше някой друг, името на когото дори в самата банда беше известно само на малцина.

— Колко, шефе? — процеди той през жълтите си зъби.

— Като за начало десет стигат — каза Карсън. — Трябва да е само предупреждение.

— Добре, шефе — равнодушно отвърна Васко.

Той отстъпи крачка назад и фиксира жертвата си с присвити очи, сякаш й вземаше мярка.

После плетеният кожен бич със свистене проряза горещия въздух.

Настана изпълнена с очакване тишина. Всички чакаха да чуят първите стонове на болка от пленника. Но той дори не трепна.

Беше ужасно.

Внезапно тропот на копита разкъса тишината.

Между къщите се появи конник. Яздеше сам.

Беше Ласитър…