Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (1)

1.

Старикът вървеше по средата на прашния път. Имаше вид на мексиканец, но при по-внимателно вглеждане личеше, че бе американец.

Облечен бе в стар военен шинел и изглеждаше доста изтощен.

Този мним старец бе Ласитър.

В стария си, изтъркан шинел приличаше на просяк, а широкополата му шапка бе нахлупена ниско над очите, така че не се виждаше почти нищо от лицето му.

Вървеше по пътя от Люквил, който водеше право към Мексико.

Спря при граничния пост, охраняван от мексикански войници. Сви си цигара, предложи и на войниците и след като запушиха, ги заговори:

— Искам да ви питам за Лола Сантяго. Тя още ли живее на Рио Сан Педро?

Войниците го изгледаха с изненада. Въпросът му явно ги смути.

Защо този пропаднал старец пита за Лола Сантяго? Какво общо може да има с нея?

Иззад войниците приближи техният лейтенант.

— Какво искаш, омбре? Чух, че питаш за Лола Сантяго! Отговаряй веднага, или…

Той сграбчи с двете си ръце износения шинел на Ласитър. В нормална ситуация той не би го понесъл, но сега нямаше право да се издава. Задачата му предвиждаше да се представи за немощен старец. Всъщност това не му бе изрично заповядано, но той смяташе, че няма друг начин да се добере до Лола Сантяго.

Лола Сантяго!

Ласитър бе получил нареждане от Бригада Седем да я открие. Една от най-опасните жени, които бе срещал!

Ласитър търпеливо се остави на желанието на лейтенанта да го раздруса здравата. Нямаше никакъв смисъл да оказва съпротива в тази ситуация.

— Отговаряй, омбре! — повтори лейтенантът. — Казвай какво търсиш тук. Защо питаш за сеньора Лола Сантяго?

— Моля за извинение, сеньор лейтенант — каза Ласитър и покорно сведе поглед. — Сеньора Лола Сантяго бе първа приятелка на покойната ми съпруга. Затова питам. Исках само да знам, ако позволите, дали сеньора Лола Сантяго живее все още в хасиендата си на Рио Сан Педро. Дали хасиендата изобщо съществува все още. Само затова дойдох тук, сеньор лейтенант. Нямам никакви лоши намерения. Кълна се във вси светии!

Лейтенантът го пусна.

Ласитър си сви нова цигара. Наистина изглеждаше жалък и уморен.

— Е, какво искаш все пак, омбре? — запита лейтенантът. — Да отидеш до Рио Сан Педро?

— Моля ви да ми разрешите да премина границата — каза Ласитър покорно…

 

 

Ласитър погледна надолу към хасиендата, разположена на брега на Рио Сан Педро. Гледката бе завладяваща.

Припомни си думите на лейтенанта на границата:

— Можете да минете, сеньор! Посетете приятелката на вашата покойна съпруга. Ще се окажете доста изненадан, сеньор американо!

Нито лейтенантът го попита за името, нито пък Ласитър се поинтересува за неговото.

Едно-единствено име не му излизаше от ума — от деня, в който получи новата си задача от агента за свръзка в Туксон. Задачата гласеше, че трябваше да проникне по някакъв начин в хасиенда „Дискулпа“ на брега на Рио Сан Педро. Агентът бе осведомил Ласитър, че досега никой не бе успял да се приближи до нея.

И ето, целта бе пред него. Хасиенда „Дискулпа“ беше наистина великолепно имение.

Собственикът на имението се казваше Порфирио Тремендо, а неговата спътница — Лола.

Ласитър познаваше Лола отпреди. Тя бе една от най-прекрасните жени, които бе срещал, една от най-красивите, най-съблазнителните и желаните жени на всички временна.

Дали изобщо ще го познае след толкова време? В тези протрити дрехи…

И износена стара шапка…

Може би ще й се усмихне покорно, като просяк…

Може би ще й каже: „Сеньора…“

И ето, той стоеше пред нея, облечен във вехт шинел, с нахлупена стара широкопола шапка.

— Сеньора — каза той. — Сеньора…

Ласитър не свали шапката си, а продължи да наблюдава жената изпод широката й периферия. Откри, че тя е все така красива, както преди. В същия миг обаче отново си спомни това, което чу от агента от Бригада Седем.

Зад гърба му стояха десетината мъже, които го бяха заловили, докато наблюдаваше хасиендата и си създаваше представа за околността.

Най-сетне целта бе достигната. Все пак бе успял да проникне, макар и като пленник. Ласитър се вгледа в големите очи на жената, които излъчваха още по-искрящ блясък, отколкото преди две години. Тогава бе последната им среща.

След като лейтенантът го пусна да премине границата, Ласитър продължи да язди към Рио Сан Педро, и по-точно — към своята цел — хасиенда „Дискулпа“. И тогава изневиделица, от всички посоки, изскочиха тези мъже, които го заловиха и докараха в имението. Това бе единственият начин да се добере до Лола Сантяго.

Ласитър бе склонил глава. Дали наистина все още не го бе познала? Изпод периферията на шапката видя, че тя се усмихва.

— Влизай, омбре! Сигурно си гладен.

Ласитър се изкачи по широката стълба към верандата. Лола го покани с жест към вратата.

Той хвърли бърз поглед през рамо. Зад гърба му на двора останаха мъжете, с насочени и готови за стрелба пушки и пистолети. Те очевидно не разбираха какво точно става тук.

Защо кани този непознат гринго в дома си? Никога досега не бе правила подобно нещо!

Какво изобщо ставаше тук?

Влизайки в голямата сграда, Ласитър си представи хаоса от мисли в главите на тези хора. Намираше се в главната сграда на хасиенда „Дискулпа“, там, където бе изпратен по поръчение на Бригада Седем.

Най-сетне бе успял. Целта бе достигната. Но все още не знаеше със сигурност дали Лола го бе познала.

Тя бе една от най-необузданите и тайнствени жени, с които се бе сблъсквал през живота си. Тя бе една от най-красивите жени, жени с гореща кръв, които бе срещал.

Лола Сантяго!

Ласитър си припомняше преживявания от отминали времена, когато влязоха в просторната зала на изискания дом.

Бяха бурни времена и той не съжаляваше нито за минута от това прекрасно минало.

Вече в залата, Лола се хвърли на шията му. Прегърна го, целуна го със същата страст, както в неговите спомени.

Всичко беше както преди.

— Веднага те познах, Ласитър — прошепна тя. — Престорих се обаче, че те вземам за непознат. Налага се заради хората. Аз съм под наблюдение. От дълго време вече не съм така свободна, както може би мислиш. Аз съм затворничка в този дом. Аз…

Тя прекъсна по средата на мисълта си.

Ласитър усети твърд натиск между плешките си. Нещо твърде познато. Можеше да бъде само дулото на оръжие, все едно дали револвер или пушка.

Той бавно пусна жената и се обърна. Трябваше да избягва резки движения, за да не предизвика някое необмислено действие от страна на мъжа зад гърба си. Само едно свиване на пръста върху спусъка и Ласитър със сигурност нямаше да е между живите.

Той се вгледа внимателно в мъжа. Отговаряше на описанията, които му дадоха агентите от Бригада Седем.

Без съмнение, това бе Порфирио Тремендо!

Големият бос! Повелителят на живота и смъртта около Рио Сан Педро!

— Ти си, значи, Ласитър — каза Порфирио Тремендо. — Известен си. Чувал съм доста неща за тебе. Сега се питам обаче какво да те правя. Ти как би постъпил на мое място?

Ласитър погледна мъжа право в очите.

Порфирио Тремендо изглеждаше точно според описанията.

Имаше гъста черна брада и някакво демонично излъчване. Очите му блестяха подобно на въглени.

Но откъде бе така осведомен за него?

Вероятно имаше предател, може би изтичане на информация от Бригада Седем.

Всичко беше възможно. В това отношение Ласитър бе преживял невероятни неща.

Порфирио Тремендо продължаваше да държи дулото на револвера си насочен точно в гърдите на Ласитър. Очевидно засега трябваше да се признае за победен.

— Да, аз съм Ласитър. Откъде ме познаваш?

Порфирио Тремендо се усмихна победоносно.

— Аз знам всичко, което става между Рио Сан Педро и границата с Аризона. Имам шпиони навсякъде, включително на самата граница. Безполезно беше да се преобличаш така. Познал те един човек, който успял да подслуша разговора ти на граничния пост. Този човек знае нещо за теб и за твоя приятел Майо Мортуро от Рио Йаки.

Тремендо свали скъпия револвер и го вкара в обкования със сребро кобур. Не бе повече необходимо сам да държи Ласитър под прицел. Зад гърба му в залата се бяха появили неколцина мъже.

— Защо си тук, Ласитър? — попита Порфирио Тремендо с видимо наслаждение. — Сигурно имаш сериозна причина.

— Да, така е.

— И каква е тази причина?

— Лола — каза Ласитър и се усмихна. — Нали не е престъпление да искаш да посетиш стара приятелка?

На езика му бе да произнесе едно от имената, с които бе известен мъжът срещу него. Това със сигурност би означавало гибелта на Ласитър. Вече знаеше достатъчно.

Наричаха го със страховити прозвища, едно от тях бе Тирана на Сан Педро. Ласитър го знаеше от своя агент за свръзка от Бригада Седем. Но това далеч не бе всичко.

Много повече бе научил за Лола Сантяго. Тя играеше някаква тайнствена роля в жестоката борба за власт и богатство, борба, в която сега и Ласитър трябваше да се намеси.

Ставаше дума за половин милион долара, задигнати преди половин година в Аризона. На Ласитър бе възложено да намери и се опита да върне тези пари.

Бяха го осведомили, че Лола Сантяго играела централна роля в цялата афера. Агентите на Бригада Седем бяха дори узнали, че някога за кратко време Лола Сантяго е била любовница на Ласитър.

Затова именно той бе избран за тази мисия.

И ето, вече бе проникнал в хасиенда „Дискулпа“, едно място с твърде мрачна слава.

Всъщност, според информацията, която бе получил Ласитър, самата Лола Сантяго бе собственик на имението.

Обаче, след като се запозна с Порфирио Тремендо, Ласитър вече не бе така сигурен за истината. Очевидно част от информацията бе невярна.

Въпреки всичко Ласитър бе уверен, че ще успее да стигне до истината. Самият Порфирио Тремендо не изглеждаше толкова опасен, както го бяха описали агентите.

Порфирио Тремендо се усмихна широко и видимо развеселен. Но в очите му оставаше нещо, което държеше Ласитър нащрек. Така можеше да се смее само човек, който си позволяваше всичко и който бе напълно сигурен в себе си. Човек, който нямаше причини да се страхува от никого.

— Имаш право, Ласитър — каза той най-сетне. — Наистина, не е престъпление да посетиш стара приятелка. И напълно естествено е да я целунеш за поздрав. Предлагам да забравим това.

Ласитър кимна в знак на съгласие.

— Добро предложение — каза той. — Бих ли могъл да запитам с кого имам честта да разговарям? Ти ли си съпругът на Лола?

— Все още не — отвърна мъжът с черната брада. — Но съвсем скоро тя ще стане моя жена. Нали, Лола, съкровище? Нали няма да чакаме дълго, докато се оженим?

Лола се държеше доста резервирано.

— Дай ми още малко време, Порфирио — каза тя сдържано. — Още месец-два.

Лицето му придоби мрачен израз. Сега то излъчваше коравосърдечие, властолюбие и жестокост. Личеше, че в този момент се владее с голямо усилие.

— Не те насилвам — каза той и се усмихна напрегнато. — Знаеш го много добре, скъпа. Не съм способен на такова нещо. Ти си напълно свободен човек. А тук, на Рио Сан Педро, няма да има онеправдани жени, докато аз съм шериф и върховен представител на закона.

— Ти си шерифът на областта? — запита Ласитър удивен. — Но защо не носиш униформата или поне значката на шериф — така както е у нас, в Щатите?

Порфирио Тремендо махна пренебрежително с ръка.

— Не е необходимо да се перча като петел. Всички ме познават и без значка и униформа. Изградил съм си авторитет по свой собствен начин. Аз съм Порфирио Тремендо — или може би не си чувал това име?

Ласитър поклати глава.

— Съжалявам, шерифе. Идвам за пръв път към Рио Сан Педро.

— Значи не си бил още в града?

— Не. Не видях никакъв град насам.

— А, така ли? Сигурно си пристигнал пряко от север. Разбира се, тогава не би могъл да видиш моя град. Той се казва Рио Сан Педро, също като реката. Този град е центърът на всичко, което аз съм създал.

Той погледна Ласитър с нескрита гордост.

— Как трябва да се обръщам — със сеньор Тремендо или сеньор шериф? — запита Ласитър сухо. — Уважение за този, комуто се полага — това винаги е било мой най-висш принцип.

Порфирио Тремендо се засмя широко и шумно, пристъпи към Ласитър и го потупа по рамото.

— О, не, амиго! — извика той. — Мога да те смятам за приятел, нали? Приятелят на бъдещата ми съпруга е и мой приятел. Имаш ли нещо против, Ласитър?

В тъмните му очи отново проблесна същото пламъче на недоверие и коварство.

Ласитър не се доверяваше на нищо. Имаше неясното усещане, че около главата му се сгъстяват буреносни облаци. Не намираше обаче никакво обяснение за това.

— Да минем в салона и да пийнем нещо! — предложи Порфирио. — Всяко ново приятелство трябва да се полее с няколко глътки силно питие.

Той даде знак на мъжете да напуснат. След това тръгна напред, пред Лола и Ласитър, към една от вратите, които водеха към отделните помещения.

На влизане в салона Лола хвърли към Ласитър кратък предупредителен поглед. Ласитър кимна. Това бе нейният знак да бъде нащрек.

Но какво, по дяволите, бе наумил Порфирио Тремендо?

Ласитър нямаше много време да помисли по този въпрос. Обходи с бърз поглед салона и това, което видя, неволно го наведе на точно определени изводи. Подът на обширната, продълговата зала бе покрит с тежки килими. Имаше дивани, пред които бяха поставени малки мраморни масички. По стените бяха окачени многобройни цветни картини с изображения на голи жени. Между тези, донякъде неприлични, картини навсякъде бяха закрепени високи огледала, в които човек можеше да се огледа в цял ръст от главата до петите.

През големите прозорци с цветни стъкла проникваше приглушена светлина, която придаваше особена атмосфера на цялата зала. Вечер лампите с червени, сини и зелени абажури осигуряваха подобно осветление.

Вляво имаше истински бар, каквито можеха да се видят само в най-изисканите хотели. В огледалните рафтове зад бара бяха наредени всевъзможни бутилки.

Ласитър отбеляза всичко това с един-единствен поглед.

Не за първи път попадаше в подобно гнездо на порока и поради това предназначението на залата му беше напълно ясно.

Но каква роля играеше Лола Сантяго във всичко това?

— Маноло! — извика Порфирио Тремендо властно. — Къде си потънал? Пак ли си с Хуанита? Дяволите да те вземат, долен негоднико!

В залата връхлетя строен младеж. Косата му беше разрошена, а той самият изглеждаше доста разгорещен. Безполезно бе да се опитва да създаде невинно впечатление. Бе твърде неопитен и човек можеше лесно да прочете мислите му.

— Значи пак Хуанита — изръмжа Порфирио Тремендо. — Вие двамата не можете да се отделите един от друг! Сега ни поднеси напитките, които ще поръчаме, а след това иди да доведеш Хуанита. Знаеш много добре, че не търпя такива неща в моя дом. Хуанита е моя собственост. Също като останалите момичета. Колко пъти трябва да ти повтарям това! Все едно че крадеш от парите ми!

Маноло сведе очи. Беше много възбуден. Ръцете му трепереха, докато наливаше напитки в чашите.

Ласитър пожела уиски. Порфирио поръча текила, към която добави сол и чер пипер. Лола избра каничка вино.

— Това няма да се повтори, сеньор — прошепна Маноло. — Кълна се в живота на майка ми. Аз…

— Заповядах ти да доведеш Хуанита! — извика насреща му Порфирио Тремендо. — Изчезвай веднага, копеле!

Маноло, бос, облечен в бял ленен костюм, изскочи бързо и безшумно.

— Порфирио! — извика Лола, преди още младежът да бе напуснал залата. — Не бъди толкова строг към младите! Не одобрявам това!

— Не се бъркай, Лола! — отвърна той, но вече с доста по-мек тон. — Разбери най-сетне. Ако ги поотпуснеш, няма да разбереш как ще ти отмъкнат всичко, което притежаваш! Трябва да бъдат наказани за назидание на другите. Тези двамата още днес ще получат наказанието си. Вече реших какво ще направя с тях.

Той се изсмя зловещо след последните думи.

Лола го стрелна с очи.

— Знам, че не мога да те спра, Порфирио! Но в никакъв случай няма да присъствам. Ако нямаш нищо против, отивам в града. И без това имам да свърша куп неща там.

Лицето му се навъси.

Ласитър бе сигурен, че в следващия миг Порфирио ще избухне. Изглеждаше, като че ли във всеки момент ще се нахвърли върху Лола. Ласитър се напрегна вътрешно. Ако Тремендо наистина го стореше, нямаше да му се размине току-така.

Тремендо се успокои внезапно, поне външно изглеждаше така. Все пак не можеше да скрие, че вътрешно се раздираше от гняв.

В един миг отстъпи, тъй като бързо разбра какво изпитваше Ласитър в тези няколко секунди.

— Както желаеш — каза той. — Няма да подлагам нежната ти душа на мъчения. Щом искаш, иди в града. Изчезвай! Тук нямам повече нужда от теб.

Тя се поколеба, хвърли въпросителен поглед към Ласитър.

— Предполагам, че новият ми приятел ще остане за една нощ — каза той с тон, който в никакъв случай не прозвуча любезно. Да, това бе явна заплаха.

Ласитър се поколеба. Беше му ясно, че Тремендо в никакъв случай нямаше да го пусне да замине оттук, поне не заедно с Лола. Той бе не само властолюбив и брутален. Беше изключително ревнив, а това естествено произлизаше от неговото властолюбив.

— Ще прекараш добре като мой гост, амиго — каза Тремендо. — Поогледай се и ще разбереш какво имам предвид.

Ласитър се ухили съучастнически.

— Разбирам, амиго — каза той. — Разбира се, оставам. С най-голямо удоволствие!

Лола кимна към двамата мъже.

— Утре ще се видим, Порфирио — каза тя, без да издава каквото и да било душевно вълнение. — Все пак, не бъди жесток към двамата. Моля те!

Тя пристъпи към него и докосна бузата му с устни.

Жестокият и непреклонен тиранин се усмихна отново.

— Имай ми доверие, Лола — каза той. Сега в гласа му почти се прокраднаха нежни нотки. — До утре, Лола.

Тя се обърна към Ласитър:

— Ще останеш ли за няколко дни, Ласитър?

— Надявам се, във всеки случай, Лола. Всъщност никога не се свъртам за дълго на едно място, но ми се струва, че тук, в хасиендата на Порфирио, човек може да поживее приятно. Разбира се, зависи от Порфирио колко мога да остана тук като негов гост.

— Колкото пожелаеш, амиго Ласитър! — възторжено извика Порфирио Тремендо. — Наистина харесвам такива като тебе. Може би занапред ще имам нужда от подходящ човек за определени задачи. Всичко зависи от теб.

— И така, до утре — каза Лола още веднъж. Тя вдигна ръка за поздрав и напусна екзотичното помещение, което Порфирио Тремендо бе нарекъл салон.

През това време зад бара се бяха появили Маноло и Хуанита. Двамата млади стояха прави, с унили лица. Не се осмеляваха дори да погледнат своя господар.

— Знаете ли, че сте извършили нещо забранено? — Тремендо започна разпита със заблуждаваща любезност. — Наясно ли сте, че това е провинение?

— Да, сеньор Тремендо — прошепнаха двамата в един глас. Не се осмеляваха да кажат нищо повече.

— Добре — каза той благосклонно. — Значи готови сте да се разкаете?

— Да, сеньор Тремендо.

Нещо трепна в Ласитър. Момичето беше младо, стройно, с дълга черна коса. И момичето, и младежът бяха около осемнайсетгодишни. Видът им будеше състрадание. Стояха прави и не се осмеляваха да погледнат господаря си в очите.

Какво бе намислил този изверг? Как щеше да ги накаже?

Ако играта загрубееше, Ласитър в никакъв случай нямаше да остане пасивен наблюдател. Със сигурност щеше да предприеме нещо, за да помогне на младите хора.

— Обичате ли се? — попита Тремендо с благ глас и двамата едва сега повдигнаха глави. Те го погледнаха, изпълнени с надежда. Такъв въпрос можеше да бъде свързан само с добри намерения.

Каква наивност!

Ласитър отдавна бе проумял какво се крие зад лицемерието на Тремендо.

— Да, сеньор — отговориха двамата в един глас. — Ние се обичаме…

— Добре. Това е прекрасно.

Той избухна в гръмогласен смях, в който прозвуча такава жестокост, че Ласитър неволно се напрегна.

Какво ще стане сега?

Каква подлост бе замислил Тремендо?

— Обичате се значи! — извика той. — Обичате се! Направихте голяма глупост, като си признахте. По-добре да си бяхте мълчали. Ела при мен, Хуанита!

Момичето заобиколи бара и се приближи — боса, облечена в проста бяла ленена рокля.

Тя застана пред него с наведена глава.

— Събличай роклята, Хуанита!

Ласитър вече предчувстваше какво ще последва. Това значи бе наказанието, което бе измислил Тремендо — нещо мъчително за двама млади, които се обичат.

Хуанита се подчини покорно и роклята й се свлече на пода. Имаше стройно, безупречно красиво тяло, със стегнати бедра и гърди.

Ласитър обаче нямаше време да се наслаждава на красотата й. Вниманието му бе привлечено от Маноло, който стоеше зад бара с широко отворени очи и треперещи устни.

Порфирио Тремендо плъзна ръцете си по тялото на момичето и го потупа леко на няколко места, така както прави търговецът на коне, за да покаже добрия кон на купувача.

— Е, амиго Ласитър? Харесва ли ти малката?

Ласитър кимна невъзмутимо.

— Да, много ми харесва. Защо питаш, Порфирио?

— Подарявам ти я, амиго Ласитър. Отсега нататък тя ти принадлежи. Вярвам, че добре ще се позабавляваш.

— И аз се надявам.

В гърдите на Ласитър избухна дива ярост, но той не й даде външен израз. Умът му работеше хладно и пресметливо.

Не биваше да си позволява и най-малката грешка, иначе всичко щеше да бъде загубено. Трябваше привидно да приеме отвратителното предложение на Тремендо. Само така можеше да помогне на младата двойка.

Дано само младежът не изгуби нервите си и избухне. Иначе щеше да бъде много трудно за Ласитър да направи нещо за младите.

Тремендо блъсна Хуанита и тя политна напред към Ласитър.

— Вземи я, Ласитър! — извика той, смеейки се. — Прави с нея каквото пожелаеш.

— Така и ще направя. — Ласитър подхвана олюляващото се момиче и го задържа здраво.

Хуанита се отпусна спокойно в ръцете му, само раменете й потрепваха. Той усети, че тя плаче.

Ласитър хвърли предупредителен поглед към Маноло, но това бе вече безполезно.

Отчаянието на младежа избухна и нищо не бе в състояние да го обуздае.

— Не! — изкрещя той. — Никога!

Младежът изскочи иззад бара и се нахвърли върху Тремендо. Това бе най-голямата му грешка. Неволно, с един удар, той разби плана на Ласитър.

Също с един-единствен удар Порфирио Тремендо отблъсна нападението на младия мексиканец. Въпреки ловкостта си, Маноло не бе в състояние да стори нищо срещу този здрав широкоплещест мъж, който имаше богат опит от многобройни битки.

Юмрукът на Тремендо улучи точно върха на брадичката му. Силата на удара го отлепи от земята, той залитна назад и падна по гръб.

Маноло остана да лежи неподвижен, без признаци на живот.

Хуанита закрещя пронизително. Опита се да се отскубне от Ласитър, но усилията й бяха безполезни.

Порфирио Тремендо хвана за китката изпадналия в безсъзнание младеж и го извлече навън.

Момичето продължаваше безуспешните си опити да се освободи от ръцете на Ласитър и крещеше обезумяла.

Безполезно бе да се опитва да я успокои в този момент. Тя не бе в състояние нито да слуша, нито да събере мислите си.

Каква плаха радостна надежда само преди миг, а сега това нещастие! Изведнъж бе хвърлена във властта на някакъв проклет гринго. Тези минути сигурно бяха много тежки за нея, но Ласитър не можеше да й помогне. Засега още не.

Трябваше търпеливо да изчака. Вече бе съставил своя план.