Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (1)

1.

Хората в ранчото на Джуан Алварадо бяха изгубили всякаква надежда. Нападателите стреляха от всички посоки и не даваха дори за миг възможност на обкръжените да си отдъхнат. Над ранчото сякаш се бе развихрила страшна буря. Куршумите свистяха непрекъснато през прозорците, които отдавна вече бяха останали без стъкла.

Джуан Алварадо и хората му бяха залегнали на пода — кой където бе сварил. В началото отвръщаха на изстрелите, но после Джуан Алварадо им нареди да спрат огъня. И без друго от гърмежите напосоки нямаше смисъл. Освен това не бяха въоръжени подходящо за подобни случаи, защото тук бяха живели винаги в мир. Затова сега бяха толкова безпомощни.

Нямаха и най-малката представа какво означава това внезапно нападение. Мария Алварадо бе клекнала под кухненската маса и се молеше, шепнейки под носа си, с молитвената броеница в ръка. Малките дървени топчета се плъзгаха едно след друго между пръстите й.

Изглежда, че Бог чу молитвите й, защото изведнъж се възцари тишина.

— Излезте всички вън! — извика някой с глас, който прозвуча толкова студено, че човек можеше да го побият ледени тръпки. — Няма да ви сторим нищо, ако продължавате да се държите така благоразумно. Излезте без оръжие и тогава ще си поговорим!

При тези думи мъжът се засмя. Той можеше да си позволи да се държи като самоуверен победител, в чиито ръце се намира съдбата на обитателите на ранчото.

Нападението се бе стоварило като гръм от ясно небе върху семейство Алварадо, които вече бяха чували за подобни случаи. Но сега те не можеха да повярват, че са станали жертва на сеещите ужас конници на Ел Хомбре.

Ранчото на Алварадо беше усамотено, доста отдалечено от всички пътища. Наистина, семейството притежаваше много земя, но никой не ламтеше за нея, защото беше неплодородна и не позволяваше отглеждането на голям брой рогат добитък. Затова собствениците му си останаха скромни хора, но с упорит труд и търпение успяха да натрупат известно състояние.

Някой сигурно бе разбрал това. Вероятно ги бяха наблюдавали от известно време насам. Джуан Алварадо имаше лоши, мрачни предчувствия.

— Кои сте вие? — извика той. — Какво искате? Тук винаги сме живели в мир, а и няма какво толкова да вземете от нас. Ако сте дошли за плячка, тя не си заслужава дългия път, който сте изминали.

През счупените прозорци проникна слаба лунна светлина. Джуан Алварадо направи повелителен жест на семейството си да запази спокойствие. Те го разбраха правилно. Всеки знаеше, че сега най-важното бе разбойниците да повярват, че животът на хората от ранчото се намира в техни ръце. Не биваше да оказват никаква съпротива на нападателите отвън, защото вече бяха чували най-различни ужасни истории за безчинствата на страшната банда на Ел Хомбре в други ранчота, ферми и малки селца. Името на главатаря бе запечатано в паметта на всички. Кой друг иначе би могъл да стои зад това нападение?

Мислите препускаха в пълен безпорядък над всяко чело, сърцата биеха лудо от вълнение. Отвън отново прозвуча студеният, злорад смях. После мъжът, който явно бе предводителят, извика:

— Ние сме конниците на Ел Хомбре. Сигурно вече сте отгатнали това. Смятам, че и до вас е достигнала мълвата, че кръстосваме областта, за да ви пазим. Задачата ни е да охраняваме тая земя, за да не бъдат тормозени добрите и честни хора от отвратителната сган лешояди и койоти, която иска да отнеме плодовете на вашия труд. Но всъщност за това сигурно вече сте чули. Е, Алварадо? Надявам се, че си съгласен като всички останали да платиш данък, за да ви закриляме и в бъдеще! Хайде, излизайте навън, но без оръжие! Ще си поговорим на спокойствие и ще сключим договор, както с всички други. Или може би си мислите, че не се нуждаете от защита?

Джуан Алварадо кимна примирено.

— Не можем да направим нищо — прошепна на семейството си. — Не ни остава нищо друго, освен да платим данъка, който ни искат. Хайде! Не бива да ги дразним ненужно.

Джуан Алварадо беше спокоен и уверен. През годините бе успял да спести нещо, но то се намираше в едно скривалище, за което знаеше само той. Беше се подсигурил в случай, че умре. Тогава жена му Мария щеше да намери едно писмо и план, с чиято помощ тя лесно щеше да открие малкото съкровище.

— Хайде да излезем! — повтори Джуан и всички го последваха един след друг в лунната нощ.

Застанаха пред къщата, плътно притиснати, сякаш всеки очакваше закрила от човека до себе си. Не знаеха какво им предстоеше. Бяха деветима: четиримата синове, двете дъщери и Алфредо, бащата на Джуан. Той се бе заселил тук преди много години, когато тази земя все още принадлежеше на Мексико.

Наоколо настъпи раздвижване. От всички страни се появиха конници, пратеници на страшния Ел Хомбре.

Семейство Алварадо се притиснаха още по-плътно един до друг. Джуан Алварадо остана някак си изолиран. Като глава на фамилията той носеше отговорност за всички.

Начело на бандата яздеше висок, широкоплещест мъж, който се отличаваше от другите по облеклото. Ясно бе, че е предводител.

Той ли бе прословутият Ел Хомбре? Никой нямаше представа как изглежда. Никой никога не беше го виждал. Но само лицето му бе достатъчно, за да внуши страх и ужас.

— Аз съм Бил Ландри — каза великанът и втренчи студен поглед в Джуан Алварадо. — Изпраща ме Ел Хомбре, както вече ти споменах преди малко. Става въпрос за вашия данък. Наблюдавахме ви известно време и сега знаем, че работите ви не вървят зле. Можете да си позволите някои неща, за които другите хора не са в състояние дори да си помислят. Живеете охолно, по пасищата имате много говеда, овце и кози. Междувременно някои от вас обикалят планините и търсят полезни изкопаеми. Предполагаме, че дори сте намерили нещо. Ще ми разкажеш всичко за това! Или може би не искаш? О, не, сигурен съм, че ще го направиш.

Бандитът скочи от седлото. Движенията му бяха гъвкави, въпреки едрото му тяло. Когато спря пред Джуан Алварадо, на собственика на ранчото му се стори, че пред него стои грамадна канара. Бил Ландри го гледаше така, сякаш искаше да го убие.

— Имаш доста неиздължени суми, Джуан Алварадо. Докато всички други хора винаги си плащат послушно данъка, вие водите тук приятен живот. Затова и спестяванията ви са по-големи. Ел Хомбре вече изчисли колко му дължите: точно десет хиляди долара. Толкова струва твоят живот и животът на семейството ти. За подробностите ще говорим по-късно. Сега първо ще се настаним удобно тук.

Останалите бандити също слязоха от конете. Далеч не бяха толкова много, колкото си бе представяло семейство Алварадо. Само десетина, а ранчерите смятаха, че си имат работа най-малко с трийсет мъже. „Но и с тях не бихме могли да мерим сили“ — помисли си с горчивина Джуан.

Не бяха свикнали да се бият, не притежаваха и модерни, скорострелни уинчестъри, нямаха опит в тия неща. Затова сега съдбата им се намираше в ръцете на провидението.

Бандата на Ел Хомбре много добре осъзнаваше този факт. Негодниците се разположиха в ранчото. Бяха дружелюбни, макар и по доста снизходителен начин. Някои от тях започнаха да задяват дъщерите на Алварадо. Мануела беше двайсетгодишна, а Карина — с две години по-малка. И двете бяха големи красавици. Хубостта им бе опасна за тях самите, защото притежаваха излъчване, което караше кръвта на мъжете да закипи и им вземаше ума.

Хората на Ел Хомбре се движеха навсякъде из ранчото, сякаш те бяха тук господарите. Синовете на Алварадо трябваше да запалят огън под големия грил и да заколят едно теле. Новите господари искаха да се забавляват, да превърнат тази вечер в празнична фиеста. Естествено, собствениците на ранчото трябваше да набавят алкохол. Подчиниха се, скърцайки със зъби. Но пиенето, което извадиха от мазата, не бе достатъчно за дивата орда.

Тогава няколко от бандитите сами се огледаха наоколо и намериха неща, които семейство Алварадо би предпочело да запази за себе си. Предводителят Бил Ландри каза с явна заплаха в гласа:

— Искаме да бъдем нагостени като приятели, Джуан Алварадо. Държим се дружелюбно с вас, така че трябва да отвърнете на нашата учтивост. Но ако забележа, че гледате на нас като на врагове, ще се наложи да променя отношението си. И повярвай ми, амиго, мога да бъда много, много лош…

Удари силно Джуан по рамото, така че коленете на не особено здравия физически мексиканец без малко да се подкосят. Семейство Алварадо предчувстваше, че нещата ще свършат зле. Дядо Алфредо искаше да се оттегли, като възнамеряваше с един изстрел из засада да убие предводителя, а ако можеше и още двама-трима негодници, преди и него да го сполети същата участ. Но с това се бе примирил. И без друго не му оставаше още много живот. Нямаше никакво значение, ако отидеше на оня свят малко по-рано. Тогава поне дядо Алфредо щеше да влезе в царството на сенките със съзнанието, че в последните си минути е извършил още едно добро дело. Но той не можеше да го направи.

Бандитите шареха с очи навсякъде. Те бяха недоверчиви като хищни животи, макар че изглеждаха весели.

— Хей, дядо! — извика един от тях. — Къде си се забързал така?

— Трябва да си лягам — отговори старецът. — Не ми е добре.

— Не можеш ли да лежиш тук навън? — засмя се бандитът. — Има достатъчно място, а и…

Старият човек се направи на глух. Изведнъж започна да се олюлява, сякаш наистина му беше лошо и уж случайно залитна към вратата на къщата. Упорито не искаше да си избие от главата това, което си бе наумил и си въобразяваше, че ще успее. Кипеше от гняв, който му вдъхваше неочаквани сили.

Бандитът млъкна насред изречението. Съучастниците му постъпиха по същия начин. Алфредо Алварадо успя със скок да влезе през вратата. Негодниците откриха силен огън по него. Чуха как старият мъж извика — доказателство, че е улучен поне от един куршум. Но той бе изчезнал във вътрешността на къщата.

— Измъкнете го навън! — изрева Бил Ландри. — Жив, ако успеете.

От един от прозорците нещо просветна и се чу глух гърмеж от пушка с предно зареждане. Един бандит се свлече на земята. Няколко от съучастниците му се втурнаха към къщата, насърчавани от предводителя си със силни викове. Алфредо се появи отново на прозореца и закрещя като луд. Този път стискаше с две ръце един револвер. Беше улучен и затова нямаше сили, за да стреля с колта. Въпреки всичко улучи още един бандит.

Без малко старецът да всее смут всред пратениците на Ел Хомбре. Бе успял да извади от играта двама мъже. Тайно се бе надявал, че хората му ще се възползват от настъпилия хаос, за да си плюят на петите и да изчезнат под закрилата на мрака. За съжаление, те не бяха достатъчно съобразителни. Изненадата като че ли ги скова. Никой от тях не бе очаквал безумно смелата постъпка на дядото. Освен това бандитите доказаха, че умеят да реагират светкавично. Бяха изпадали и в далеч по-сложни ситуации, в сравнение с които тази тук бе играчка за тях.

Двама мъже се втурнаха през вратата в къщата и налетяха върху стария човек в момента, когато той бе изпразнил и последния куршум от револвера. Алфредо Алварадо бе улучен в десния крак. Наистина, куршумът бе пронизал само прасеца, но от раната беше изтекла доста кръв. Двамата бандити успяха без почти никакво усилие да повалят на пода немощния старец.

Отвън Джуан Алварадо извика на семейството си да бяга. Тогава всички се втурнаха през глава, но още в самото начало опитът им да се спасят бе обречен на провал. Част от бандитите хукнаха към конете. Те се метнаха на седлата и препуснаха в галоп в различни посоки.

Това бе една от многото маневри, които те можеха да направят, така да се каже, дори и насън. Не яздеха слепешката подир бегълците, а ги изпревариха и пресякоха пътя им. На лунната светлина ги заловиха много лесно. Някои хванаха с ласата си и ги довлякоха обратно в двора на къщата. Останалите подгониха пред себе си, стреляйки напосоки във въздуха. За Бил Ландри беше ясно, че трябва да даде добър урок на семейство Алварадо, като го накаже. Всъщност това щеше да стане по-късно, след като бандата се набеснееше до насита. Ландри позволи на негодниците да правят каквото искат, понеже последните седмици бяха доста скучни. Сега най-сетне имаха възможност да се налудуват на воля.

Двете симпатични дъщери явно нямаха нищо против задяванията на няколко от бандитите.

Бил Ландри каза на Джуан Алварадо, че му е поискал голямата сума на шега. Наговори на собственика на ранчото и семейството му още куп лъжи, докато те постепенно се успокоиха след изживяния страх и накрая започнаха да изпитват дори известна благодарност към похитителите си, че не са чак толкова лоши. Предводителят на бандитите знаеше как да обработва душите на хората.

През нощта беше планувано още едно нападение върху ранчото от друга група разбойници. През нощта или в ранни зори. Нападение, което Бил Ландри и бандата му, естествено, щяха да отблъснат геройски и по този начин да докажат, че хората на Ел Хомбре наистина предлагат отлична закрила и че заслужават ненапразно парите си. Тогава щяха да празнуват победата си заедно със семейство Алварадо и едва много по-късно щяха да повдигнат въпроса за данъка. А най-накрая щяха да пуснат кръвчицата на собствениците на ранчото. Но можеше и да не се стигне до това, ако по време на необуздания гуляй бандитите станеха приятели със семейството и Джуан Алварадо им разкриеше дали има златно съкровище или не.

Ландри бе поискал сумата от десет хиляди долара, но тя не беше чак толкова огромна, понеже собствениците на ранчото бяха успели да спестят все нещо през годините. Повечето хора от тоя тип имаха навика да заделят настрани пари за лоши дни, а междувременно живееха скромно и не си позволяваха никакви рискове. Всъщност бандитите трябваше постепенно да установят какво беше действителното състояние на нещата. Със сигурност щяха да успеят да го направят, а заедно с това и да се позабавляват.

Но старият дядка бе оплескал всичко. Сега той лежеше пред вратата на къщата. В гнева си Бил Ландри го ритна силно в ребрата. Безжизненото тяло на Алфредо Алварадо се претърколи. Предводителят на бандата се изплю.

— Тоя, изглежда, вече дяволът го е прибрал при себе си! — изръмжа той презрително и без състрадание. — Но преди това трябваше да го изпека на шиш.

Бил Ландри погледна несъзнателно към грила отсреща, на чиято скара цвърчаха първите късове месо. В нощния въздух се разнасяше апетитен аромат.

Семейство Алварадо бяха събрани в двора. Джуан и двама от синовете му бяха довлечени с ласа. Всички стояха притиснати плътно един до друг и трепереха от страх. Двете момичета бяха полуголи. Негодниците бяха вперили жадни погледи в телата им.

Отсреща, пред вратата на къщата, все още лежеше безжизнен дядото. Той бе виновен за станалото, но синът му Джуан не го упрекваше. Старецът бе мислил само най-доброто на близките си. И ако те бяха реагирали достатъчно бързо, може би щяха да успеят да избягат.

Сега семейство Алварадо трябваше да очаква най-лошото. Бил Ландри се приближи с тежка крачка към тях и се спря с юмруци на хълбоците. Впери поглед в двете момичета и на широкото му лице се разля коварна усмивка.

— Елате при мен! — заповяда той.

Мануела и Карина сведоха очи, без да се помръднат от мястото си. Грамадният мъж не повтори заповедта си. Направи още една крачка и протегна напред ръце, сграбчвайки ги за дългите черни коси. Те започнаха да крещят, когато Ландри ги задърпа грубо и ги принуди да коленичат.

— Вържете ги за коловете отсреща! — нареди той след кратко колебание. — Близо до скарата!

Няколко бандити хванаха грубо момичетата. Баща им се втурна напред и извика отчаяно:

— Моля ви, не правете това, сеньор Ландри! Умолявам ви! Оставете на мира децата ми! Ще ви…

Искаше доброволно да каже къде е скрил спестяванията си. Вътрешната му съпротива вече бе сломена. Това, което се случваше пред очите му, бе много по-лошо от всичко, което някога би могла да нарисува фантазията му. Разгневеният великан го удари през лицето. Джуан залитна назад, коленете му се подкосиха и той изхлипа, стенейки. Импулсивно, Мария и синовете му понечиха да му помогнат, но Бил Ландри изрева:

— Никой да не го пипа! Ако не стоите като заковани по местата си, ще наредя да ви нашибат с камшици. Никой да не мърда, иначе ще стане още по-лошо за вас!

Момичетата бяха завързани за ръбестите колове, които стърчаха от земята, недалеко от грила. Двама мъже хвърлиха още дърва в жаравата и нагоре лумнаха буйни пламъци. Докато едрият Ландри наблюдаваше пленниците си, отново му хрумна нова дяволия. След малко посочи към най-малкия син на Джуан Алварадо.

— Ела!

В очите на момчето проблесна страх.

— Сеньор, аз…

— Казах ти, че трябва да дойдеш! — изрева предводителят на бандитите.

Джулио се подчини, но сякаш в краката си имаше олово. Всяка стъпка беше истинско мъчение, понеже изпитваше неописуем страх от това, което го очакваше. Искаше му се да избяга. Бе толкова отчаян, че по страните му се стичаха сълзи. Момчето не само предчувстваше, че Ландри му мисли злото, но го четеше и в очите му. Джулио не можеше да издържи повече на тоя жесток, безмилостен поглед и сведе неволно глава. Предводителят протегна напред едрата си като лапа ръка, сграбчи го и уви ризата около врата му така, че момчето не можеше да си поеме въздух. Бил Ландри се засмя гръмко, блъсна Джулио и той се строполи на земята.

— Обесете го! — заповяда великанът. — Отсреща на гредата на плевнята!

Джуан Алварадо нададе нечовешки вик. Скочи и се втурна безразсъдно смело като напълно отчаян човек, който няма какво да губи, към едрия мъж.

— Жалка гадина! — изсъска яростно Ландри и отново пусна в действие огромните си юмруци.

— Моля ви, оставете Джулио, сеньор! — примоли се собственикът на ранчото. — Ще ви дам всичко, каквото имам. Всичките си спестявания! Аз…

— Така или иначе ще получа всичко, което искам — прекъсна го гневно бандитът. — Дяволът вече прибра стареца ви. Сега ще го последва най-младия от семейството. И после пак ще си поприказваме — протегна дясната си ръка. — Хайде, обесете го.

Двама мъже сграбчиха треперещото момче и го повлякоха към плевнята. Джулио се отбраняваше отчаяно, но не можеше да се мери по сила с двамата негодници. Единият от бандитите прехвърли ласото си през издадената напред греда на покрива на плевнята, където по време на жътва с помощта на макара се вдигаше сеното. В този момент в нощта проехтя изстрел.

Всички видяха как Бил Ландри се олюля. Бе улучен. Дядо Алфредо бе стрелял. Той стоеше на колене с изкривено от болка, кървящо лице и държеше с две ръце револвера, който двамата негодници не бяха забелязали, когато измъкнаха стареца от къщата. След това никой повече не обърна внимание на възрастния човек, защото всички го смятаха за мъртъв.

Шокът, обзел бандитите, трая само няколко секунди. После оръжията им засвяткаха. Град от куршуми разтърси тялото на Алфредо Алварадо.

Мария Алварадо отдавна бе паднала на колене и се молеше силно. Бандитите се учудиха, че не чуват ужасени писъци и ридания, а спокойния глас на вярващ човек, примирен с неизбежната съдба. Джуан Алварадо също се надигна с мъка и после коленичи със скръстени за молитва ръце и треперещи устни. Другите трима синове последваха примера на родителите си. Завързаните момичета бяха затворили очи, вкаменени от ужас.

Отсреща при плевнята палачът на младия Джулио бе направил вече примка от ласото, но сега стоеше слисан като останалите, вперил поглед в предводителя си, който, макар и улучен от куршума на стария Алфредо, все още се държеше на крака. Бил Ландри разкъса якето и ризата си и изрева:

— По дяволите, какво толкова има за гледане, само едно леко одраскване от куршум! Но за него ще поискам да ми бъде заплатено както подобава — засмя се зловещо, вън от себе си от гняв. Очите му бяха кървясали като на побеснял бик. — Продължавай, Кешмън! — изкрещя той. — Искам най-сетне да видя малкото копеле да се поклаща на въжето!

Дори закоравелите престъпници като че ли притаиха дъх. Досега никога не бяха виждали предводителя си в такова настроение. Кешмън беше палачът на бандата. Това беше негово задължение, нещо като допълнителна работа, за която той винаги получаваше специално възнаграждение. Другите не се натискаха за мястото му. За такова нещо човек трябваше да бъде особено жесток престъпник.

Момчето крещеше отчаяно. Виковете му, молещи за милост, пронизваха до мозъка на костите, но заглъхваха без ответ, сякаш се натъкваха на стена от ледено мълчание. Сцената беше ужасна.

Сам Кешмън надяна примката около врата на Джулио. Момчето вече само ридаеше жаловито. Още няколко секунди и всичко щеше да е свършило.

Но в изпълнената с очакване тишина проехтя изстрел…