Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (1)

1.

Съдебното заседание започна следобед точно в пет.

То не се състоя в зала както обикновено.

Палачите изведоха Карлос Дуарте от шерифството и го подкараха по прашната „Майнстрийт“. Беше окован във вериги — по един широк метален пръстен около ръцете и краката, а между тях — къс синджир от ковано желязо.

Около тялото му беше увито ласо. Когато завързаните му един за друг крака не можеха да се движат достатъчно бързо, главорезите ускоряваха хода на конете си и започваха да го влачат. Израненото му тяло оставяше дълбока бразда в праха, а този прах се превръщаше в облак, който го обгръщаше изцяло, и така никой от минувачите не можеше да види какво е трябвало да изтърпи този млад мъж.

Но дали в този проклет град съществуваше поне един човек, който би изпитал съчувствие към него?

Карлос Дуарте се съмняваше. Бе изгубил и последната си капка вяра в земната и небесната справедливост.

Вече не можеше да се изплъзне от съдбата, която безмилостно го бе сграбчила.

Когато най-после го довлякоха и го оставиха на дървената платформа под бесилката, той вече почти бе изгубил съзнание. Не усещаше кръвта, която струеше от безбройните рани по лицето му.

Палачите го изправиха на крака. Веригите издрънчаха. Тълпата го гледаше кръвожадно.

Двама мъже стояха зад него и го крепяха, за да не падне отново.

Залязващото слънце бодеше очите му и го заслепяваше.

Той едва чу гласа на Зора Зача, съдията.

На отсрещната страна на улицата Карлос, като през мъгла, видя лицето на Рената Садора, тайната господарка на този дяволски град.

Гласът на съдията прогърмя в ушите му като рева на Страшния съд.

— И така, ти, Карлос Дуарте, се признаваш за виновен. Признаваш се за виновен, че пристъпи законите на нашето свято общество. Още веднъж признай, че си виновен, Дуарте!

В очите на подсъдимия блестяха сълзи. Тялото го болеше и сега единственото му желание беше да умре колкото се можеше по-скоро.

Как само го мъчиха в подземната килия под шерифството! В онази проклета изба, която беше така пригодена, че гласовете на измъчваните затворници не можеха да проникнат навън.

Що за дяволски град бе това!

Тук нямаше ли поне един честен човек?

Явно нямаше.

Щяха да го обесят така, както бяха обесили много други преди него.

Бустаменте беше градът на дявола — може би дори столицата на ада.

Гласът отново отекна в ушите му:

— Признай се за виновен, Карлос Дуарте!

Той съвсем леко кимна. Вече едва движеше главата си. Прекалено много го бяха мъчили в онази изба под стаята на престъпния шериф.

Примката вече се поклащаше над главата му. Не можеше да я види, но знаеше, че тя бе там. Той самият вече два пъти беше свидетел как на това място бесят човек.

И за него, Карлос Дуарте, вече нямаше надежда.

Той мълчаливо погледна безмилостния съдия — престъпник като всички останали в този дяволски град.

— Не можеш ли да говориш, Дуарте? — изрева съдията. — Ще те накараме да отвориш мръсната си уста. Ние сме справедливо общество. Никога досега не сме екзекутирали невинен човек. Даваме ти шанс да се защитиш. Започвай, Дуарте!

Наоколо цареше абсолютна тишина, която болезнено късаше душата на Карлос Дуарте.

Той понечи да каже нещо, но вече не можеше да произнесе нормален звук. Чу се само дрезгаво хриптене.

Съдията Зора Зача кимна доволно.

— Хора, всички вие чухте! — извика той над площада, в средата на който се издигаше бесилката. — Съгласни ли сте да възтържествува справедливостта?

Гръмнаха викове. Заплашително се издигнаха юмруци.

От всички страни отекваха едни и същи яростни подкани:

— Какво още чакате?

— Окачете го!

— Това копеле отдавна е заслужило смъртта си!

Целият площад бучеше от викове и писъци. Гласовете на една обезумяла тълпа. Дори и най-разумният вече не би могъл да надвие тук.

Карлос Дуарте отдавна бе прозрял това.

Той стоеше безмълвно. Един от палачите надяна примката на врата му…