Джек Слейд
Триото от Монтана (1)

1.

Доста хора смятаха за истинско чудо, че в тези страшни времена Джошуа Малиган бе доживял до седемдесет години. В действителност напредналата му възраст се дължеше на голям късмет и отчасти на това, че старецът имаше почти безпогрешен инстинкт кога да преклони глава, кога да държи устата си затворена и кога да бъде абсолютно незабележим.

Този инстинкт задейства вътрешния предупредителен глас на Джошуа Малиган точно в момента, когато двамата ездачи скочиха от седлата вън, пред входа на банката в град Клиърдаун.

Въпреки че дрехите и конете им бяха целите покрити с прах, Малиган позна по бързите, решителни движения на мъжете, че не бяха яздили кой знае колко продължително. Лицата им почти не се виждаха. Двамата носеха дълги мушами и бяха дръпнали широкополите си стетсъни ниско над челото, макар че слънцето все още не бе преполовило пътя си и не ги заслепяваше. Не завързаха юздите на дървената греда пред банката, а само ги преметнаха да висят. След като измъкнаха оръжието от калъфите, бързо и уверено се насочиха към входа на сградата.

Джошуа Малиган пусна метлата, макар че имаше още много работа. Стоеше доста далече в дясната част на помещението и от пръв поглед разбра, че ще бъде в крайно неизгодно положение, ако, както предполагаше, се стигне до неприятен инцидент. Наоколо нямаше почти никакво прикритие, зад което старецът да може да залегне. В най-добрия случай само една стара, дървена пейка, която първо трябваше да обърне, но не бе чак толкова слаб, за да може изцяло да се скрие зад нея от погледите на двамата. Ако го забележеха и откриеха огън по него, изгнилото дърво не му предлагаше никаква защита. Куршумите щяха да минат през него безпрепятствено като през масло.

Единственото, което оставаше на стареца, беше да се втурне през вратата в стаята, където се намираше касата, и после с ножичен скок да се озове зад едно от гишетата, които въобще нямаше да представляват интерес за негодниците вън, защото, както ги гледаше Джошуа Малиган, му приличаха на банкови обирджии.

— Хей, старче! Много е рано, за да правиш почивка. Трябва… — извика му Бари Пулмън. Той бе отвратителен чиновник, обичащ да си предава важност и да дебне наоколо, въпреки че в действителност бе само дребно светило, което не огряваше много надалече.

Малиган не му обърна внимание. По-бързо, отколкото би очаквал някой от него заради възрастта и килограмите му, той скочи към вратата, водеща към помещението с касата. Отвори я рязко, стрелна се в коридора, тресна вратата зад себе си, хвърли се на пода и се превъртя под едно от незаетите гишета. После притаи дъх и впери очи в Бари Пулмън, който естествено го бе проследил с поглед.

Пулмън се ухили злобно, надигна се зад бюрото си и понечи да се приближи до гишето, под което бе изчезнал Малиган, когато входната врата на банката се отвори с трясък и двамата негодници се втурнаха вътре.

— Никой да не мърда от мястото си!

Бари Пулмън тъкмо бе тръгнал да измъкне стария Малиган изпод гишето и да го изпрати отново на работа. Не успя да се закове на място, както заповяда високо единият от негодниците. Куршумът го улучи.

С широко отворени очи Малиган видя как парчето олово разкъса гърдите на Пулмън. На стареца му дожаля, но същевременно бе доволен от смъртта на вечно перещия се чиновник, тъй като вече нямаше да може да го изпее пред началството. При това Малиган беше миролюбив човек, който на никого не би пожелал да умре от насилствена смърт. Дори и на Пулмън, въпреки че никога не бе можел да го понася.

Смъртта на Пулмън бе спасила живота му. Поне засега.

— Никой да не мърда — повтори един от бандитите.

Старият Малиган не можеше да види, но бе абсолютно сигурен, че сега, след първия убит, никой нямаше да се осмели да помръдне от мястото си.

Две жени изкрещяха. Едно дете започна да плаче. Някакъв мъж изруга сдържано. Най-накрая някой се опита да възроптае плахо, но това нито можеше да възпре разбойниците, нито да ги смути.

— Всички залегнете! Ръцете на тила!

Настъпи суматоха, вдигна се шум, по който можеше да се съди, че всички моментално залегнаха на земята.

Една торба прелетя над гишето на касата и падна на пода.

— Парите вътре! Както и тези от трезора!

— Той е празен — каза един от банковите служители, изричайки по този начин последните си думи. В следващите секунди издъхна както преди малко Пулмън.

— Още някой ще твърди ли, че трезорът е празен!

Детето изкрещя силно, една жена започна да пищи.

— Тишина, по дяволите!

Жената онемя, но детето продължи да крещи, защото се страхуваше до смърт.

— Ако на някого му хрумне някоя глупава идея или пък иска да се прояви като безумен храбрец, най-напред ще умрат жените и децата. Всички пари в торбата! Ти там! Ще излезеш и ще доведеш шерифа! Кажи му, че убитите ще тежат на неговата съвест, ако е много страхлив и не иска да дойде. Побързай!

Прозвучаха бързи стъпки. Входната врата на банката се затвори и после за миг се възцари тишина.

Старият Малиган чуваше ударите на собственото си сърце. Преди да го обхване паниката, си помисли, че никой, освен него не може да чуе учестения му пулс. Притисна се по-плътно към гишето, дишайки едва-едва. Беше му напълно ясно, че ако го откриеха тук, с него беше свършено. Преди време си бе казал да не прави нищо, което би му попречило да доживее до сто години. Сега тая мисъл отново завладя съзнанието му и той реши да не отстъпва от нея.

Пред конюшнята под наем, намираща се срещу банката, от другата страна на Майн стрийт в Клиърдаун, Ласитър рязко обузда кафявия си жребец. Банката, където бяха проехтели изстрелите, бе отдалечена на не повече от двадесет крачки.

Цвилейки, кафявият жребец се възпротиви на грубото отношение на своя ездач. Още едно по-яко дръпване на юздите накара коня бързо да се умири.

Ласитър скочи от седлото, измъкна уинчестъра от кожения калъф и вкара жребеца със силен удар по задницата в конюшнята под наем. С два дълги скока последва животното и се хвърли зад едно корито за вода, търсейки прикритие.

От отсрещната страна на улицата входната врата на банката се отвори с трясък. Един мъж в евтини фермерски дрехи излезе навън, олюлявайки се и спря. Дългата черна коса падаше в безпорядък на челото му. Неуверено, той се извърна и с присвити очи погледна във всички посоки. Явно бе объркан, ужасът все още беше изписан на лицето му и той като че ли въобще не можеше да повярва на царящото спокойствие вън.

Отдясно се приближаваха няколко мъже, излезли от една кръчма, след като бяха чули изстрелите в банката.

Облеченият като фермер човек поклати глава, вдигна ръка и замаха силно.

— Останете там, където сте! — извика той. — В банката има жени и деца… Двамата души вече са мъртви… Шерифът трябва да дойде в банката или те ще застрелят жените и децата…

С трескаво движение на ръката отмахна дългата коса от лицето си, хвърли още един поглед наоколо и се затича към офиса на шерифа.

Мъжете, които бяха излезли от кръчмата, се спогледаха безпомощно и после отново се оттеглиха на сигурно място.

Един куршум отвътре разби на парчета огромното стъкло на банката. В назъбения отвор се появи висок мъж със светла мушама и с широкопол, необичаен за околността стетсън. Държеше пушката с две ръце, изкара цевта й навън и слепешката стреля през улицата.

Въпреки че куршумът улучи коритото за вода, зад което се бе скрил Ласитър, той не вярваше, че негодникът го бе открил.

— За всички ще е по-добре, ако никой не се вясва на улицата — изкрещя мъжът със светлата мушама и широкополия стетсън. — Това тук няма да трае дълго. Скоро ще изчезнем от града. Но първо имаме да уредим нещо с шерифа ви.

Разбира се, не очакваше отговор. А и без друго не можеше да открие жива душа по Майн стрийт. Изминаха две-три секунди и той отново се скри зад счупеното от куршума стъкло.

Думите на бандита бяха прозвучали доста неясно. Ласитър не можеше да проумее за какво става въпрос. Но чу, че в банката плачат деца и някаква жена крещи.

— Мислиш ли, че говори сериозно? — попита някой зад него. Ласитър извърна глава и погледна през рамо.

Човекът, задал въпроса, лежеше в дълбоката сянка на конюшнята под наем. Бе мършав като кранта, имаше плешивина и беше ужасно кривоглед. Никога досега Ласитър не бе виждал такова нещо. Косата, липсваща на темето му, растеше като дълга, сплъстена брада по лицето му и на пръв поглед изглеждаше като изкуствена.

— Така ми се струва — каза Ласитър тихо. — Видя ли негодниците?

— Виждам всичко, което става в този проклет от Бога град — отвърна кривогледият слаб мъж, чиято възраст трудно можеше да се определи заради обезобразеното му лице. Вероятно беше над петдесетте. — Двама са. По дрехите им още стои полепнал от вчера прах. Виж само конете.

Ласитър видя един черен жребец и един пъстър. И двете животни действително бяха покрити с толкова прах, че истинският им цвят едва можеше да се определи.

— Познаваш ли ги?

Кривогледият поклати глава. Пръстите му се скриха напълно в брадата, когато се почеса.

— Но във всеки случай Пийт Бърнинг ги познава.

— Пийт Бърнинг?

— Шерифът, човече. Мъжът с оръжието току-що каза, че имали да уреждат сметки с Бърнинг, нали?

Ласитър кимна, обърна отново глава напред и се превъртя така, че да може да наднича иззад коритото за вода. Отсреща при банката нищо не се бе променило. Децата продължаваха да крещят, а сега се чуваше и плачът на няколко жени.

Мъжът от Бригада Седем изскърца със зъби. Негодниците в банката можеха да се чувстват дяволски сигурни със заложниците, паднали в ръцете им. На никого нямаше да му хрумне да предприема нещо срещу тях, докато животът на жените и децата беше в опасност.

Кльощавият със сплъстената брада бе пропълзял до него и Ласитър веднага усети неприятната му миризма. Мъжът вонеше така ужасно, че човек едва ли би могъл да издържи по-дълго от няколко секунди в непосредствена близост до него.

— Във всеки случай са избрали най-подходящия момент.

— Защо мислиш така?

— Вътре в трезора са парите за сините куртки от форт Смит. Ще изям цяла кофа овес, ако негодниците не са знаели това, мистър.

— Ласитър — каза мъжът от Бригада Седем.

— Какво?

— Името ми е Ласитър.

— Смешно име. — Плешивият махна бегло с ръка. — Не е твоя вината, нали?

Ласитър леко се ухили.

— Какво искаше да кажеш за парите на сините куртки?

— Пратили са ги твърде късно от Билингз и не са посмели да тръгнат със златото по тъмно през земите на Шайените и Гарваните за форт Смит. Така че са ги депонирали тук, в трезора на банката. По обед се очаква да дойде един ескадрон, който да вземе парите. Разбираш ли?

Ласитър кимна, въпреки че все още не схващаше съвсем точно подробностите. Но в момента не мислеше за това.

Кривогледият се засмя пронизително.

— Във всеки случай си пристигнал в най-подходящото време на най-подходящото място. По дяволите, на човек не му се случва често да види как някой отмъква парите на армията. Аз съм Тони Алберти, Ласитър. Има ли нещо? Ще изям още една кофа овес, ако дебелият Бърнинг се осмели да се появи в банката. За шерифа е ясно като бял ден, че негодниците там вътре искат да го пипнат, понеже имат да уреждат с него стари сметки.

Ласитър усети, че по челото му избива пот. Думите на плешивия не звучаха никак обнадеждаващо. Не ставаше въпрос за парите на армията. Войниците щяха сами да си ги върнат. Касаеше се за жените и децата, държани от бандитите в банката като заложници. Негодниците вътре искаха да видят шериф Бърнинг. Ако той не се появеше, щеше да се пролее кръвта на невинни хора. Ласитър погледна към вратата на офиса на шерифа, където отдавна бе изчезнал мъжът, излязъл от банката.

Кривогледият Алберти проследи погледа му и поклати глава.

— Ако бях на твое място и нямах специално поръчение, не бих се намесвал в тая работа, Ласитър.

От една страна, кльощавият собственик на конюшнята под наем имаше право. От друга страна, Ласитър не можеше да наблюдава със скръстени ръце как пред очите му се разиграва истинска драма. Хвърли още един поглед към банката. Там всичко бе спокойно, ако не се смяташе плачът на децата и виковете на няколко жени, които не можеха да преодолеят ужаса. На тротоара междувременно се бяха събрали доста хора, но всеки от тях беше потърсил сигурно прикритие. Отсреща, в офиса на шерифа, цареше пълна тишина.

Ласитър запълзя назад, докато стигна до вътрешността на конюшнята под наем, предлагаща му защита. Изправи се. Алберти го бе последвал и сега го погледна с присвити очи. Мъжът от Бригада Седем предположи, че плешивият гледа него, въпреки че зениците му бяха насочени в съвсем друга посока.

— Ти си луд, Ласитър — каза Алберти. — Никой не може да накара Бърнинг да застане пред дулата на бандитите в банката.

Собственикът на конюшнята под наем беше прав. Но все пак трябваше да се направи нещо.

В момента, когато Ласитър отново се бе оттеглил в конюшнята и се канеше да я напусне през задната врата, на счупения прозорец на банката пак се появи мъжът с пушката.

— Ще чакаме десет минути — извика той. — Ако дотогава шерифът не бъде тук, ще застрелям първата жена.

Ласитър потръпна. Бандитът стоеше там, без да се прикрива. За опитен стрелец нямаше да бъде трудно да го извади от играта. Но това, по дяволите, нямаше да помогне. В банката бяха двама, а в града може би имаше още някой, който следеше нещата отвън.

— Десет минути — повтори мъжът с пушката. — Искаме да изчезнем от тук, преди да се появят сините куртки. — Той се изсмя на пресекулки и стреля напосоки към Майн стрийт.

После отново се скри.

 

 

— По дяволите, не беше такава уговорката! — изпъшка високият строен мъж с дълга до раменете руса коса. Рязко се извърна от прозореца и погледна към леглото, на което лежеше чернокоса жена. Гола и извърната леко настрани.

Тялото й беше бяло като току-що навалял сняг, с изключение на тъмния пухкав триъгълник между бедрата и почти черните връхчета на гърдите й.

— Ти каза, че ще вземат парите и по-късно ще ги поделим заедно на Биг Хорн Лейк.^[1] Какво се е…

Младата жена се изправи рязко. Тъмните й очи блестяха, а фино изваяното й, красиво лице придоби презрително изражение.

— Те ще вземат парите и ти ще получиш дела си на Биг Хорн Лейк, лейтенант!

— Момчетата са се побъркали. В банката има вече двама мъртви, а сега, изглежда, че искат и главата на шерифа. Какво, по дяволите…

Чернокосата жена стана от леглото. Разпусна дългата си коса и после с ръце прикри високите си, стегнати гърди, така че между пръстите й надничаха само черните коронки. С гъвкава походка на котка тръгна към русия лейтенант.

— Нямаш причини да се оплакваш от нещо, скъпи Джими — каза тя тихо. — Бях твоя и ще получиш куп пари. В края на краищата, това е много повече, отколкото заслужава един предател.

Лейтенант Джими Уонамейкър извика като самотна хиена. Впери поглед в красивата гола жена, застанала на крачка пред него и наблюдаваща го през тесните си очи. По дяволите, още веднъж го нарече скъпи Джими и предател. В яда си не можеше да определи за какво повече трябваше да се ядосва.

Опиянението от любовта и страстта бяха отлетели. Можеше да гледа чернокосата, без да се възбужда от тялото й. Бе я имал. Наистина сега, когато си мислеше за това, все по-ясно осъзнаваше, че тя му се беше отдала със студенината на проститутка. Вече не беше и съвсем сигурен, че ще получи обещаните пари.

Как, по дяволите, бе могъл да попадне в клопката на тази жена? Как беше успяла тя да направи от него предател?

— Трябва да изчезнат с проклетите пари, докато още могат — каза лейтенант Уонамейкър, който ръководеше превозването на златото от Билингз и противно на своите хора не бе прекарал нощта във форт Смит.

— Какво искаш да кажеш с това, докато още могат?

— Възможно е войниците ми да се появят всеки момент.

Чернокосата свъси чело.

— Има доста време до обед, скъпи лейтенант Джими.

— По всяка вероятност мъжете ще пристигнат по-рано в Клиърдаун.

Жената се засмя, вдигна ръце от гърдите си и пристъпи по-близо до лейтенант Уонамейкър. През прозореца посочи към сградата на банката.

— Шериф Бърнинг е застрелял един от техните приятели и се е погрижил още двама да увиснат на бесилото. Те ще си отмъстят за това. По своя див начин. Дори и да исках, не можех да ги спра.

Уонамейкър поклати глава.

— Ще се вдигне много шум, ако нещо се случи на шериф Бърнинг.

— Казах, че не мога да ги спра, лейтенант.

Уонамейкър отстъпи до леглото и седна на мекия дюшек.

— Това ще създаде проблеми. Работата ще свърши зле. Може…

С две бързи крачки красивата жена се озова до него. Обви с голи ръце тила му и притисна гърди в лицето му, така че Уонамейкър въобще не можеше да продължи да говори.