Джек Слейд
Дамата с мустанга (1)

1.

Чуха изстрелите тъкмо когато се стягаха да направят лагер за през нощта. Намираха се в една долина, през която течеше поточе, имаше зелена трева и високи дървета. Нещо като истински малък рай. Беше странно, че в тази великолепна част на западно Колорадо все още не бяха срещнали селище с белокожи обитатели. Само на няколко пъти им се случи да попаднат на следи от неподковани индиански понита и видяха отдалече няколко стада мустанги. Втори ден обаче не бяха срещали хора.

А ето че сега се чуваха изстрели като неспиращо тремоло, което ту затихваше, ту се усилваше. За Ласитър нямаше никакво съмнение, че на около миля от тях се разгаряше ожесточена битка.

Приближи се до сивия си жребец, който все още не бе разседлан, и каза:

— Чакайте тук! Ще отида да погледна. И никой да не стреля!

Обърна коня и го пришпори в галоп, без да изчака отговор.

Препусна с пълна сила нагоре по западния склон. Меката земя, покрита с борови иглички, заглушаваше тропота от копитата на жребеца. Над прерията се спускаше мрак.

Когато стигна до върха, видя долу да се издигат към небето буйни пламъци. Спря коня. Все още се чуваха отделни изстрели. С крясъци и рев, няколко ездача заобиколиха дузина индиански шатри. Мъже, жени и деца бяха събрани на едно място между горящите палатки. Наоколо лежаха неподвижните тела на онези, които се бяха защитавали до последен дъх. Някой от индианците дори и в смъртта си продължаваха здраво да стискат оръжията.

Ласитър преброи петима ездачи. Всички те бяха бели. Извън отблясъка на пожара стояха три коня с празни седла. Явно и нападателите имаха загуби.

В душата на Ласитър се надигна страшен гняв. Вече бе взел уинчестъра, готов за стрелба. Беше един от онези мигове, в които не проявяваше и капка колебание, а само действаше.

Пришпори жребеца си и започна да стреля в движение. Беше трудно, дори невъзможно да се цели от седлото на бясно препускащия кон, затова Ласитър не се и стараеше да стреля точно.

Като дракон, бълващ огън, той се появи с гръм и трясък в долината на индианците.

Петимата ездачи спряха да се занимават с червенокожите и се обърнаха към него. За секунди изненадата ги бе сковала и объркала, но сега се бяха опомнили и отвърнаха на изстрелите.

Няколко куршума профучаха в опасна близост до Ласитър, но той не се смути.

Когато стигна на сто метра от горящите шатри, той обърна рязко сивия жребец и скочи от седлото.

Приземи се на твърдата земя, претърколи се зад един трънак и веднага хвана уинчестъра.

Силуетите на бандитите ясно се открояваха на фона на горящите палатки.

Бяха само трима, въпреки че Ласитър бе сигурен, че не е повалил нито един от негодниците.

Трябваше да стреля още веднъж и този път улучи.

Мъжът, в който се прицели, падна на колене, пронизително изкрещя от болка и се втренчи недоумяващо в двамата си приятели, които лежаха неподвижно от двете му страни.

Последният оцелял разбойник дори не успя да извика.

В същия момент, в който Ласитър се изправи зад прикритието си, видя някакъв блестящ предмет да прелита във въздуха. Нямаше никаква възможност да направи каквото и да било, за да спаси живота на бандита. Иначе щеше да го стори с удоволствие. Не от човещина и съчувствие, разбира се, а за да може да му зададе няколко въпроса.

Вече от доста време Ласитър препускаше след една гореща следа и постепенно започваше да става нетърпелив. Отдавна му бе ясно, че Кара Мараков умишлено го е довела в тази част на Колорадо, така както го бе завела и в планините Уинд Ривър в Уайоминг.

Първо Монтана, после Уайоминг, а сега и Колорадо. Следа, чиито етапи бяха белязани от кръв и сълзи.

Както и в момента.

Ласитър бавно се насочи към горящите шатри и към оцелелите от клането индианци.

Когато стигна достатъчно близо, за да различи подробностите, погледът му се спря най-напред върху мъртвите. Преброи осем убити от белите нападатели. Четирима от тях бяха пронизани със стрели. Двама лежаха с разбити черепи. Индианците или бяха влезли в ръкопашен бой с прословутите си томахавки, или се бяха защитавали с камъни. Мъжът, когото Ласитър бе прострелял, беше окончателно доубит с дълъг нож. Тежката дръжка от еленов рог още стърчеше между гърдите му. Осмият убит нападател лежеше до един индиански боец. Двамата взаимно се бяха удушили в ръкопашен бой. Вкочанените им ръце дори и в смъртта продължаваха да стискат гърлото на противника.

Индианците също бяха платили своя кръвен данък. Където и да погледнеше, Ласитър виждаше мъртви и ранени.

Оцелелите стояха в полукръг пред него. Мъже, жени и деца. Очевидно бяха паути, тъй като цветът на кожата им бе изключително тъмен. Затова и другите племена презрително ги наричаха „черни индианци“ или „негри“.

В погледите им се четеше страх и недоверие. Ласитър лесно можеше да си го обясни след всичко, което бяха преживели. Неизвестността изпъваше нервите им до скъсване. Вероятно не един от тях си мислеше, че от този бял чужденец ще последва ново нещастие.

Хвана уинчестъра в лявата си ръка, а дясната вдигна с вътрешната страна напред, в знак, че идва с миролюбиви намерения.

Паутите малко се успокоиха. Ласитър се усмихна.

— Аз съм Ласитър. Не бива да се страхувате от мен. Иначе щях ли да ви помогна?

Отговорът беше мълчание.

Зад него се разнесе тропот на копита.

Очите на индианците се разшириха от ужас, когато в нощта се появиха други трима ездачи. Ласитър хвърли бегъл поглед през рамо и видя, че бяха Кара, Жан-Пиер и Жералдин.

Междувременно шатрите се бяха превърнали в тлеещи купчини развалини.

— Погрижете се за ранените! — каза Ласитър на индианците. — Наистина няма от какво да се страхувате. Тези трима ездачи са мои приятели. Освен това двама от тях са жени. Погледнете по-добре и ще видите.

Кара и Жералдин носеха мъжки дрехи. Бяха прибрали дългите си коси под широкополите шапки. Женските им форми не можеха да се познаят под свободните рипсени якета.

Тримата слязоха от седлата. Кара спря непосредствено до Ласитър.

— Боже господи! — тихо каза тя. — Не можеш да си представиш колко се притеснявах за теб.

Междувременно паутите като че ли бяха преодолели страха си. Един възрастен мъж утешаваше останалите и доста бързо в общата бъркотия се възцари ред.

Старият индианец пристъпи към Ласитър и приятелите му.

— Аз съм Джо Лонгнайф — каза той на безукорен английски. — В началото моите хора се страхуваха да не ги сполети ново нещастие, но сега се успокоиха. Благодарим ти, че ни помогна. Ти си голям боец. Ако не ни беше помогнал, ние всички щяхме да бъдем мъртви.

— Кои бяха тези хора? — попита Ласитър. — Какво искаха от вас? Каква плячка търсеха?

Вождът Джо Лонгнайф вдигна две ръце с израз на съжаление.

— Не зная — отвърна той. — Връхлетяха върху нас като блисърд^[1]. Появиха се изведнъж. Мисля, че възнамеряваха да вземат пленници. Вероятно искаха да ни отвлекат, за да ни продадат някъде като роби. Сред белите все още има ловци на роби, както е имало и по времето на нашите деди. Постоянно сме слушали за това, но смятахме, че нашата долина никога няма да бъде открита. Бяхме щастливи и мислехме, че ще живеем в мир с нашите семейства, но сега ще трябва да погребем тази надежда. Скоро много други бели ще узнаят, че в тази планина все още има скрити райски кътчета, белите хора ще дойдат и ще ни прогонят, както вече сме били гонени от векове наред. Всички червени племена са обречени на гибел. Няма спасение от белия човек. Той е като чудовище, което поглъща всичко пред себе си.

Погледът му сякаш прониза Ласитър. Това бяха очи на пророк. Думите му бяха изпълнени с цялата безутешна горчилка на един безпомощен народ.

— Аз също съм бял — каза Ласитър. — Кълна ти се, че никой няма да узнае нищо от мен. Моите приятели също ще мълчат като мъртъвците, които лежат наоколо.

Вождът продължаваше да гледа пред себе си.

— Когато двама души си споделят една тайна, тя престава да бъде тайна — мрачно каза той. — Трябва да знаеш това, приятелю Ласитър.

Ласитър кимна и тъкмо щеше да каже, че Джо Лонгнайф има право, но не успя.

Към тях отново се приближаваха конници.

Бяха двама и яздеха бавно.

Когато спряха пред тях, Ласитър най-напред забеляза, че единият от конниците е жена.

Непознатата беше облечена като мъж, точно както Кара и Жералдин. Всичко по нея беше от кожа. Дори и широкополата шапка, на която бе привързана лента от змийска кожа.

Ласитър не откъсваше поглед от нея.

Жената бе изключителна във всяко едно отношение.

Висока и стройна, непознатата седеше небрежно на седлото на един от най-хубавите черни жребци, които бе виждал през живота си. Два револвера бяха втъкнати в широкия кожен колан около ханша й. Върху коленете й лежеше „Уинчестър 66“, а на гърба си носеше индиански ловен лък, до който имаше стрели, поставени в кожен калъф.

Лицето й имаше сурова красота. Това бе лице на жена, познала живота и от най-горчивите му страни, но заедно с това то излъчваше пламенност и животинска необузданост.

Кожата й имаше матов меден блясък. Трудно можеше да се определи дали бе метис или истинска индианка. Или пък мулатка.

Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-несигурен ставаше.

Кожата й бе тъмна, нещо между червено и черно.

Косата й бе дълга и черна.

Очите — кафяви, със зеленикав блясък.

На Ласитър му се струваше, че е останал съвсем сам в света с тази жена. Тя го караше да забрави всичко останало: и мъртвите, и изгорелите палатки, и Кара Мараков.

Непознатата заговори съвсем непринудено:

— Аз съм Джесика Морено. Наричат ме Дамата с мустанга. Това име ми дадоха моите индиански приятели. Ти си Ласитър, нали? Отдалече чух изстрели. Хубаво е, че си помогнал на тези хора.

Тя изрече всичко това с такова спокойствие и непринуденост, че той се изненада.

— Ти наистина си добре осведомена — отбеляза Ласитър.

На лицето й пробяга лека усмивка.

— Зная почти всичко — отвърна Джесика Морено. — Дебелият мъж е от Ню Орлеанс. Нарича се Жан-Пиер, а приятелката му се казва Жералдин. Името на твоята приятелка, Ласитър, е Кара Мараков. Хората казват, че е дъщеря на дебелия мъж, но аз се съмнявам, че това е вярно.

Докато говореше, тя го наблюдаваше проницателно. В очите на Ласитър тази жена изглеждаше все по-страшна. Тя притежаваше в себе си нещо завладяващо и бе родена за господарка.

— От дни наред ви наблюдавам — продължи Дамата с мустанга. — Кръстосвате надлъж и нашир из планините и, изглежда, че търсите нещо определено. Кого търсиш, Ласитър? Кажи ми истината!

Той погледна несъзнателно към Кара Мараков. Това движение на главата му бе съвсем механично и не можа да го спре. Беше му ясно, че Дамата с мустанга го бе забелязала.

— Ти не си такъв човек — хладно каза тя. — Всъщност мислех си го през цялото време, откакто се появихте в тази планина. Събрах сведения. Идвате от Уайоминг — Дамата с мустанга се втренчи замислено в Кара Мараков и сбърчи чело, след което продължи със същата непринуденост както преди: — Уайоминг… Снейк Ривър… Уинд Ривър… Ловци на хора…

Тя скочи от черния жребец, пристъпи към Ласитър и Кара и спря непосредствено пред тях. Погледна Кара само за момент. После се взря в очите на Ласитър.

— Ти хем си от тях, хем не си. Зная, че е така, няма защо да отричаш. Търсиш Хънтър и безмилостните ловци на хора, донесли толкова нещастия на безброй семейства. Тях търсиш, Ласитър.

Той поклати глава и същевременно си помисли колко е права.

— Грешиш. Защо ми трябва да търся бандити? Та аз самият съм преследван от закона. Щом като за всичко си така добре осведомена, би трябвало да знаеш, че за главата ми е определена награда. Търся място, където да се скрия. Това е…

Истината, искаше да каже Ласитър, но отново бе прекъснат от Джесика, Дамата с мустанга, която каза хладно и невъзмутимо:

— Не говориш истината, Ласитър. Не можеш да ме залъгваш с такива приказки. Няма смисъл въобще да си правиш труда. Погледни ме в очите, приятелю! Можеш ли изобщо да ме погледнеш в очите?

Ласитър не трепна и остана съвсем спокоен. Усещаше дъха на Дамата с мустанга в лицето си. Тя излъчваше необузданост, а може би и безпощадност. Въпреки цялата си твърдост, тази жена бе по свой начин красива. Ласитър се опита да си я представи гола.

— Казах ти всичко, Джесика — отвърна той и я погледна право в очите. — Аз и моите приятели случайно бяхме наблизо, когато селото на паутите бе нападнато и аз се намесих. Това е всичко. Нищо повече не мога да ти кажа. Тези ловци на роби изобщо не ме интересуват. Имаме си достатъчно собствени грижи.

Ласитър се питаше каква ли роля играе Джесика Морено, наричана Дамата с мустанга. Питаше се защо ли носи тъкмо това име. Особено го интересуваше фактът, дали може да гледа на нея като на приятел. Ами ако и тя принадлежеше към прословутата банда от ловци на хора?

През последните седмици, откакто бе с Кара Мараков, беше изживял толкова странни неща, че се бе зарекъл повече да не се учудва на нищо.

— Ние всички си имаме грижи — каза Дамата с мустанга. — При възможност може би ще ти разкажа някои неща.

Тя хвърли кос поглед към Кара Мараков.

Червенокосата жена веднага разбра и попита язвително:

— Искаш да останеш сама с него, нали Джесика? Аз няма да ви преча. Вървете! И се позабавлявайте хубаво!

Мъжът, съпровождащ Дамата с мустанга, все още седеше на гърба на петнистия кон, който, ако се съдеше по външността му, напълно можеше да съперничи на черния жребец на Джесика.

Той дори не мигна, когато спътницата му положи ръка върху рамото на Ласитър и весело каза:

— Ела, Ласитър! Искам да остана насаме с теб.

Тези думи прозвучаха твърде съблазнително и породиха какви ли не мисли в главата на Ласитър.

Той изчезна с Джесика Морено в тъмнината. Питаше се как ли и къде ще свърши всичко това. От физическата близост на тази очарователна жена кръвта му закипя.

Същевременно обаче си мислеше, че има редица въпроси, на които трябва да получи отговор.

Ласитър ясно усещаше опасността, която излъчваше тази жена, но пламенността й все повече го възбуждаше. Вървеше до нея като в някакъв транс и не можеше да освободи съзнанието си от мисълта как ли щеше да изглежда, когато върху гърба й нямаше да остане нито една дреха.

Обзет от трепетно очакване, той се усмихна.

 

 

Стояха между елите в края на долината. Въздухът беше изпълнен със свеж аромат, но за Ласитър той не идваше от безбрежната пустош наоколо, нито от високите дървета, нито от ухаещите храсти.

Този аромат бе всичко онова, което излъчваше тази изключителна жена. Тя бе частица от тази дива и необуздана пустош, в която живееше.

Тя беше изключителна.

Ръцете й обвиха врата му.

— Не ти ли казах истината? — прошепна Дамата с мустанга. — Бъди честен с мен, Ласитър! Бъди ми истински приятел!

Близостта й почти го накара да загуби ума си.

— Какво искаш от мен, Джесика?

— Истината! Само истината!

— Всичко ти казах, Джесика.

Тя отметна глава и тихо се засмя, сякаш загука гълъбица.

— Що за човек си ти, Ласитър? Не мога да разбера защо, но ми харесваш. Същевременно обаче изпитвам и недоверие към теб.

— Защо?

— Наистина ли те преследват? Вярно ли е, че за главата ти е определена висока награда?

— Да, аз…

Тя го прекъсна с бърза целувка.

— Сега няма смисъл да съчиняваш разни истории, Ласитър. Действително не е нужно. На мен спокойно можеш да кажеш истината. Няма да я издам на никого.

Той я притисна още по-силно към себе си. Възбудата му нарасна, но усети, че тя потрепери.

— Кой е мъжът, който те придружава? — попита той. — Вие двамата сте комбина! Стана ми ясно от пръв поглед.

Джесика Морено повдигна глава и се отпусна. Лицето й отново бе съвсем близо до неговото.

— Ти си като мен, Ласитър — каза тя. — Ние двамата имаме дарбата да чувстваме нещата, нещо, на което другите хора, или поне повечето от тях, не са способни. Майка ми винаги ми го е повтаряла, но до днес не го разбирах. Навярно и никога нямаше да го проумея.

Ласитър сви рамене.

— И аз също — измърмори той и това бе всичко, което му дойде наум. — И аз не мога да го разбера. Но нали ти зададох въпрос? Става дума за мъжа, който бе с теб. Той ме интересува.

— Защо? Да не би да го смяташ за враг?

— Никого не смятам за враг. Поне до момента, в който не се опита да ме убие. Кой е спътникът ти, Джесика? Мисля, че е добър човек.

— Как разбра?

— Чувствам го, Джесика. Нали преди малко говорихме за това.

Дамата с мустанга го целуна по двете страни и Ласитър усети как страстта отново го завладява. Вероятно и тя изпитваше същото, защото рязко се отдръпна и каза:

— Не! Не съм си представяла нещата така, Ласитър. По съвсем други причини дойдох тук с теб. Готов ли си да ми кажеш истината? Ако ми обещаеш да го сториш, аз ще ти разкажа за мен и за мъжа, с когото пристигнах. Съгласен ли си?

— Добре — кратко и решително отвърна той. — Започвай!

Джесика Морено го погледна за миг, сякаш се колебаеше. Сега тя стоеше на метър от него и гледаше в земята. Ласитър чакаше търпеливо.

— Това е доста дълга история — започна тя най-накрая. — Мъжът, с когото живея, се казва Слокум. Дивия Бил Слокум. Чувал ли си някога това име?

Дивия Бил Слокум.

Естествено, че го бе чувал. Беше едно от онези имена, които хората не забравяха така лесно, особено ако бяха слушали някоя от историите, разказвани за него.

— Няма защо да отговаряш, Ласитър — каза Джесика, потънала в мислите си. — Всичко е изписано на лицето ти. Отново усещам нещата. Ти си замесен от същото тесто, както и Бил. Ти си един от малкото мъже, които наистина харесвам. И затова искам всичко да ти разкажа. Можеш да го чуеш, Ласитър. Ти си един от малкото мъже, които някога ще узнаят…

Тя се обърна и затвори очи. Тихо и с монотонен глас започна разказа си.

— Цялата тази история е свързана с Хънтър. Не е минало още половин година, откакто се спречкахме с тази проклета банда. Всичко започна в Аризона. А сега бягаме. Мислехме, че тук горе в Колорадо ще намерим нова родина. Мир за нас и за хората, които обичаме. Опитахме се да забравим всичко. Опитахме се да разрушим зад нас всички мостове към миналото. Беше много трудно да се отървем от сенките. Аз самата не вярвах, че някога ще успея. После си въобразих, че съм го сторила… Скокът в забравата… Но сега… — тя въздъхна.

Ласитър видя как раменете й потрепериха.

— Сега отново сенките са тук — продължи мъчително Джесика. — Старите ужасни картини. Мъжът ми, двамата ми сина… Хънтър… Навсякъде смърт, жестокост, унищожение…

Тя закри лице с две ръце.

Ласитър си мислеше за Кара, която отново го беше довела до едно от местата на голямата кървава диря.

Раменете на Джесика се изопнаха. Изведнъж тя отново възвърна спокойствието си, но по лицето й бяха останали следи от сълзи.

— Бяхме щастливи — продължи тя и гласът й прозвуча студено и сдържано както в онази минута, когато за първи път заговори на Ласитър. — Мъжът ми и синовете ми са мъртви. Като по чудо се отървах от клането на Хънтър. Дивия Бил Слокум ме намери. Бях обезумяла от ужас. Взе ме в колибата си в планината и ме излекува. Той е великолепен човек, Ласитър. Един от най-добрите хора, които са се раждали на този свят.

Трудно му беше да остане безчувствен, но не забравяше, че твърде често вече бе мамен по този начин.

Очите й отново придобиха онзи пророчески блясък.

— Ти си недоверчив, Ласитър.

— Не е така просто — каза той.

— Разбирам те.

Тя отново се приближи до него, положи ръце на раменете му и го погледна някак умолително.

— Всичко ти казах, Ласитър. Сега знаеш историята ми. Аз съм вдовица. Дивия Бил Слокум ме взе и се грижи за мен, докато оздравях. Но той дори за миг не се е опитал да гледа на мен като на жена. Бил наистина е добър човек. Без неговата помощ със сигурност отдавна щях да съм мъртва — тя стисна по-здраво раменете му. В очите й отново се появи онзи странен блясък. — А сега искам да чуя твоята история, Ласитър. Кълна ти се, че ще мълча. Никой никога няма да узнае думичка от това, което ще ми разкажеш. Бил също. Хайде, Ласитър, започвай!

Той си спомни за клетвата.

Спомни си за отговорността, която носи пред Бригада Седем.

Дори и в ситуации като сегашната трябваше да мълчи.

— Няма нищо за разказване — каза Ласитър. — Да се връщаме, Джесика. Всичко все някак ще се нареди…

Лицето й съвсем слабо потръпна. После тя кимна.

— Имаш право — продума тихо Дамата с мустанга. — Дори мога да те разбера…