Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (10)

10.

Отвратителните псувни на бандитите и ругатните на леките жени продължаваха да звучат в ушите на Ласитър и Роберта, въпреки че отдавна бяха оставили лагера далеч зад себе си.

Двамата пленници Сам и Алекс яздеха пред тях, за да могат да бъдат държани постоянно под око. Зад коня на Ласитър потропваше магарето със скъпоценния сандък на гърба си. Той бе закрепил повода на товарното животно за една кукичка на седлото си. Роберта се държеше като триумфираща победителка. Очите й диво искряха. От различни нейни забележки му стана ясно, че сестрата на Алдо продължаваше да счита тази плячка за свое законно наследство, върху което само тя имаше право.

Нямаше смисъл да се опитва да я разубеждава. Роберта сляпо се бе хванала за тая мисъл. С нея ставаше същото, каквото се случваше с повечето хора, които изведнъж се виждат притежатели на такова огромно богатство. Те почти не могат да разсъждават трезво и заприличват на хищно животно, което току-що е уловило жертвата си.

Ласитър отново се сети за името, което несъзнателно й беше дал при първата им среща — Доларова вълчица. Названието действително й подхождаше.

— Сега няма да позволя още веднъж да ми отнемат наследството — каза тя, след като напуснаха лагера. — Ще се бия за него, ако ще това да ми коства и живота.

Но в този момент Роберта не мислеше само за себе си. Тя беше отишла при Ромина и й бе предложила да тръгне с тях, защото й съчувстваше и искаше да й помогне да заживее отново нормално. Но Ромина отказа и не се поддаде на нито едно от нейните увещания.

— Не, ще остана при Жак! Той е първият мъж, който успя да ме направи щастлива. Един ден с него ще бъдем истинска съпружеска двойка. Няма да го изоставя.

Бедната жена! Само ако знаеше, ако можеше да предположи какво я очаква в действителност? Нима не бе прозряла истинския характер на мулата? Нейният разум не й ли подсказваше, че за този мъж връщане назад от пътя на престъплението, поет преди години, няма?

Ласитър бе откъснат от мислите си, когато изведнъж отпред в каньона се появиха ездачи. Индианци на мустанги с полюшващи се украси от пера върху дългите мазни коси. Още отдалеч той разпозна водача с пъстра лента на челото и орлови пера. Беше Дългия нос.

Спокойно и величествено вождът препусна към Ласитър и вдигна дясната си ръка за поздрав. Десетте му бойци спряха на почтено разстояние зад него. Тук бяха също и четиримата, които съпровождаха Дългия нос преди два дни.

— Ти намерил пленници? — попита вождът. — Ти открил скривалище на мой приятел Алдо?

Преди Ласитър да успее да отговори, Алекс Рупър изкрещя диво:

— Да, ние сме негови пленници, Дълъг нос. А твоят кръвен брат се намира в голяма опасност. Главатарят и другите лежат овързани в нашия лагер. Ако не препуснем бързо назад, за да ги освободим, те са загубени.

Вождът погледна сериозно Ласитър.

— Приятели на Алдо също мои приятели — каза гърлено той. — Но понеже с теб съюз има, оставя теб да си върви. Приятели на Алдо обратно ще тръгнат при свой шеф.

Бе малко преди единайсет, а Ласитър възнамеряваше да освободи двамата пленници около два часа. По тоя начин планът му страшно много се объркваше, но той не искаше да рискува и да си мери силите с вожда.

Имаше късмет, че не бе взел със себе си Алдо като пленник. Най-вероятно това щеше да доведе до непредвидени усложнения. Дългия нос щеше да застане на страната на главатаря, който наполовина принадлежеше на неговия народ. В такива случаи зовът на кръвта се оказваше по-силен от всякакво споразумение.

Но като цяло Ласитър остана доволен, че се отърва толкова лесно. Нямаше никакво желание да се впуска в дълъг спор. Искаше му се да избегне разговора за загърнатия с одеяло товар на гърба на мулето.

— Окей, вожде — каза той. — Така или иначе щях да освободя двамата. Можете да тръгвате! Хайде, какво чакате още?

Сам и Алекс обърнаха конете и препуснаха в галоп, сякаш ги гонеха хиляди дяволи.

Дългия нос посочи към мулето.

— Добра плячка взел?

Ласитър кимна в знак на съгласие.

— Беше отличен обир, вожде.

— Много долари?

— Да. Страшно много долари.

— Принадлежат на Алдо?

— Не, Дълъг нос. Те принадлежат на Роберта. Това е наследството на баща й.

— Аз познавал стария Ели. Той добър мъж бил. Получа ли шепа долари?

Ласитър сви рамене.

— Парите са на Роберта. Питай я дали ще ти даде нещо.

— Да, ще му дам — извика тя. — Но не сега, вожде. Имаме много малко време. Ела с нас в моето ранчо! Там ще получиш безброй златни долари.

— Защо тук не дадеш?

По дяволите! Що за упорит човек!

— Защото сандъкът е заключен със специални ключалки, които трябва да се взривят — извика му нетърпеливо Роберта. — А за да го направим, ни е необходим динамит. Но първо трябва да си го набавим. С барут не може да стане.

Вождът се ухили широко.

— Ние отидем в мое село. Ласитър вземе динамит и взриви сандък.

Само това липсваше! Ако Дългия нос видеше пред себе си цялото огромно богатство, кой знае какви мисли щяха да му минат през главата.

На Ласитър му хрумна една идея. От опит знаеше, че повечето индианци си нямат голямо понятие от стойността на парите.

— Колко искаш, вожде? — попита той. — В джобовете си имам шепа долари. Достатъчни ли са ти хиляда? С тях можеш да купиш за племето си много хубави неща.

От изненада Дългия нос опули очи. Гледаше възхитено като някое дете пред масата с коледни подаръци. Такова кралско предложение не можеше да си представи дори на сън. Веднага протегна напред ръката си.

— Вожд съгласен. Ти мен дадеш.

Ласитър извади портфейла си и взе от тайната преграда пачка долари, на които все още стоеше лепенката на банката. Изобщо не беше нужно да ги отброява.

Дългия нос ги грабна жадно и ги натъпка в кожената си торбичка, която висеше на гърдите му. В нея той държеше своите лекарства, една кост, зъб от хищник, изсушена змийска кожа или друг подобен предмет, който според вярванията му излъчваше магическа сила.

— Ако нещо пак ти потрябва, можеш да дойдеш в ранчото — каза непринудено тя. — Няма да бъда никак стисната.

— Ще дойда — обеща тържествено вождът.

Няколко минути след това Ласитър и Роберта препуснаха отново.

— Ще трябва да ускорим темпото — рече той. — Най-добре върви зад мулето и от време на време го удряй с камшика, за да не заспи! Иначе бандитите ще ни настигнат, преди да бъдем на сигурно място.

— И къде се намира то?

— Оттатък, в Ута. Там знам няколко отлични скривалища, в които още не е стъпвал човешки крак. Освен моя, разбира се.

— Не те преследват за първи път, нали?

— Да.

— Не вярвам, че ще запазим преднината, която имахме досега — каза тя неуверено. — Имам по-добро предложение. Ще се помъчим да скрием сандъка и след това ще продължим пътя си. Впрочем знам едно първокласно място за тая цел. Алдо никога няма да го открие.

— Къде е то?

— В моето ранчо.

— Да не си луда? Там брат ти и със завързани очи да го пуснеш, ще намери всичко. Та той е израснал в него.

— Но скривалището, което имам предвид, не го знае. Става въпрос за една запечатана шахта на кладенец, която татко съвсем случайно откри едва преди няколко месеца. Тя стои още от времето на предишния собственик. Когато той продавал ранчото на моя баща, благоразумно премълчал, че се отказва от него, защото нямало достатъчно вода.

— Не изглежда да е така — каза Ласитър.

— Човекът се е излъгал. Само този кладенец бил пресъхнал по неизвестни причини. Но на други места е имало още няколко подземни извора. Татко е знаел за тях, преди да купи земята. Той предварително бил обиколил ранчото с пръчицата си за откриване на вода. Тайно през нощта. Затова е бил сигурен. Бившият собственик трябва да се е учудил страшно много, когато след една година минал покрай предишното си имение. Просто не е можел да повярва на очите си.

— Наистина ли Алдо не знае нищо за пресъхналия кладенец?

— Не. Той се намира всред гъст храсталак. Само трябва да заведем мулето до него и да блъснем вътре сандъка. След това ще прикрием следите и ще препуснем към града. Там брат ми няма да посмее да ни нападне.

Ласитър кимна доволен. Нещата се развиваха точно по неговия вкус. От Дуранго той можеше да изпрати шифрована телеграма до централата, а там вече щяха да направят всичко необходимо по случая. Имаше достатъчно специалисти, които бяха богове при решаването на подобни задачи.

— Тогава към ранчото! — каза Ласитър. — А после към Дуранго. Почти предвкусвам удоволствието от банята и удобното легло. Ще бъде истински празник!

— В двойното легло — допълни Роберта усмихната, след като изостана с коня си зад мулето и го подкара по-бързо с камшика.

Всички проблеми като че ли се разрешиха изведнъж. И въпреки това Ласитър не бе напълно доволен. Изпитваше жал към тая жена. По душа тя не беше лоша. Този проклет сандък с долари бе пробудил в нея низки инстинкти. Нито за миг Роберта не се замисляше, че става въпрос за крадени пари. За нея те бяха законното й наследство.

Те се опитваха да се придвижват напред колкото се може по-бързо, но мулето беше много голям инат. Дори камшикът не помагаше.

Ласитър постоянно поглеждаше загрижено към слънцето, което се спускаше все по-ниско към хоризонта на запад. Алдо и неговите бандити сигурно отдавна вече препускаха с пълна сила след тях. Беше ясно, че отсега нататък преднината непрестанно щеше да се стопява.

Когато стигнаха до ранчото на Хаген, над прерията се спускаше мрак. Роберта застана начело на малката колона. Пресъхналият кладенец се намираше зад къщата, между дървета и гъсти храсталаци. Тя поведе мулето към шахтата. Ласитър не си направи труда да отвърже въжетата, а направо ги сряза с ножа. Изведнъж той спря и се ослуша.

Роберта също стана неспокойна. Чуваше се шум като далечен тътен от гръмотевици.

— Това трябва да са те — каза Ласитър. — Допускам, че са яздили с резервни коне, които постоянно са сменяли по пътя.

Той преряза последните две въжета и със силен тласък блъсна тежкия сандък от седлото на мулето в кладенеца. Животното изрева пронизително и хукна като побесняло, сякаш се страхуваше, че отново може да бъде натоварено по същия начин.

Сандъкът не падна в шахтата, както се надяваше Ласитър, а непосредствено до ръба й, където остана да лежи оплетен сред най-различни коренаци. Той го хвана с две ръце и се помъчи да го бутне вътре.

Тропотът от копитата на пришпорваните коне ставаше все по-силен.

— Побързай! — задъхваше се Роберта. — По-бързо! Трябва да изчезнем оттук колкото се може по-скоро.

Ласитър бе твърде зает, за да може да й отговори. Като видя, че няма да се справи така, легна по гръб и за опора се хвана здраво с двете ръце за стройния дънер на една ела. После опъна колене и с ходила силно натисна тежкия сандък.

Най-накрая успя.

Като чу тъпия удар на дъното на шахтата, облекчено си пое дъх.

Веднага след това отидоха пред къщата, където бяха оставили конете си. Кънтящият тропот от копитата на бандата преследвачи ставаше все по-силен.

— Бързо влизай вътре! — реши Ласитър. — Ще трябва да се бием!

— Но защо? — извика уплашено тя. — Сега вече можем да препуснем към Дуранго.

Той поклати глава.

— Не и на тези уморени коне. С тях няма да отидем далече, Роберта. Ако Алдо ни настигне в откритата прерия, ние сме загубени. Само ако се подготвим за борба тук, в ранчото, можем да имаме късмет. Освен това не вярвам, че те веднага като луди ще се нахвърлят върху нас.

— Смяташ, че ни искат живи?

— Теб при всеки случай — каза Ласитър така спокойно, че по гърба й несъзнателно премина хладна тръпка. — Те сигурно ще си помислят, че сме скрили някъде сандъка. Това всъщност е нашият голям шанс. И по тоя начин, ако не се лъжа, ще спечелим време.

Той отиде при двата уморени коня и след като бързо свали седлата, ги заведе в ограденото място.

Бандитите вече бяха толкова близо, че Ласитър можеше ясно да ги различава на лунната светлина. Те спряха на един от хълмовете на север. Силуетите им се открояваха мрачно и заплашително. Бяха твърде далече, за да ги улучи, но той не би стрелял, дори и да бяха достатъчно близко. Такова нещо просто не бе по вкуса му.

Роберта се прибра в къщата, а Ласитър остана на верандата в сянката на навеса. Понеже фигурата му се сливаше с тъмнината, отгоре не можеха да го видят.

— Какво става? — попита тя шепнешком зад него, след като отвори малко вратата.

— Съвещават се. Направи кафе! Предстои ни дълга нощ. Можеш да запалиш осветлението. Така или иначе те знаят, че сме тук.

Тя се прибра назад в къщата. Ласитър я последва в кухнята. Намери шише уиски и си наля една чашка.

— Какво ли възнамеряват? — попита Роберта. — Дали ще нападнат?

— Доколкото познавам Алдо, първо ще се опита да преговаря — каза той. — Ще ни даде прекрасни обещания и в случай че се хванем на въдицата му, ще бъдем загубени. Ако ли пък не, тук ще се развихри ужасна борба, каквато никога не си виждала, Роберта. Но да изчакаме.

Тя драсна клечка кибрит и задържа пламъка до снопчето сухи съчки, които бе натрупала в камината. Огънят веднага запращя под казана.

— Имаме късмет, че баща ми е направил тук помпа — каза Роберта само за да не мълчи. — Поне няма да имаме недостиг на вода.

Тя изглеждаше много спокойна. Сякаш бе отърсила от себе си и последната капка страх. И сега от нея се излъчваше само мрачно упорство.

— Той няма да вземе сандъка — каза гневно Роберта. — По-скоро ще умра.

— Почакай поне да му дойде времето — усмихна се Ласитър. — Когато те обхване смъртният ужас, нещата ще изглеждат по съвсем друг начин.

— Не и при мен — просъска тя. — Няма никога да позволя на този сатана да се наслаждава на триумфа си. Тогава сандъкът ще изгние на дъното на шахтата. Можеш да ми вярваш, че ще удържа на думата си.

На Ласитър му стана ясно, че тя говори съвсем сериозно. Роберта го наблюдаваше с блеснали очи.

„Доларова вълчица!“ — помисли си отново несъзнателно той. Вече не се съмняваше, че изпълнена с презрение към смъртта, тя щеше да заложи живота си на карта, но нямаше да допусне пак да й бъдат отнети доларите, на които гледаше като на лично наследство.

— Все още не сме в ръцете му — продължи с пламенно въодушевление Роберта. — Доверявам се на теб, Ласитър! Убедена съм, че ще се биеш като дявол. А се осланям и на още едно оръжие. Погледни!

Тя светкавично съблече роклята си и в следващия миг застана пред него чисто гола.

— Мислиш ли, че ще стрелят по мен, ако се покажа така навън?

— Това, което възнамеряваш да направиш, е страшно смело — предупреди я той.

— Въпреки всичко ще рискувам — каза решително Роберта.