Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (1)

1.

В този пущинак водата беше по-ценна от всичко. Кафявият кон се напи до насита и тежко отстъпи крачка назад. Ласитър наплиска изпотеното си лице. Когато чу ездачите, избърса ръцете си в дъното на панталоните и се изправи. Двама млади мъже се появиха между скалите, яздейки в тръс. Когато наближиха, дръпнаха юздите на конете, спряха и слязоха. Един до друг стигнаха до водата. Бяха русокоси и еднакво високи. Със сигурност бяха братя, може би дори близнаци. Бяха облечени като говедари: носеха тексаски шапки, тексаски ботуши и големи шпори, кожени престилки над джинсите и карирани ризи, но въпреки това Ласитър имаше чувството, че те никога не са яздили подир опашката на крава.

— Ей, ти! — каза единият. — Да не би да искаш да ни задържиш? Само се опитай!

Преди Ласитър да успее да отвърне нещо, те посегнаха към револверите си.

Изглежда това беше техният истински занаят. Бяха бързи и опитни като магьосници. Движенията им трудно можеха да се проследят: ръцете им трепнаха към кобурите и за едно примигване вече се вдигаха нагоре с револверите. Въпреки младостта си явно бяха от онази гилдия, членовете на която за части от секундата могат да извадят колта, да се прицелят, да стрелят и да улучат не само когато стрелят зад някой плевник по празни бутилки и консервени кутии, но и тогава, когато противната страна отвръща на огъня.

Само че срещу Ласитър всичко това не беше достатъчно. Той имаше намерение да свали шапката си, за да избърше потта от челото си. Не му оставаше нищо друго, освен да посегне с лявата ръка за паркъра, който висеше в калъф, закачен на колана му.

Беше накарал един оръжеен майстор да скъси с една педя двуцевната ловна карабина със сачми. Така от нея се беше получило практично оръжие, което удобно лягаше в ръката. Разсейването беше увеличено дотолкова, че човек можеше спокойно да излезе срещу четирима, въоръжени с револвери, стрелци. Разбира се, ако разстоянието беше подходящо и стрелецът имаше достатъчно смелост за това.

Ласитър не се поколеба. Не искаше да убива, но също така нямаше намерение да се остави да бъде застрелян от тези хлапаци просто така.

Той вдигна двуцевната карабина, без да я изважда от калъфа, и натисна двата спусъка.

Карабината изтрещя като оръдие. Изведнъж Ласитър се оказа обгърнат от пепел и пушек. Пламъци, дълги цяла стъпка, като огнени езици просветнаха от двете дула, а сачмите с фучене и свистене раздраха въздуха. Двете млади момчета бяха пометени назад чак до краката на конете, където останаха неподвижни. Дрехите им горяха.

Никой от двамата не беше успял да стреля. Сега лежаха там мъртви.

Ласитър отвори карабината, остави празните гилзи да паднат на земята и сложи два нови патрона с едри сачми. Горещите гилзи съскаха в краката му и продължаваха да вдигат пушек върху влажния крайбрежен пясък.

Той зорко се огледа наоколо, но не забеляза нищо. С пушката, готова за стрелба, заобиколи езерцето и приближи до мъжете. Обърна единия наляво, а другия надясно по гръб, за да провери дали все пак не ги познава.

Но какво беше това?

От разкъсаните джобове на якетата им се беше изсипало злато. Заинтригуван, Ласитър се наведе. Това беше речно злато! Нямаше никакво съмнение. Джобовете им бяха пълни със злато. Бяха дошли от каньона Пало Дуро. Ласитър беше чул да се стреля от тази посока, но не се беше замислил за причината. В Пало Дуро, изглежда, беше открито злато. Беше чел за това в един стар вестник някъде на юг. Но при вида на златото изведнъж си помисли, че вестникът не е бил чак толкова стар.

В дисагите, окачени на седлата им, също имаше злато — в кожени торбички. Съдейки по теглото, Ласитър прецени печалбата им на двайсет-трийсет хиляди долара. Цяло състояние!

Дали двамата бяха намерили златото, или го бяха откраднали от други хора?

Ласитър пак си спомни за изстрелите. Тези типове бяха дошли от същата посока.

Какво искаха от него? Едното от момчетата беше изразило подозрението, че той ще се опита да ги задържи. Само миг по-късно вече бяха грабнали оръжията си. Да ги вземаш дяволите! Не искаше да задържи нито тях, нито когото и да било.

До Амарильо имаше още дяволски много път. Значи трябваше да погребе тези нещастници. Земята беше твърда и скалиста, но затова пък наоколо имаше достатъчно камъни. Положи двамата мъртъвци в падината до една отвесна стръмна скала и ги покри с камъни. Накрая изгори барута от три патрона върху гроба, за да не идват лешояди.

Поведе конете със себе си. Бяха два светлокафяви коня със звездообразни петна на челата. Документи не беше намерил, но може би някой в Амарильо познаваше конете. Може би двамата имаха роднини, които щяха да предявят претенции към намереното злато. Но за всичко това трябваше да се погрижи шерифът. Ласитър трябваше незабавно да продължи пътя си. Вече можеше да го направи.

Когато се стъмни, се разположи да нощува край рекичката Пало Дуро. Късно след обяд на следващия ден прекоси Канадската река и малко след това беше настигнат от голям полицейски отряд. Ласитър обаче разбра едва в последния момент, че това е полицейски отряд, предвождан от шерифа на Амарильо.

Когато разбра, че го преследват, се опита да се измъкне. Но в трудната за ориентиране местност ездачите успяха да го надхитрят и вече бяха зад гърба му. Незабавно направиха завой след него и след една миля отново го настигнаха. Той спря. Мъжете го обградиха, слязоха от конете, изтичаха към него и го свалиха от седлото. Ласитър се съпротивляваше, макар всички да носеха значки на заместник-шерифи. Шерифът, изглежда, беше разпоредил да се изсекат две дузини от тези ламаринени знаци.

Ласитър оказваше съпротива главно заради това, че беше обзет от ярост, защото никой не му каза какво искат от него. Не успя да научи това дори когато най-накрая осмина от мъжете го повалиха на земята. Останалите претърсиха багажа му върху трите коня и веднага намериха златото. Това, естествено, трябваше да се очаква.

Шерифът пристъпи към него, съпроводен от неколцина от хората си. Беше мексиканец, но от онези, които още не бяха преживели присъединяването на Тексас и никога нямаше да го преживеят. Тъй мразеше всички чужденци и за него човек вече беше престъпник дори само ако за пръв път е видял светлината на живота на север от Тексас.

Беше едър и широкоплещест, истински великан, лявото му око гледаше постоянно нагоре, не се беше бръснал дни наред и, изглежда, изобщо не държеше да познава сапуна.

— Къде са останалите? — поиска да научи той от Ласитър.

— Кои останали? — Ласитър смътно предусещаше неприятности. Явно го смятаха за бандит. — Аз срещнах двама мъже на изхода на каньона Пало Дуро…

— Ти си очистил тези двамата! — прекъсна го шерифът. — Не си искал да делиш с тях. Били сте петима, когато сте нападнали Доусънови. И така! Още веднъж питам: къде са останалите?

— Вие погрешно тълкувате нещата! — раздразнено отвърна Ласитър. — Аз не съм бил с тези типове, дори не ги познавам. Двама от тях изведнъж се изправиха пред мен и искаха да ме пречукат, защото смятаха, че се опитвам да ги задържа. Говоря ви истината! Изобщо не знам кои бяха те. Да, преди това бях чул изстрели, само че това беше много надалече. И без това бях на път за Амарильо. Исках да ви доведа конете и да ви предам златото. Ако тук някъде е станало някакво престъпление, аз нямам нищо общо с това. Абсолютно нищо! Мога да се закълна!

— И аз бих ви посъветвал да се закълнете във всички светии! — хапливо отбеляза шерифът. — Всички вас ви очаква бесило! Тези мъже тук — той посочи своите хора — видяха всички Доусънови мъртви — очите му проблясваха безмилостно. — Не само мъжете и жените, а и децата.

Надигна се гневен ропот и Ласитър започна сериозно да се тревожи за живота си. Защо бандитите бяха убили тези Доусънови? Трябваше ли сега да плаща вместо тях за извършеното престъпление? За съжаление, в момента всичко изглеждаше точно така. Но шерифът беше човек на място и без усилие успя да се наложи. Каза само веднъж „Тихо!“ и мъжете замълчаха.

— Аз не съм от тези престъпници! — каза Ласитър. — В Амарильо всичко бързо ще се изясни.

Сега цялата надежда на Ласитър беше Амарильо. Там го очакваше координиращ офицер от Бригада Седем. Този човек със сигурност можеше да го измъкне.

— И по какъв начин бързо ще се изясни? — попита шерифът.

— Хората, които ме очакват, ще ви кажат кой съм!

— Това могат да направят и твоите съучастници! Трябва само да ги намерим. И така, накъде са се запилели тези кучи синове?

Ласитър вдигна рамене. Той действително нищо не знаеше.

— Наистина ли искате да увиснете сам на бесилката в Амарильо? — попита шерифът.

Ласитър го погледна настойчиво.

— Аз не съм от тях!

Шерифът наведе глава напред.

— Но златото, което тези кучи синове са откраднали от Доусънови, е у вас. До последния грам! Обяснете ми това!

— Нали вече ви обясних! — отчаяно извика Ласитър. — Сега вече всичко ми е ясно. Когато двамата дойдоха до водата и ме видяха, са ме сметнали за ездач от полицейския отряд! Извикаха да не се опитвам да ги задържа и искаха да стрелят.

Мъжете се изсмяха, шерифът също се изсмя, а няколко коне изцвилиха.

Всички му се подиграваха.

— Сложете му белезници! — заповяда високият мексиканец. — Всички тръгваме! Винсенте, ти със своите хора ще отведеш този тип в Амарильо. Но не го оставяйте да ви се измъкне! Ако направи опит да избяга, теглете му куршума!

Един мъж, също така от мексикански произход, вдигна ръка в знак, че е разбрал. Повечето от неговите хора бяха при Ласитър. Той повика останалите. Сложиха белезници на Ласитър, вдигнаха го на коня и завързаха краката му под корема на животното. Винсенте и неговите хора бяха точно дузина. Заобиколиха Ласитър и потеглиха, като яздеха постоянно в тръс или галоп.

Ласитър си беше представял своето пристигане в Амарильо по съвсем различен начин. Когато групата мина в тръс по Мейн стрийт, в края на улицата вече се бяха скупчили хора. Жителите на Амарильо знаеха защо беше тръгнал полицейският отряд. Много мъже обсипаха Ласитър с проклятия и ругатни, други го заплашваха мълчаливо, но не по-малко ясно, с юмруци.

Ездачите спряха пред кантората на шерифа. Всички слязоха от конете. Двама мъже развързаха въжетата от краката на Ласитър и в този момент върху тях се изсипа градушка от камъни. Един камък улучи Ласитър по главата, но хората от полицейския отряд също бяха улучени и затова, ругаейки, настояха да се спре. Четирима мъже свалиха бързо Ласитър от коня и заедно с него изтичаха в кантората, където Винсенте и другите вече бяха отворили вратите. Последната беше вратата на килията. Заместник-шерифът така я затръшна след Ласитър, че всичко се раздрънча и раззвъня. Решетките на всичките четири килии също се разтресоха. Ласитър свали стетсъна си и го сложи на нара.

Когато се обърна, заместник-шерифът беше напуснал затвора и ключалката на плъзгащата врата, която отделяше затвора от кантората, изщрака.

Ласитър седна на нара, облегна се на стената и протегна крака. Не беше очаквал подобно развитие на събитията. При пристигането му половината град беше вдигнат на крака. Той смяташе, че това раздвижване не би могло да убегне от вниманието на координиращия офицер от Бригада Седем. Само се питаше дали познава този човек. Не му беше съобщено кой ще го очаква. Ами ако пред лицето на смъртта не успееше да издържи — това бяха проклетите бакалски сметки за опазването на тайната, с които се занимаваха онези там в далечния Вашингтон. И без друго най-често беше за оня, дето духа. Колко пъти вече му се беше случвало да бъде посрещан с куршуми, защото бандитите отдавна бяха информирани за неговата поява.

Едва след падането на мрака Ласитър видя отново заместник-шерифа. Той му донесе вечерята — паница гореща бобена чорба и парче хляб. В добавка — канче вода. На средата на вратата се намираше малка поставка. Заместник-шерифът остави всичко върху нея.

— Името ми е Ласитър. Не можете ли да отидете до хотела и да проверите дали там не ме очаква посетител?

Младият мексиканец дори не попита защо. Просто веднага поклати глава.

— Аз съм първи заместник-шериф, но не мога да направя това. Ще трябва да почакаш, докато шерифът се върне.

— Човече, та до хотела има само няколко крачки! — отвърна Ласитър.

— Тук всичко е строго определено! — отговори Винсенте. При това ъгълчетата на устата му презрително помръднаха. — Всичко тук решава шерифът. Съвсем сам. Аз нямам право дори да казвам на момчето от конюшнята колко зоб да дава на конете. Дори това големият силен мъж решава сам.

— И кога се очаква да се завърне този ваш голям силен мъж?

— Нямам понятие! Нашият шериф е човек, който много говори, но нищо не казва. В началото все си мислех, че обсъжда всичко с Бога. Но съм се заблуждавал. От няколко месеца вече знам, че нито веднъж не се е молил.

— Не вярвам, че някой веднага би подшушнал на големия силен мъж за това, че вие сте отскочили до хотела заради мен. Или греша?

— Кой да ти каже! — каза заместник-шерифът и тръгна.

Беше мършав човек, който вече не беше толкова млад, колкото се беше сторил на Ласитър в първия момент, когато го видя. Може би беше към средата на трийсетте или даже към четирийсетте. Това, че изглеждаше по-млад, се дължеше на момчешката му фигура.

Беше вече тъмно, когато заместник-шерифът още веднъж се появи в затвора и взе празната паница.

— Спиш ли вече? — попита той. Светлината, която идваше откъм плъзгащата врата, достигаше точно до вратата на килията.

Ласитър отдавна беше легнал, но още не спеше.

— Не — отвърна той и се изправи. — Какво има? Върна ли се шерифът?

Мършавият мексиканец продължаваше да стои пред вратата и като че ли търсеше погледа му.

— Какво всъщност искаш от шерифа? На твое място не бих си пожелавал да се върне толкова бързо. Делото ти със сигурност ще се гледа още на същия ден, а до вечерта ти ще увиснеш на въжето.

— Не съм бил с бандитите по време на нападението! — с раздразнение отвърна Ласитър. — Дори не знам къде са палатките на Доусънови.

— Шерифът ще намери другите двама, можеш да бъдеш сигурен. Не мога да си представя, че тези негодници ще ти направят услуга и ще кажат, че ти не си един от тях. Никой не обича да умира сам. Знаеш ли какво? Гледай някак да се измъкнеш оттук! Изчезвай! Аз съм разсеян! Може би ще забравя някоя врата отключена.

— Какво? — Ласитър не вярваше на ушите си.

— Какво да направя, като ми е жал за такива като теб! — каза заместник-шерифът и пъхна ключа в ключалката на вратата на килията. Ласитър можа ясно да чуе това. — Затворът не се заключва, а задната врата е отворена денонощно. Ще намериш дрехите си заедно със седлото в конюшнята. Точно до коня ти. Измъкни се незабелязано на север! Големият силен мъж ще обиколи заедно със своя отряд още веднъж навсякъде! А ти просто недей да яздиш пред него!

Смаян, Ласитър се взираше в тъмнината. Заместник-шерифът се обърна, напусна затвора и с трясък затвори плъзгащата врата след себе си.

— Да изчезвам! Ами че аз съм…

Ласитър замълча, понеже заместник-шерифът вече не можеше да го чуе. Искаше му се да извика, но се отказа. Дали не сънуваше с отворени очи? Стана и отиде до вратата. Ключът действително беше там. Трябваше само да го превърти и щеше да е навън.

Това не само можеше да бъде клопка, това беше клопка! Този тип търсеше причина да го очисти! Но защо? Златото!

Бяха донесли златото в града. Дали все още беше в кантората? Нима заместник-шерифът искаше да открадне златото? Ако му направеше тази услуга и се измъкнеше, този тип можеше да твърди, че беглецът е измъкнал със себе си и златото.

Ласитър щракна с пръсти. Ето какво искаше този кучи син! Ласитър трябваше да избяга, за да може да изчезне и златото.

Той се върна на нара, легна и кръстоса ръце под главата си. Да има да взема този тип! Имаше доста да почака Ласитър да отключи вратата, да излезе навън и да се измъкне през задната врата.

Ласитър вече спеше, но някакъв шум го стресна. По дяволите! Свали краката си от нара и седна, понечи да вземе револвера си, но напипа само празния кобур.