Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (9)

9.

Беше два посред нощ. Едва преди половин час последните трима гуляйджии се бяха катурнали на земята и в момента изтрезняваха в съня си, който граничеше почти с безсъзнание. Само двама не спяха. Ласитър и Роберта. През цялото време се бяха престрували, че се наливат с толкова уиски, колкото и другите.

Сега те се промъкнаха през спящия лагер към водопада, зад който се намираше пещерата, където бе скрит сандъкът с долари.

На фона на проникващата лунна светлина Ласитър веднага го забеляза. Роберта нададе приглушен, радостен вик.

— Тихо! — предупреди я той. — Твърде рано е да ликуваш! Все още не сме пренесли съкровището на сигурно място.

— Защо не?

— Веднага ще разбереш.

Ласитър се наведе и с голямо усилие се опита да повдигне сандъка. Но едва бе успял да го помръдне на сантиметър от земята, когато, охкайки, го пусна отново.

Това бяха най-малко три центнера^[1].

— Сам няма да се справя — изпъшка той. — Тая работа не е по силите ми.

— И аз ще държа, Ласитър. Доста съм здрава. Нека да се помъчим още веднъж!

— Добре, да опитаме.

Тя също хвана сандъка, но напразно.

— О, господи! — простена Роберта. — Толкова близо до целта и да ни се случи такова нещо. Ще се побъркам.

— Вземи се в ръце!

Ласитър бе обладан от дива ярост. При нормални обстоятелства отдавна да беше постъпил по различен начин. Първоначално бе съставил съвсем друг план на действие, но после, като го обмисли по-подробно, откри известни пречки за неговото изпълнение.

Една от тях се състоеше в това, че никой не биваше да узнае кой е той в действителност. Изключително важно нещо за бъдещите му поръчения. Веднъж, преди половин година, в Моапа бе стигнал до границата на позволеното, като създаде впечатлението, че се бие на страната на закона. Тая история Уил Скот вече я бе разказал на другите, обаче Ласитър успя да даде на Алдо правдоподобно обяснение за нея.

Но сега се намираше в съвсем друга ситуация. В никакъв случай не биваше да пленява бандитите и да ги предава на властите. Тогава Роберта веднага щеше да разбере истината. И ако той съвсем официално й отнемеше и конфискуваше сандъка с долари, в силното си разочарование тя щеше да разтръби тая новина като по огнепроводен фитил из целия Запад.

Не, Ласитър трябваше да продължи да играе ролята на авантюрист, на ловец на глави на престъпници, а понякога дори на разбойник. За това имаше особените пълномощия на най-висшите власти. Само по тоя начин бе възможно хората на закона да се борят успешно с все по-големите безчинства в Дивия Запад. Такъв беше и случаят сега.

Алдо Хаген нямаше да може да избяга от ръцете на правосъдието, но за това щяха да се погрижат други официални специалисти, след като получеха съответните указания от Бригада Седем.

Сега най-важното беше да се пренесе сандъкът на сигурно място — в друго скривалище, известно само на него и Роберта.

Да, така стояха нещата в действителност.

Тя продължаваше да гледа на откраднатите долари като на свое законно наследство. И никога нямаше да се откаже от тая фикс идея.

Друга пречка беше Дългия нос, който бродеше с паутите си из планината. От погледа му не можеше лесно да убегне нищо важно, което се случваше в неговата ловна територия.

Беше под въпрос дали вождът щеше да допусне Ласитър да плени приятеля му и да го предаде на палача. Не, със сигурност индианецът нямаше да го позволи. В такива случаи той строго се придържаше към закона на честта. Вече достатъчно добре му беше дал да разбере това, когато отказа да издаде скривалището на бандата на Бусард.

Тези неща наведоха Ласитър на мисълта да изчезне тайно с доларите.

Сега светът изглеждаше съвсем друг.

— Какво ще правим? — попита Роберта, която все така силно ламтеше за плячката. — Имаш ли някаква идея?

— Да, но ти ще ме изчакаш тук! — отвърна ядосано той. — Ще сляза долу в долината и ще уредя някои работи, за които не се нуждая от теб. Ще пазиш сандъка! Седни отгоре му и дръж уинчестъра си готов за стрелба!

— Какво възнамеряваш да правиш, Ласитър? — попита Роберта задъхано. — Поне ми кажи плана си!

— Ще пленя няколко от тях — отвърна той лаконично. — А сега не ме задържай повече! Трябва да свърша тая работа колкото се може по-бързо.

След тези резки думи Ласитър напусна пещерата и се отправи по пътеката надолу. Не би се справил с нея, ако на раменете му беше сандъкът, ако ще той да тежеше и наполовина.

Ласитър се промъкна безшумно в лагера. Първата му цел беше дървената колиба, в която спяха Ромина и мулатът. Жак Уърк също беше пил доста, но той бе мъж, който можеше да понесе много. А и притежаваше силно развитите инстинкти на хищно животно както всички хора, които прекарват по-голямата част от живота си в дивата пустош.

Когато влезе в тъмната колиба, Ласитър държеше тежкия си „Ремингтън“ готов за стрелба.

За минута остана неподвижен и с притаен дъх, за да привикне първо със слабата светлина на звездите, която проникваше през прозорчето. По хъркането на мулата се ориентира къде се намираше постелята му. Малко по-късно различи и очертанията на спящия, който лежеше на обикновения нар напълно облечен.

Въпреки че Жак Уърк беше заспал дълбоко, Ласитър изобщо не искаше да рискува. Бързо го удари с цевта на револвера и той моментално се отпусна.

На съседния нар Ромина се размърда.

— Случило ли се е нещо, Жак? — попита тя сънено.

— Да — изсъска Ласитър и се хвърли върху нея. Преди да успее да дойде на себе си от ужас, тя беше вече овързана и със запушена уста. После той омота с въжета и мулата. Но този път пипаше особено внимателно. Знаеше каква меча сила притежава Жак Уърк.

Следващата цел на Ласитър беше така наречената кръчма, в която Алдо бе легнал върху купчина сено, числяща се към мебелировката.

И с главатаря нямаше никакви проблеми, както и с останалите петима бандити. Бе вече три часът посред нощ, когато той опакова цялата банда така, че никой повече не можеше да бъде опасен за него. А най-важното беше, че нито един не забеляза какво се бе случило.

Отсега нататък на Ласитър не му оставаше нищо друго, освен да чака. Междувременно извади на всички парцалите от устата. Когато се събудеха, можеха да викат колкото си искат. Това нямаше да им помогне.

Докато ги наблюдаваше кога ще дойдат на себе си, той непрестанно си мислеше какво би станало, ако натовареше бандитите на конете и ги закараше направо при шерифа в Дуранго. Но разумът му подсказваше, че няма смисъл. За това със сигурност щеше да се погрижи Дългия нос.

Не, той не биваше да рискува. Това беше една от ситуациите, в които трябваше да спазва точно предписанията на Бригада Седем.

Изведнъж се разнесе див рев от дървената колиба, в която Ромина и мулатът лежаха овързани на своите нарове. Ласитър влезе вътре.

Небето тъкмо започваше да просветлява. Звездите избледняха, а месецът се скри зад върховете на планината. Първите пурпурно-виолетови ивици над източния склон известяваха изгрева на слънцето.

Жак Уърк се въртеше във въжетата си ту насам, ту натам и се мъчеше да се обърне на една страна. Виждаше само бледите очертания на Ласитър, но веднага позна кой стоеше пред него.

— Ти, проклето куче! — извика той — Все пак чувството ми от самото начало, че нещо не е наред при теб, се оказа вярно. Защо го направи? Какво стана с другите?

— На никого не се е случило нещо сериозно — отвърна Ласитър. — Останалите са овързани като теб. Естествено и момичетата.

— Да не би да си човек на закона?

— Съюзник съм на Роберта. Това е всичко. Наистина ли повярва, че съм стар приятел на Алдо?

— Да, повярвах, Ласитър. А сега какво възнамеряваш?

— Нима не можеш да се сетиш, Жак? Ще вземем сандъка с доларите и ще офейкаме оттук.

— Сами няма да успеете — изръмжа мулатът.

Ласитър кимна в знак на съгласие.

— Знам — каза сухо той. — Иначе с Роберта отдавна да сме зад гори и планини. Изчаквам, докато хората ви горе-долу дойдат на себе си. Тогава ще избера двамата най-силни и ще ги накарам да работят за мене.

Ромина се събуди. Като забеляза, че е овързана, нададе пронизителен писък. С усилие извърна глава към Жак Уърк. Бе силен шок за нея да види омотан с въжета мъжа, когото винаги смяташе за непобедим.

— О, господи! — простена момичето. — Сега сме загубени.

— Престани да хленчиш! — сопна й се мулатът. — Ласитър, какво ще кажеш за предложението ми? Ние двамата бихме могли да измъкнем сандъка от пещерата.

Ласитър направи отрицателен жест.

— Не си прави усилие, Жак. Не ставаш за черна работа. На мене ми трябва мъжага с мускули, но не и с мозък. Не искам да рискувам.

— И как ще свърши всичко това? — извика мулатът. — Да не би да си решил да ни оставиш тук да изгнием?

Ласитър поклати глава.

— Не се притеснявай, Жак! Не съм масов убиец. А и вече съм обмислил нещата. Двамата мъже, които ще избера, ще ме съпровождат до ранния следобед. Тогава ще ги освободя и те ще се върнат тук, за да ви развържат. Това значи ще стане днес привечер. Дотогава ние ще имаме необходимата преднина. Само не си правете илюзии, че ще можете да ни догоните. И през ум да не ви е минало да ни преследвате. Аз също знам как добре могат да се скрият следи.

— Можем да съобщим на шерифа в Дуранго — изръмжа Жак Уърк. — И тогава всички шерифи от Колорадо ще бъдат по петите ти.

— И на тях няма да се усмихне щастието — отвърна Ласитър самоуверено. — Там, където отиваме с Роберта, никой няма да ни открие.

Но същевременно си мислеше, че щеше да бъде дяволски добре, ако нещата се развиеха така. Щяха да го арестуват и доларите отново да отидат в ръцете на законния собственик. После щяха да го затворят зад решетките и няколко дена по-късно навсякъде щеше да се разнесе новината за неговото дръзко бягство. Ако всичко станеше така, наистина щеше да е много доволен.

— Ще се учудиш, Ласитър — изръмжа мулатът. — Но за тебе има само един шанс, ако ни убиеш. Можеш да бъдеш спокоен, няма да те издадем на шерифа. Но сред нашите кръгове ще определим награда за главата ти. Ще оплетем невидима мрежа над целия Запад и не след дълго ти ще се хванеш в нея. Само не си прави никакви илюзии, Ласитър. Заложил си много нависоко.

Изведнъж навън се надигна многогласен рев и крясък. Това бяха петимата бандити и трите леки момичета, които лежаха овързани под подслона.

— Вече ви е ясно всичко — каза Ласитър. — Не ви очаква приятен ден, но все пак си мислете, че спасихте кожата си. Отървахте се леко.

После излезе и се отправи към мястото за хранене. По пътя натам мина покрай кръчмата и хвърли бегъл поглед през отворената врата. Алдо продължаваше да лежи върху купата сено и да хърка. Все още нищо не знаеше за горчивата си съдба.

Ласитър се ухили. Тоя ден щеше да бъде изключително тежък за тези, които щяха да останат овързани в лагера. От собствен опит знаеше какви телесни мъки изживява човек на следващата сутрин след един такъв тежък запой. От това не могат да избягат и най-яките мъже. Черепът ти бучи и ти се струва, че ще се пръсне всеки миг. А жаждата, която те измъчва на следващия ден, е отвратителна. Тогава човек е готов да плати цяло състояние за обилна закуска с кана горещо кафе и няколко чашки бренди.

Под подслона петимата бандити и трите момичета буйстваха като луди. Едва след като забелязаха Ласитър, постепенно се укротиха. Всички се втренчиха в него, сякаш беше някакво чудовище.

— Трябват ми двама яки мъже — каза той без заобиколки. — Двама, които смятат, че ще могат да смъкнат сандъка с доларите от пещерата и да го натоварят на мулето, с което сте докарали парите тук.

Изпитателно огледа пленниците. После посочи към Сам Блек и Алекс Рупър.

— Как мислите? Ще се справите ли?

— Да отнесем доларите? — извика единият от тях. — Да не си побъркан, Ласитър? Наистина ли вярваш, че ще ти помогнем да задигнеш нашите собствени пари? И дума да не става!

— Това никак няма да се хареса на шефа ви. Когато се събуди, ще го доведа тук при вас. Тогава той ще ви каже какво трябва да правите.

Като по команда от кръчмата проехтя див, продължителен рев, който постепенно премина във вълчи вой.

Ласитър влезе в колибата, където беше шефът на бандата. Първите слънчеви лъчи проникваха през отворената врата.

— Е, Алдо, как си?

Главатарят го гледаше втренчено с подпухналите си, кървясали очи.

— Дано отидеш в пъкъла! — изграчи той. — Ако не си дявол, дай ми глътка вода!

— Със сигурност не съм — каза Ласитър, взе едно шише и го поднесе към устните му. — Но за това трябва да ми направиш една услуга. Ще обясниш на хората си в какво безизходно положение се намирате.

— Какво целиш?

Ласитър се усмихна безучастно. Държанието му беше чиста подигравка с главатаря.

— Изглежда, още не ти е ясно за какво става тук въпрос, Алдо — каза той меко. — Но те разбирам. Който и човек да се намира в твоето състояние, първо ще му трябва известно време, докато започне отново да мисли трезво. И така, необходими са ми двама силни мъже, които да извадят за мен сандъка с доларите от пещерата и да го натоварят на мулето, с което сте го докарали в долината.

Главатарят затвори очи.

— Ти си луд, Ласитър! — изпъшка той. — Напълно си луд! С тази плячка няма да стигнеш далеч. Да не би да искаш да предадеш парите на шерифа в Дуранго? Да не си човек на закона? Тогава наистина Жак Уърк е имал право.

— Не — отвърна твърдо Ласитър, но никак не му беше леко да лъже така безсрамно. — Сключил съм споразумение с Роберта и държа на думата си. Когато получа дела си, ще офейкам и не ще ме видиш никога повече.

Алдо мислеше трескаво и търсеше изход от капана, в който бе попаднал. Нямаше да се предаде лесно. Винаги бе намирал начини да се измъкне и от най-тежките положения. Защо да не го направи и сега?

— И с мен сключи съюз — каза той с плачевен глас.

— Съюз, който ти никога не спази — отвърна хладно Ласитър. — Само не си въобразявай, че не съм те разбрал що за птица си. Не, Алдо, мен не можеш ме измами. Вчера вечерта те наблюдавах внимателно. Първо беше страшно разочарован, че не се стигна до престрелката, която така усърдно се мъчеше да предизвикаш. После реши, че петимата ще ме нападнат през нощта. Естествено ти щеше да дебнеш из засада. Със сигурност Жак Уърк щеше да се намеси в борбата и под закрилата на тъмнината щеше да му изпратиш един куршум в главата. Каква кървава сеч само, нали? А най-накрая щеше да дойде и моят ред. И ти щеше да останеш сам, Алдо. Така си представяше нещата, нали? И какво смяташе да направиш с жените?

— Щях да ги дам на Дългия нос и на неговите бойци. После щях да се върна в моето ранчо и да започна почтен живот като стария Ели. Щеше да бъде разкошно. Но което не е станало сега, може да стане по-късно. Какво мислиш за едно мое предложение?

Ласитър махна рязко с ръка.

— Млъкни, Алдо!

— Не разбираш ли, че сам нямаш никакъв шанс? Ние ще те гоним и ще те хванем, независимо от това, къде си се скрил с Роберта.

— Не се притеснявай! А сега ще кажеш ли на хората си, че трябва да дойдат с мен.

— И ако не го сторя?

— Тогава ще ви оставя тук да се пържите в собствения си сос, докато изгорите — заплаши Ласитър. — Няма да издържиш дори само на жаждата. А до вечерта пред вас лежи цяла ужасна вечност.

— До вечерта — изстена Алдо изплашен.

— Да, Вече обясних на Жак Уърк. Подредих нещата така, че двамата носачи да ме съпровождат до ранния следобед. Тогава ще ги пусна да препуснат обратно към лагера, за да ви отвържат. Това ще трае почти до вечерта. Действително ви предстоят тежки часове, но при всички положения те са за предпочитане пред смъртта. Бих могъл и да ви убия. Кое ти харесва повече, Алдо?

Главатарят се предаде. Но в душата му се надигна пламъкът на всеизгаряща омраза.

— Добре, ще заповядам, Ласитър! — изграчи Алдо. — Но отсега трябва да започнеш да се молиш никога да не ми попадаш в ръцете. Защото тогава ще умреш няколко пъти. А Роберта ще накарам искрено да закопнее за смъртта.

— Вярвам на всяка твоя дума. Но няма да позволя да се стигне чак дотам.

Ласитър го хвана с две ръце като някой чувал и го повлече навън, към мястото за хранене.

— Кажи си урока, Алдо!

Той го държеше изправен за врата, така че всички да могат да го виждат. Победен пълководец, бивш самохвалко, пред своята пленена войска.

— Тази свиня ни изпързаля много подло — изпъшка Алдо. — Трябва да се примирим. Но скоро ще дойдат и други времена. И всичко, което той ни задигна сега, ще си го върнем до последния долар. Да му пожелаем късмет. С тази плячка няма да стигне далече. Кои си избра, Ласитър?

— Алекс и Сам.

— Ясно ви е на двамата какво трябва да правите, нали? — попита главатарят. — Бъдете готови да тръгнете с него и да носите сандъка.

— Само ако това е заповед, шефе — изръмжа Сам Блек.

— Заповед е.

Двамата въздъхнаха примирено.

— Окей, Ласитър. Отвържи ни!