Джек Слейд
Похитители на жени (1)

1.

Палеща обедна горещина бе надвиснала над безлюдната „Мейн стрийт“ в Таскън. Ласитър вървеше по централната алея. Той имаше намерение да отиде в бара, където го чакаше довереното му лице — неговата свръзка с Бригада Седем. Една телеграма бе причината да тръгне от Финикс и съвсем бързо да се озове тук.

Ласитър пресече една странична улица и почти беше стигнал вече до бара, когато отекнаха бързо два последователни изстрела. Изстрелите идваха от бара.

Мрачни предчувствия обзеха Ласитър. Той се втурна като луд и хвърли бърз поглед в заведението през разтворените крила на летящата врата. Пред дългия тезгях с форма на подкова стоеше червендалест мъж в черна риза и димящ револвер в лявата ръка.

Пред него, в тясното място между кръглите маси и изтърканите тапицирани столове, лежеше друг мъж. Револверът му беше паднал непосредствено до него. На кожената си жилетка носеше отличителния знак на шеф на американската военна полиция.

Той не се помръдваше. Ласитър видя двете огнестрелни рани в тялото му и кръвта, изтичаща от тях. Застреляният беше шефът на полицията Флойд Уелман, свръзката на Ласитър.

Ласитър познаваше червендалестия, който беше застрелял Уелман. Наричаха го Шеригън Леворъкия. В три щата бяха разпространени публични обяви за залавянето му по обвинение в грабеж и убийство.

Барманът се изправи зад тезгяха, където се беше сбил преди началото на стрелбата. На другия край на бара стоеше някакъв пиян. Той беше опрял лакти на тезгяха и наблюдаваше сцената с втренчен стъклен поглед.

На една маса седяха трима каубои. До стената се беше опрял някакъв невзрачен човек, когото Ласитър сметна за търговски пътник. Той изглеждаше много блед и трепереше с цялото си тяло.

Шеригън Леворъкия, прословутият господар на револвера, присви очи, когато забеляза Ласитър, защото познаваше този известен човек.

— Нито един проклет шериф не е в състояние да ме хвърли зад решетките! — каза предизвикателно Шеригън. — Сега офейквам. Или може би някой от вас иска да ми попречи?

Като каза това, той погледна Ласитър.

— Точно така, този някой съм аз — каза силният мъж и когато Шеригън Леворъкия насочи револвера си срещу него, той излетя през подвижната врата и посегна към своя „Ремингтън“.

Колтът на Шеригън изтрещя и избълва огън и олово. Куршумът изсвистя покрай Ласитър и проби люлеещото се крило на вратата. Здраво стиснал ремингтъна в ръка, Ласитър се озова отново в прашното помещение и стреля срещу Шеригън.

Той улучи. Леворъкия разтвори широко очи, изстреля един куршум в земята, почти пред краката си, и падна като вдървен. Изтърколи се и остана да лежи неподвижно. Беше мъртъв.

Ласитър се надигна и изтупа с лявата ръка праха от дрехите си, като едновременно с това контролираше бара с готово за стрелба оръжие. Тримата каубои бяха сложили ръцете си на масата. От страна на останалите присъствуващи мъже не се забелязваше никаква опасност.

— Н-н-не е в-в-възможно — запелтечи пияният на края на бара. — Т-т-това беше Шеригън Леворъкия, двукракият тигър. Т-т-той стреляше винаги бързо като мълния, оръжието се появяваше светкавично в ръката му.

Ласитър се наведе най-напред над тялото на шефа на полицията, а след това над Шеригън Леворъкия. Гърдите на Уелман се надигаха и отпускаха съвсем слабо. От пръв поглед Ласитър разбра, че беше много тежко ранен.

— Шеригън си заслужи края — каза Ласитър. — Нямах време да се целя по-продължително и да се опитам само да го раня. Как се стигна до стрелбата между него и шерифа?

Ласитър зареди отново барабана на ремингтъна си. Барманът, тримата каубои и търговският пътник се приближиха, пияният също се заклати към останалите. От горния етаж слязоха три от момичетата на бара и собственикът на заведението, който се беше събудил от обедния си сън. Навън се чуха викове. Изстрелите не бяха останали нечути. В бара миришеше неприятно на барут, а димът от изстрелите се стелеше и разнасяше из заведението.

Ласитър коленичи до простреляния мъж и разкопча ризата и жилетката му. Единият от куршумите беше преминал през цялото тяло. Раната, получила се при излизането на куршума, изглеждаше ужасно. Другият куршум беше останал в тялото.

Докато разкъсваше ризата си, за да може на първо време да превърже някак си раните на ранения, чу от бармана, че Уелман седял на масата и видът му подсказвал, че чака някого. След това от задния вход влязъл Шеригън, който от известно време пребивавал в Таскън. Извикал нещо на шефа на полицията и след кратка размяна на реплики посегнал към оръжието. Флойд Уелман не бил в Таскън заради Леворъкия, който в Аризона не се бил провинил в нищо. Но гузната съвест на Шеригън го накарала да си помисли, че е тук, за да го арестува.

— Доведете бързо доктор! — разпореди Ласитър. — Помогнете ми да сложим ранения внимателно на масата. Всяка секунда е ценна.

Пияният излезе навън, олюлявайки се, и стигнал вече на улицата, започна силно да вика по име някой си доктор Адамс. Тримата каубои помогнаха на Ласитър, като вдигнаха заедно Флойд Уелман и го положиха внимателно на тапицираната със зелено сукно игрална маса.

Лицето на Уелман беше восъчножълто, а бузите му — хлътнали. Той стенеше. Сърцето му биеше слабо, а пулсът бе неравномерен.

Момичетата от бара наблюдаваха и се надпреварваха да дърдорят на висок глас, така че Ласитър ги предупреди да млъкнат. Собственикът смръщи чело, когато видя изцапаната от кръвта на Уелман игрална маса, но не каза нищо. Още някакви хора влязоха бързо в бара.

След това пристигна и шерифът. Тромавият мъж с големи мустаци като на морж трудно си поемаше въздух след припряното бързане. В ръцете си държеше пушка двуцевка. Огледа мъртвия Шеригън и ранения шеф на полицията.

Барманът му докладва как се беше разиграло всичко.

— Познавате ли Уелмън? — попита той Ласитър.

Ласитър кимна и отговори кратко:

— Трябваше да се срещнем тук.

Не даде никакви обяснения повече. Огнестрелните рани на Флойд Уелман, превързани колкото да намалее силното кървене, го тревожеха. С нетърпение очакваше пристигането на доктора.

Флойд Уелман отвори очи. Погледът му търсеше Ласитър и най-после се спря на него. Опита да се усмихне, но състоянието му го сковаваше.

— Спипа ли… Шеригън? — попита той Ласитър.

Гласът му беше само едно дихание.

— Да, Флойд. Той е мъртъв.

— Добре. Тогава няма да съм сам… по пътя за оня свят.

— Няма да умреш, Флойд — опита се да го окуражи Ласитър. — Докторът ще дойде всеки момент. Той ще те излекува.

Погледът и лицето на Флойд Уелман говореха, че шефът от военните служби на САЩ не си правеше никакви илюзии. Той знаеше, че краят му е дошъл и очакваше смъртта като истински мъж.

Междувременно в бара се бяха насъбрали още повече хора. Докторът обаче все още го нямаше.

— Твоята задача, Ласитър — прошепна Флойд Уелман едва чуто.

Той беше видял дагеротипна снимка на Ласитър и разпозна веднага непобедимия мъж. Освен това беше получил и неговото точно описание. Ласитър се наведе над умиращия и почти долепи ухото си до устните му, защото видя, че Флойд Уелман искаше непременно да му съобщи в какво се състои поръчението му.

До последния си дъх Уелман бе с ясното съзнание за дълга си. Шерифът накара стоящите наоколо да се отдръпнат. С последни сили шефа на полицията, шепнейки, информира Ласитър за поръчението му. Никой от присъствуващите не можа да чуе нищо.

— При едно нападение над пощенската кола преди осем дни близо до границата, е отвлечена от бандити дъщерята на сенатора Дж. Д. Харкер и е откарана в посока към Сонора. Шефовете на Бригада Седем предполагат, че нападението е извършено от бандата на прословутия бос на разбойниците Ел Буитре, който има база в планините, но точното място не е известно.

— Не се вълнувай, Флойд — каза Ласитър, защото смъртно раненият полагаше неимоверни усилия да съобщи подробности. — Говоренето ти коства твърде много сили.

— И без друго всичко скоро ще свърши — Флойд Уелман концентрира последната си енергия да каже на Ласитър още някои важни неща. Той го хвана за жилетката и го наведе близо до себе си. — Ел Буитре се занимава в последно време с отвличане на млади момичета, с които търгува. Понякога връща отвлечените срещу голям откуп. Но повечето момичета остават безследно изчезнали. Сигурно ги продава в бордеите като проститутки.

Флойд Уелман се закашля. Беше затворил очи. Ласитър помисли, че вече издъхва. Докторът все още го нямаше. Умиращият превъзмогна слабостта си и още веднъж направи усилие да отблъсне смъртта.

— Ел Буитре мрази сенатора Харкер — прошепна отново Уелман. Много трудно можеше да се разбере какво казва, а паузите между отделните фрази ставаха все по-продължителни. — Преди повече от двайсет години Харкер е осъдил Ел Буитре и е заповядал да го бият с камшик. По онова време сенаторът е изпълнявал длъжността съдия. Ел Буитре никога няма да освободи Нора Харкер.

— Значи трябва да я освободя? — попита Ласитър.

— Да. Ако е възможно, освободи и останалите пленнички и сложи един път завинаги край на мръсния занаят на Ел Биутре. С теб трябваше да преминем на коне границата, Ласитър, но сега аз…

Уелман не можа да довърши изречението. Тялото му потрепери, от устата му се изплъзна последна въздишка и той умря. Ласитър затвори очите му.

Всички разговори секнаха. Мъжете свалиха шапките си. Ласитър усети болка и скръб. Никога преди това той не се беше срещал с Флойд Уелман, но го чувствуваше близък, тъй като и двамата бяха от Бригада Седем.

Отишъл си бе от този свят един боен другар, смел и безстрашен борец за справедливост и законност, застрелян от човек, който се страхуваше за кожата си.

— Почивай в мир, Уелман — каза Ласитър. — Ти изпълни дълга си.

Най-после пристигна докторът — набит и тромав нисък мъж с изтъркан черен костюм и лекарска чанта. Не му оставаше нищо друго, освен да констатира смъртта на шефа на полицията и тази на Шеригън Леворъкия.

— Трябваше да помогна на Марта Гудрейдж при раждането — отговори той на въпроса на Ласитър, защо идва чак сега. — Присъствието ми там беше абсолютно наложително и не можах да тръгна по-рано. Такива работи стават по света. Един се ражда, друг умира. Бебето на Марта Гудрейдж е момче.

При наличието на двама мъртви, никой от присъствуващите нямаше желание да пие за здравето на сина на Марта Гудрейдж. Дърводелецът, който правеше ковчези, разпореди да пренесат мъртвите в работилницата му. Ласитър последва шерифа в неговия офис, където трябваше да бъде съставен протокол. Докторът се канеше да напише смъртните актове.

Беше ужасно горещо. Многобройни любопитни, които не бяха успели да влязат, стояха пред бара. Жадни за сензации, те разглеждаха с интерес прочутата личност. Вече навсякъде в Таскън се произнасяше името на Ласитър.

Отново му предстоеше опасна задача. Ел Буитре беше едно име, което всяваше ужас от двете страни на границата, но особено голям беше страхът от другата страна, в Мексико.

Ел Буитре, Лешояда. Вече четиридесет години той упражняваше кървавия си занаят. До този момент всеки, който му беше препречвал пътя, намираше смъртта си. Ласитър беше чувал какви ли не истории за него и ако само половината бяха верни, то тогава и дяволът не би могъл да бъде много по-лош от Ел Буитре.