Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (1)

1.

Беше една от онези приятни топли нощи в планината, които правят индианското лято толкова прекрасно. Зад огромните била на изток се показа острият сърп на луната.

Старецът, който седеше на дъбовата пейка в гъсто обраслата с лескови храсти беседка, близо до фермерската къща, кимна доволно с глава и отпи голяма глътка от бутилката с уиски. Тя беше полупразна и старият Алекс Мосли загрижено си помисли, че непременно трябва да попълни тайните си запаси, преди да дойдат безкрайно дългите зимни нощи…

Мъжът беше доволен и щастлив, защото, макар и на стари години, беше намерил нещо като роден дом, където да се приюти. Подобен късмет имаха твърде малко хора от неговата черга. За това закъсняло щастие той трябваше да благодари на семейство Дръри, които сега спяха дълбоко оттатък в къщата. За тях това беше заслужена почивка след изнурителния ден.

Само старият Алекс не можа да заспи. Затова взе лулата си и едно шише уиски и се оттегли в старата беседка, където му беше най-удобно.

Лещакът беше толкова гъст, че човек се чувствуваше откъснат от останалия свят и можеше да размишлява несмущаван от никого, особено в спокойната топла нощ на късното лято. А най-вече в приятната компания на натъпканата с тютюн лула и бутилката уиски — неотменните атрибути за убиване на времето при безсъние.

Старецът се облегна удобно на пейката и се зае с лулата си. Скоро първите облачета дим забулиха сбръчканото му лице, обрасло с гъста бяла брада. Малките деца на семейство Дръри много обичаха да го подръпват за брадата, когато измисляше за тях какви ли не забавления и игри. Те го обичаха, а той и душата си даваше за тях. Всички го наричаха деденце. Какво щастие, че тия добри хора го бяха приютили в своя дом.

А беше в такова тежко състояние, когато го намери Едуард Дръри! Фермерът беше отишъл на лов в огромните северни гори и по една случайност беше забелязал ранения старец — по-скоро мъртъв, отколкото жив, — който сам беше успял да измъкне куршума от бедрото си с помощта на собствения си нагорещен нож, но парчето олово в дясното му рамо все още стоеше и раната беше гноясала.

Олд Алекс беше скалъпил някаква история за бандити, които го подгонили, и Едуард Дръри се беше направил, че му вярва. А може би наистина му беше повярвал…

Олд Алекс нито тогава, нито по-късно не се осмели да признае, че е избягал от най-строго охранявания затвор в Канада. Оттогава беше минала почти година. Старецът всекидневно благодареше на съдбата, че тези добри хора го бяха приютили в дома си и се отнасяха с него като със свой.

„Деденце!“ — викаха го час по час малките, които подскачаха из двора. Във фермата растяха шест деца. Най-голямото момче беше 14-годишно, казваше се Макс и беше силен и як момък, който вече помагаше на баща си в тежкия фермерски труд.

Децата на Дръриеви бяха толкова мили, също като родителите си Едуард и Хана… Старият Алекс доволно се усмихна и посегна към бутилката с уиски. После отново засмука тръстиковата си лула. Въобще не забелязваше, че нещо става наоколо. Беше потънал в мислите си за миналото. Размишленията му бяха дълбоки и сериозни, макар много добре да знаеше, че не може да върне времето назад.

Песента на хиляди щурци го приспиваше. Пивкото уиски също. Щастливият старец се наслаждаваше на живота. Може би за последен път.

Възнамеряваше да го завърши с едно добро дело. Но не биваше да прибързва. Трябваше да бъде много предпазлив.

Едуард Дръри ще има да се чуди! Със сигурност не е виждал такъв куп пари. Даже насън…

Старият Алекс Мосли отново се усмихна на себе си. Гъстият тютюнев дим замъгли разсъдъка му, а и цял ден беше събирал сено без почивка. Нищо чудно, дето не забеляза, че някой се промъква зад гърба му.

Когато отново посегна към бутилката с уиски, зад пейката изникна огромна човешка фигура. Дълъг нож проблесна за миг на оскъдната лунна светлина, която се процеждаше през гъстите лескови храсти.

В първия момент Алекс Мосли дори не почувства болка. Беше много странно. Усети само, че сетивата му са съвсем притъпени. Стори му се, че се носи върху облак и дори не забеляза, че бавно клюмна напред. Не чу как някой зад гърба му изсъска:

— Утрепах дядката! Готово! Почвайте вече!

— Окей, Дарк…

Само след секунди страшна стрелба събуди спящото фермерско семейство. Диви, нечовешки крясъци прорязаха нощната тишина.

Индианци!

Някои от тях ясно се различаваха на лунната светлина. Бяха затъкнали пъстри пера в дългите си черни коси и дивашки размахваха тежките си бойни копия.

Скоро откъм къщата прозвучаха първите ответни изстрели, фермерът Едуард Дръри изкрещя силно на децата си да се скрият на сигурно място. Само Макс и Доналд, двете по-големи момчета, знаеха как да си служат с пушките.

Куршумите на индианците се сипеха като градушка по стените на къщата. Тия червенокожи дяволи бяха обкръжили фермата от всички страни. Затворените в обръч хора нямаше как да се измъкнат.

Но семейството се съпротивляваше отчаяно. Ед и Хана Дръри стреляха, без да спират.

Внезапно обаче нападателите се скриха. Единствено дивите им крясъци звучаха в нощта.

— О, божичко! — простена фермерът и посочи към навеса, който тъкмо днес бяха напълнили със сено за дългата зима.

При тази гледка болка прониза сърцето му.

Ярки пламъци лижеха стените на плевнята. Миришеше на петрол. Червенокожите отлично знаеха как за минути да превърнат сеното в огромна горяща купчина.

Родителите и децата застинаха по местата си. Знаеха, че нищо не могат да сторят. Ако някой се втурнеше навън в този миг, той със сигурност щеше да се изложи на куршумите на тези проклети бандити.

Пожарът все повече се разпространяваше. Вдясно от плевнята се намираше оборът за конете. Украсените с пера ездачи се втурнаха натам и с два удара избиха напречните греди на входа. Животните отдавна бяха изпаднали в паника и препускаха безредно из ограденото място. Изстрелите и пронизителните крясъци на нападателите съвсем ги подплашиха. Тридесетте коня панически се втурнаха навън и за секунди се скриха в мрака.

— Не, не! — изкрещя Макс, големият син на Едуард и Хана. Той се втурна към обора, обезумял от ярост, и опря уинчестъра си на рамото, за да се прицели по-добре в злобно хилещите се индианци. После като бесен започна да стреля куршум след куршум.

— Макс! — изкрещя баща му и изтича навън, за да го върне зад стените на къщата.

Целият навес бушуваше в пламъци. Вече нищо не можеше да се спаси. Ревът на индианците заглушаваше дори пращенето на огъня.

Изстрелите плющяха безмилостно.

Макс Дръри се олюля, разпери ръце и падна по лице на земята. Баща му отчаяно извика. Наведе се, сграбчи с две ръце безжизненото тяло на сина си и поиска да го отнесе обратно в къщата. Беше страшно за гледане, когато, пронизан от множество куршуми, той целият се разтресе и се стовари върху мъртвото си момче.

Още по-страшен беше писъкът на Хана Дръри.

Конският тропот бавно заглъхваше в нощта. Прозвуча тържествен гърлен глас: — Това е отмъщението на арикара! Кажете го на всички наоколо. Това беше само началото! Ние арикара вече няма да се церемоним с белите крадци на земята ни. Ще ги унищожаваме безмилостно…

Изтрещяха още няколко изстрела.

Отдалеч цялата ферма изглеждаше обхваната в пламъци. Сякаш всякакъв живот беше изчезнал в доскоро мирната долина.

Хана Дръри излезе навън и безмълвно коленичи пред телата на съпруга и на големия си син. Лицето й приличаше на каменна маска. Беше останала сама на света, без опора, без бъдеще. Децата уплашено се притискаха до майка си, търсейки утеха в страха си. Но болката и отчаянието на жената бяха толкова силни, че тя не беше в състояние да произнесе нито дума.

Жилавият старец пълзеше на четири крака. Изстрелите бучаха в ушите му, сърцето лудо се блъскаше в гърлото му и единственото му желание беше да се измъкне колкото се може по-далече от това ужасно място.

От време на време страхливо обръщаше глава назад и се взираше в заревото на пожара. В устата му горчеше. Изпитваше болка, пълзеше като смъртно ранено животно, което се влачи с последни сили през тревата. Продължаваше обаче да се движи напред с отчаяна упоритост. Инстинктът за самосъхранение все още беше твърде силен. Като всяко живо същество и той се бореше за живота си. Стискаше зъби и пълзеше напред. По гърба му се стичаше топла кръв, но старецът усещаше, че раната не е смъртоносна и продължаваше.

Най-много го болеше, че няма как да помогне на благодетелите си. Да беше поне въоръжен! Бързо щеше да види сметката на някой от тези негодници. Но сега можеше само да се влачи като смъртно ранено животно. Всеки срещнат би могъл да го довърши без никакви усилия.

Някъде далеч прозвуча кънтящият глас:

— Това е отмъщението на арикара…

Старецът дочу и останалите думи. После пред очите му падна мрак…

По някое време дойде на себе си и продължи да пълзи. Познаваше всяко кътче на фермата и знаеше къде може да се скрие.

Накъса ризата си на парчета и си направи примитивна превръзка. Усети с радост, че кръвта е спряла. Просна се облекчено на тревата и заспа като мъртъв.

Въпреки това го измъчваха кошмарни, трескави сънища.

Събуди се едва когато слънцето блесна в лицето му. Надигна се като замаян и се отправи навътре в гъстата гора. Страшният нощен кошмар го преследваше и през деня. Вече не се съобразяваше какво точно прави. Като че ли беше изгубил разума си.

Пред очите му непрекъснато се явяваше страшната картина: всички членове на семейството, което толкова обичаше, проснати в редица на земята. Мъртви! Отново и отново в ушите му кънтеше ужасният глас:

— Това е отмъщението на арикара…

Този вик не му даваше спокойствие. Но той поддържаше духа му жив. Никога не е бил безгрешен през дългия си живот, но този път твърдо беше решил да стори добро на обичаните от него хора. Беше скрил плячката от последния банков обир в непристъпните гори на Саскичеван. Никой освен него не познаваше мястото. Още преди месеци беше решил да зарадва с парите благодетелите си, някой ден, когато му дойде времето.

А ето че най-неочаквано се появиха тези проклети индианци! Тези арикара…

Всъщност старият Алекс Мосли невинаги е бил бандит. Като млад се подвизаваше като трапер и обикаляше безкрайните планини на Канада.

Едва когато реши, че иска нещо повече от живота, обра една банка и направи още няколко добри удара. Отнесе плячката на сигурно място, което единствен той познаваше. Никой освен него не можеше да я открие. По обратния път обаче го хванаха. Проклетите полицаи си разбираха от работата.

Съдията обеща да намали наказанието му, ако разкрие скривалището си и върне парите. На всички молби и заплахи Алекс Мосли отговори с ледено мълчание. Затова го осъдиха на 15 години затвор.

Не след дълго обаче успя да избяга. Полицаите бързо откриха следите му. Малко преди да премине границата, стреляха по него. Един куршум го улучи в крака, втори — в рамото. Тези хора знаеха как да стрелят. Имаха интерес да го хванат жив, защото не губеха надежда да ги отведе при скритите пари.

Затова старият Мосли мъдро реши да изчака цялата история да се забрави и тогава да изненада семейство Дръри с щедър коледен подарък. На него вече не му трябваха толкова пари. Купуваше си единствено уиски и силен тютюн. За тази цел беше зашил достатъчно сребърни долари в хастара на дрехите си.

По дяволите тия проклети пари! Те вече не го интересуваха. Сега друго имаше значение за него. Беше обикнал семейството, което с такава готовност го беше приело под покрива си. Тези хора заслужаваха много повече от парите му. Самотник от най-ранни години, истински вълк единак, старият Алекс никога досега не беше срещал подобно сърдечно отношение. Много му се искаше да направи тези хора истински щастливи. Златото щеше да помогне на децата да получат образование и да станат заможни и уважавани хора. Доставяше му голямо удоволствие да си представя как стоят на гроба му и го споменават с почит и любов. Но сега, в тези ужасни мигове, Алекс Мосли, бившият трапер и крадец, не мислеше за нищо. Беше завладян от бясна жажда за отмъщение. Молеше се на небето да го остави жив, докато се разправи с всички нощни нападатели. Отмъщението му щеше да бъде безмилостно. Тежко на арикара!…

Умореният старец, с рана от нож в гърба, се влачеше с последни сили към далечните планини.