Джек Слейд
Градът на Шейла (1)

1.

Под ярките лъчи на слънцето, с уинчестъра в ръка, Ласитър се изкачваше между канарите. На устата и носа си бе сложил превръзка, за да не диша варовиковия прах, който вятърът носеше на облаци. Бе горещо като в пещ. При този климат човек се изпотяваше и без да се движи. Дори вятърът не предизвикваше никаква прохлада.

От време на време Ласитър виждаше един от тримата бандити, които бягаха между лабиринта от скали, но не стреляше, защото ги искаше живи. Съдията от Туксън изрично го бе помолил за това. Той възнамеряваше да постави цялата банда на подсъдимата скамейка, за да може после да я изпрати на бесилото. Бяха осем мъже, които нямаха какво повече да губят, освен живота си, и затова не мислеха да се предават. Всеки път, когато Ласитър се натъкваше на тях, се водеше борба до последна капка кръв и той просто трябваше да защитава кожата си, за да не стане сам жертва. Успяваше да се справи с бандитите един подир друг.

Оставаха още трима: Бъстър Кампел, шефът на бандата, брат му Джон, твърдоглав и сприхав мъж, склонен към насилие, който предпочиташе да се нахвърли с ножа върху противника си дори когато държеше вече револвера в ръка, и Джони Рейнбоу, убиец и отличен стрелец.

Ласитър не се надяваше, че ще успее да ги постави толкова натясно, че да ги накара да се откажат от борбата. Те не знаеха какво значи да се предадеш. Никога не бяха проявявали милост, затова и не я очакваха от другите. Всяка битка бе битка на живот и смърт.

От три седмици насам мъжът от Бригада Седем бе по дирите на бандата на Кампел. Преследваше тези престъпници надлъж и шир през Аризона и Ню Мексико, но те не препускаха в панически бяг, а с всякакви трикове се мъчеха да се отърват от Ласитър. Постоянно влизаха в бой и естествено всеки път губеха. Най-накрая в Рио Гранде, на границата с Колорадо, почти успяха да го накарат да влезе в капана, но изпаднаха в такова окаяно положение, в каквото не бяха изпадали до този момент. Останаха само трима.

Вятърът виеше и фучеше между скалите, а облаците прах и пясък шибаха и стържеха по камъните. Ласитър спря. Беше изгубил бандитите от погледа си. Отдавна бе станал вир-вода. Потта и пепелта бяха образували тънка коричка по лицето му. Напуканите устни имаха вкус на кръв и сол. С уинчестъра на хълбока и с блуждаещ поглед, Ласитър се облегна на скалата и присви клепачите си така, че очите му се превърнаха в тесни цепки. Нов облак пясък се носеше към него и шибаше по дрехите му и по канарите. Минута по-късно отново можеше да се вижда, но само до следващото скално образувание.

Бандитите бяха направили голям завой назад и сега се мъчеха да стигнат до пътя и конете. Ласитър бе оставил кафявия си жребец между скалите, но това в никакъв случай не означаваше, че ако враговете му решат да го потърсят, нямаше да го намерят.

А всичко можеше да бъде и капан. Вероятно бяха избрали тази посока само за да го подтикнат към бързина и непредпазливост.

Тези кучи синове, братята Кампел и Джони Рейнбоу, бяха едри, жилави и с цял запас от идеи. А като бойци нямаха равни на себе си.

Това означаваше, че трябва да бъде нащрек.

Със следващия облак прах Ласитър се плъзна напречно през морето от канари до една изключително висока скала. Едва достигна там и се загърмя от всички страни. Видя братята Кампел, които лежаха един до друг зад голям скален къс и най-вероятно се мъчеха да вземат Ласитър по-добре на прицел. Той погледна над мерника в озлобените им лица и видя триумфа в кафявите им очи. Оръжията засвяткаха и затрещяха.

Но и този път Ласитър се изплъзна от изстрелите: хвърли се настрани и загърмя от хълбок. От цевта му излизаше куршум след куршум. Бандитите не го улучваха, но Ласитър имаше точно око. Първо уцели Бъстър Кампел. Следващите изстрели се оказаха смъртоносни за по-младия — Джон. Поредният облак варовиков пясък се носеше със свистене и изглеждаше така, сякаш той, а не куршумите, помиташе с изключителна лекота мъжете при скалния блок. Ласитър се надигна от прикритието си и пусна уинчестъра.

И тогава един твърд предмет се заби в кръста му.

— Не мърдай, копеле такова!

Ласитър извъртя глава. Джони Рейнбоу! По мършавото му старческо лице, потно и покрито с прах, личаха белезите от напрежението през последните дни, но триумфът, изписан в очите му, не можеше да се сравни с нищо.

Ласитър, смъртният враг на бандата на Кампел, му беше в ръцете и Джони знаеше, че само трябва да натисне спусъка, за да го убие и да отмъсти за всичките си мъртви приятели.

Ласитър не си правеше никакви илюзии. Беше му ясно, че този мъж щеше да го убие, защото имаше хиляди причини да го стори. А и неписаният закон на прерията гласеше, че никой не бива да оставя жив смъртния си враг, ако сам иска да продължи да живее. Ласитър бе убеден, че Джони Рейнбоу знае тази стара истина и че щеше да действа според нея.

Затова реагира с бързината на мисълта. Той не желаеше да убива, но не желаеше и да умре.

— Сега ще ти светя маслото, куче такова! — извика бандитът едновременно ядно и победоносно.

Светкавично, Ласитър му нанесе с уинчестъра страшен удар, който Джони Рейнбоу би могъл да избегне само ако бе стрелял веднага. Но той искаше да се наслади докрай на триумфа си и това се оказа съдбоносно.

Улучен от железния приклад на уинчестъра, Джони се сгромоляса на земята, гръмна в скалата, превъртя се и се търкулна по тесния улей, издълбан от водата. На десет крачки по-надолу се удари силно в един дънер и остана неподвижен. Когато Ласитър отиде при него, погледът му бе изцъклен и втренчен в небето. Беше си счупил врата.

Братята Кампел също бяха мъртви.

Ласитър не бе желал такова развитие на нещата. Тази борба му беше наложена. Но трябваше ли да остави престъпниците да избягат? Не за това бе постъпил в Бригада Седем. Заповедта му гласеше: унищожаване на бандата на Кампел по какъвто и да е начин. Отдавна бе време и тях самите най-сетне да ги сполети същото.

Ласитър се огледа с досада. Не искаше да остави мъжете така, но земята навсякъде бе твърда и скалиста. Най-близкият град беше Мидъл Таун, а разстоянието дотам беше около седем мили.

Погледна нагоре. Слънцето стоеше точно в зенита си. Трябваше да побърза.

Той тръгна към пътя, за да доведе конете на бандитите. Това костваше време и пот. Скоро по него не остана сухо местенце и дрехите му залепнаха за тялото.

Когато най-сетне потегли на север, като водеше на въже трите коня с убитите им ездачи, слънцето отдавна бе преминало зенита. Ускори темпото и от време на време караше животните да препускат в тръс.

Малко преди Мидъл Таун го надмина пощенският файтон. С нескрито любопитство файтонджиите огледаха Ласитър и мъртвите мъже. Пътниците се подадоха от прозорците, а очите им като че ли щяха да изхвръкнат от взиране.

Час по-късно, яздейки при последните лъчи на слънцето, той влезе в града.

През последните години Мидъл Таун почти не се бе променил. Кръчмата на Шейла продължаваше да съществува. Дали блондинката все още стоеше зад тезгяха? Беше любопитен да я види отново. Не бе чул нещо за тази жена, а и рядко беше мислил за нея, след като се бяха разделили. По време на дългата езда през Аризона и Ню Мексико не можеше да се сети дори за името й. Спомни си за Шейла едва на сутринта, когато установи, че тримата разбойници препускат по пътя на север.

Когато минаваше през града, по тротоарите отляво и отдясно на пътя, се струпваха хора, други пък гледаха от прозорците и вратите. Всички искаха да видят мъртвите бандити.

Ласитър подкара кафявия жребец към стаята на шерифа. Заобиколен от любопитни, там, накрая на пътя, стоеше висок и едър човек със звезда на бежовото рипсено яке. Носеше кафяви ботуши и кафява широкопола шапка. Подпухналото му лице бе гладко избръснато. С нескрит интерес шерифът наблюдаваше Ласитър през малките си очи и отстъпи леко назад, когато той слезе от седлото.

— Здрасти! — каза вяло едрият мъж и допря ръка до периферията на кафявата си шапка. — Такова посещение тук не се случва всеки ден — допълни той, защото Ласитър се оглеждаше и наблюдаваше хората, които се тълпяха около тримата мъртви мъже.

— Аз съм Ласитър! Карам ви братята Кампел и Джони Рейнбоу. Стана на няколко мили на юг оттук. Очакваха ме в засада.

— Вие бяхте по следите им?

— Да.

— Но това не е цялата банда. Към нея принадлежат Клей Алисън, Лий Фишер и още няколко други. Смятам, че те скоро ще ви убият.

— Няма да могат, защото вече лежат в земята. Тези тримата са последните.

Разнесе се шепот. Шерифът изгледа Ласитър от главата до петите с малките си блестящи очи.

— Ще претендирате ли за наградата? Събира се доста добра сумичка.

— Ще реша в Денвър — каза Ласитър веднага. В края на краищата, той бе по следите на престъпниците не по свое желание, а по поръчение на Бригада Седем. Но как можеше да обясни това на шерифа на Мидъл Таун, който никога не бе чувал нещо за нея и за която Ласитър също нищо не биваше да говори.

— Както искате! — едрият мъж опря ръце на кръста и пристъпи към конете с мъртвите бандити. Ласитър го последва. Тълпата мълчаливо отстъпи. Всички погледи бяха насочени към него. Някои го гледаха учудено като необикновено животно, други виждаха в него сатаната, трети го наблюдаваха с безизразни физиономии.

Шерифът минаваше от кон на кон и оглеждаше труповете на убитите бандити.

— Джон Кампел, най-младият и най-дивият от братята — той вирна нос. — Но най-опасният е Стенли, а него не сте заловили — едрият мъж отново погледна внимателно към Ласитър, който сви рамене.

— Въобще не знаех, че има трети брат.

Шерифът вдигна ръка и прегъна палец навътре.

— Братята Кампел са четирима. Във вашата сбирка, мистър Ласитър, липсват Стенли и Анди Кампел. Те никога не са принадлежали към бандата на Бъстър Кампел. Никога. Двамата са вълци единаци. Приличат на чифт стари ботуши. Ако се препънете в единия, другият също е някъде наблизо.

Той се запъти към последния кон. Ласитър остана до него.

— Аха! Джони Рейнбоу. Бълващия огън от Канзас. Беше ли ранен, когато го принудихте да се предаде?

Ласитър срещна невярващия му поглед, но не благоволи да отговори на въпроса му. Само поклати глава.

— Хората в Денвър са недоверчиви — каза шерифът. — Ако искате пари от тях, трябва да предадете или главите на тези негодници, или разписка от шериф или съдия-изпълнител, че ги е получил. Стана късно. Ще наредя да закарат труповете до Хълма на ботушите. Елате утре рано в стаята ми! Ще ви дам нужната квитанция за Денвър. Сигурно ще отседнете в хотела?

— Да. Ще си взема стая в хотела — каза Ласитър и отиде при кафявия жребец. Хвана го за юздата и го поведе през улицата. Хората почтително му правеха място. Беше се смрачило доста. Станало бе почти тъмно. Навсякъде зад прозорците се виждаше светлина, уличните фенери бяха запалени.

В кръчмата на Шейла цареше оживление. Ласитър бе любопитен да види красавицата. Преди толкова много години беше в Мидъл Таун! Тогава бе живял при нея. Дали тя не се бе омъжила?

Той върза кафявия жребец пред хотела, влезе вътре и нае стая. Помоли портиера да се погрижи за коня му и да занесе горе седлото заедно с вързопа. След това отново напусна хотела.