Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (1)

1.

Когато Ласитър видя малкото градче от един хълм във вечерното зарево, сякаш цялата местност беше изпълнена с тих покой. Но това впечатление беше измамно. Той го разбра, когато чу първите изстрели. Те прозвучаха във вечерната тишина, вещаейки нещастие, и Ласитър подкара коня си в тръс. За галоп силите на усърдния Пинто не стигаха. Но дори жребецът да имаше крила, Ласитър пак би пристигнал късно, за да може да се намеси. Когато наближи първите къщи и видя пред себе си прашната Мейн стрийт, пред очите му се разкри една ужасна картина.

Трима души лежаха безмълвно и неподвижно като покосени. Под отпуснатите тела прахта беше потъмняла от кръв.

Двама други мъже висяха на клона на едно старо дърво паловерде, в средата на площада на това някогашно мексиканско малко градче, южно от големия завой на Гила Ривър.

Гила Бенд се наричаше това местенце. Ласитър беше чул доста лоши неща за властващите тук отношения. Това, което видя, почти надхвърли представите му. Бандитите бяха вилнели като бесни. На съвестта им лежеше животът на петима мъже. И все още не бяха престанали. Изглеждаше, като че искаха да поставят кървава корона на целия този ужас.

Четирима брадясали, запуснати типове бяха наобиколили един застаряващ мъж. Бяха го подредили доста лошо. Лицето му носеше следи от много юмруци. Кръв обагряше сивата му вълниста патриархална брада. Обикновеното му сако висеше разкъсано на кокалестите му рамена. Той тъкмо се изправяше с мъка на крака. Въпреки че беше в такова ужасно състояние, стоеше с неподражаемо достойнство и с гордо вдигната глава. Четиримата негодници се изсмяха ехидно.

— Не ти ли стига, Карсън? — извика един от мъчителите му, червенокос кучи син с остро лице на койот. — Въобще не си мисли, че някой ще ти помогне! Огледай се! Всички се изпокриха. По друг начин си си представял посещението в Гила Бенд, а? Сигурно си мислил, че ще можеш да ни уплашиш с твоите червенокожи приятели? Ето резултатът от твоя коварен план. Петимата апачи са за твоя сметка, Карсън, понеже си ги уговорил да се бият за теб.

Той отново се засмя подло и другите му запригласяха усърдно. Те утихнаха, когато видяха ездача, приближаващ се на своя уморен, покрит с прах кон.

Ласитър премина покрай мъртвите индианци. Той хвърли също и кратък поглед на двамата обесени. Дори и в смъртта лицата им бяха белязани от ужас, който със сигурност не се дължеше само на страха от смъртта. Да умре на бесилката, за всеки индианец беше най-ужасната представа за земен край, тъй като, който умреше обесен, не можеше да отиде във Вечните ловни полета, понеже душата няма възможност да напусне тялото през пристегнатото гърло.

Въпреки че Ласитър изглеждаше уморен и апатичен, сетивата му бяха напрегнати до крайност. На него сякаш му беше безразлично това, което се беше случило и което ставаше в момента. Поне така тълкуваха поведението му тези негодници. Той видя, че те се отпуснаха.

Старецът с вълнистата брада го наблюдаваше с необикновено ясни очи. Погледът му сякаш пронизваше Ласитър.

Големият мъж просто премина покрай групата като някой, който никога не се намесваше в работите на другите хора. Той беше разбрал, че ще бъде мъртъв, ако се опита да помогне на стареца. Ласитър не бе в състояние да нападне направо. Тук можеше да помогне само хитрост.

Четиримата негодници имаха много скорострелни оръжия, иначе не биха успели да се справят така бързо и безпощадно с петимата индианци. Или пък апачите не са били подготвени за такова нападение? Ласитър смяташе, че вероятно е така.

В края на площада, пред бара, той слезе от седлото. След това заведе пъстрия жребец на поилката, до гредата за завързване на конете, промълви нещо на четирикракия си другар, разхлаби седлото и се отправи към входа на бара. С крайчетата на очите си видя, че негодниците все още го наблюдаваха с известно недоверие. Той не бързаше. Първо трябваше да ги убеди, че ще се държи неутрално. Когато влезе в бара, ще може да обмисли следващите си стъпки. Дотогава старият мъж трябваше да изтърпи доста мъки. Но в този момент Ласитър не можеше да промени нищо.

С уинчестъра в ръка той мина през подвижната врата. В бара още не бяха запалени лампите. През тесните прозорци се промъкваха последните слънчеви лъчи.

Ласитър спря за момент, за да могат очите му да свикнат с отразената светлина. В бара беше странно тихо. Но изведнъж чу потиснат стон. Той обхвана ситуацията с един поглед. На един стол седеше голо младо момиче, завързано и със запушена уста.

Зад стола стоеше брадат юначага. Той се хилеше мръсно, докато безсрамно опипваше с ръчищата си нейното тяло. На бара се мотаеха двама типа, които бяха доста пийнали. Всеки държеше по едно полупразно шише уиски в ръка.

Ласитър се усмихна на брадатия негодник.

— Тази игра още не я познавам — каза той сухо. — Може ли човек да се включи?

Брадатият се изсмя гръмогласно.

— Хей, човече, ти притежаваш чувство за хумор. Това ми харесва. Наблюдавах те през цялото време, откакто дойде. Но веднага разбрах, че си в ред.

— А ако не бях? — попита Ласитър.

— Тогава щеше да правиш компания на ония отвън — изръмжа брадатият. — Със смутители на спокойствието действаме по кратката процедура. Като с тия там.

Той имаше предвид апачите.

— Тя с тях ли е? — попита Ласитър и погледна голото момиче. — Тя също е апач, нали?

— Смесена кръв — ухили се брадатият. — Ни риба, ни рак. Тя е със стария. Той я е отгледал при себе си, горе в планините. Била намерено дете. Хората разправят, че той я открил в една вълча бърлога. Него след това ще го обесим. Той все още не знае, но ние ще го оставим да се помъчи малко. В последно време ни създаде доста неприятности.

Вързаната полуиндианка простена през кърпата и поклати отчаяно глава. В големите й очи Ласитър видя израз като на ранена сърна, който беше като крещящо обвинение. Погледът й прониза сърцето му. Но той не даде да се забележи нищо. Както и преди изглеждаше студен до мозъка на костите си. Мъж, когото нищо не може да извади от равновесие. Това се харесваше на такива копелета, които уважаваха мъжете, които се държаха така. Негодниците сметнаха Ласитър за един от хората като тях. Такива сподвижници те търсеха постоянно.

— Дяволски съм жаден — каза Ласитър. — Забавлявай се, амиго. Или мога да я купя? В момента имам пари. Направих добър улов.

— На колко я оценяваш?

— Кажи една цена, амиго.

— Хиляда — каза негодникът след кратко колебание, но гласът му звучеше по-скоро въпросително.

Това всъщност беше сума, която никой не би носил със себе си в тази област. От гледна точка на нормално печелещ човек, тези пари бяха едно малко състояние.

Ласитър кимна отпуснато и се приближи до мръсния барплот.

— Сделката е сключена — усмихна се той. — Ела тук и нека се чукнем. След това веднага можеш да вземеш парите.

Не трябваше да повтаря. Брадатият, подобен на исполин, негодник затропа с тежките си ботуши към барплота. При всяка негова стъпка дъските на пода скърцаха и стенеха.

— Нямате ли сервитьор тук? — попита Ласитър. Той постепенно ставаше нетърпелив. Не искаше да удължава тази пълна със страдание история. Но когато почнеше да действа, трябваше да реагира мълниеносно. Не биваше да допусне и най-малката грешка.

— Тук сме на самообслужване — изръмжа брадатият. Той взе най-близкото шише и напълни две чаши, които за последен път са били измити вероятно преди една година. — Аз съм Бърт Олсън — представи се той. — Сигурно си на път към границата, а? Но тук при нас си на също толкова сигурно място, както и в Мексико. Може би дори на още по-сигурно. Тук всички се държат един за друг. Гила Бенд е рай за такива като нас. И… както казах… — той измери Ласитър с пронизващ поглед. — Аз съм Олсън.

— Можеш да ме наричаш Ласитър.

— Е, тогава наздраве, Ласитър.

Големият мъж глътна уискито от мръсната чаша, без да му трепне окото. Алкохолът дезинфекцира.

— А сега искам да видя мангизите — изръмжа Олсън. Двамата му другари се ококориха в очакване.

Ласитър извади пачка пари изпод сакото си. Отброи бързо хиляда долара. Остатъка прибра отново.

— Преброй ги — каза той.

Двамата бандити се приближиха плътно зад Олсън. Те се бутаха като гладни койоти. Ласитър отстъпи половин крачка встрани. Тримата негодници не му обръщаха внимание.

Той хвана дулото на уинчестъра с две ръце и удари с приклада черепа на Олсън. Той падна без звук на колене. Неговите другари замръзнаха от страх. Ласитър използва хладнокръвно тази част от секундата и удари единия, преди той да се е освободил от вцепенението си. Другият получи един по главата, когато тъкмо се беше извърнал наполовина. След миг те лежаха безпомощно на мръсните дъски. Лицата им бяха сгърчени като на мъртъвци. Ласитър се спусна към полуиндианката и преряза с ножа си въжетата. Тя само го гледаше безмълвно. В очите й се четеше неразбиране и учудване. Големият мъж се усмихна колкото е възможно по-ободряващо.

— Облечи се! — прошепна той. — Аз ще се погрижа за стареца. И се скрий на сигурно място. Не, можеш всъщност да събереш оръжието на негодниците. Знаеш ли да си служиш с револвер?

— Да.

— А също и да улучваш?

— Абел ме научи.

— Карсън?

— Да. Абел Карсън. Какво смяташ да предприемеш, Ласитър?

— Веднага ще разбереш. Но не излизай, преди всичко навън да е свършило. И ако някой от тези шавне, пусни му едно парче олово, така че никога повече да не стане.

— Те така и така няма да станат. Много силно ги удари, Ласитър.

— Нямат късмет — вдигна рамене той. — Всъщност не беше подходящ момент да ги галя с кадифени ръкавици.

Той й кимна и изчезна в задната част на дългото помещение за сервиране. Тихо излезе през един прозорец. С готов за стрелба „Уинчестър“ се появи малко по-късно в пресечката между бара и съседната къща.

Междувременно почти се беше стъмнило. Но все още можеше да се различава достатъчно от това, което ставаше на площада. Четиримата бандити отново биеха брадатия старец. Той се защищаваше отчаяно, но нямаше и минимален шанс против тяхното надмощие. Освен това беше прекалено изтощен от боя, който бе получил досега. Сега стоеше, олюлявайки се като старо дърво по време на буря. Беше подмятан от негодниците насам-натам като топка.

С пристигането кръвта на Ласитър беше започнала все повече да кипи. Той чувстваше това горещо клокочене, появяващо се само в извънредно опасни ситуации. И сега Ласитър беше обхванат от това наистина необикновено чувство.

Въпреки това гласът му прозвуча студен като лед:

— Ей, вие там! Не искате ли да пробвате с мен?

Едва бе изговорил това и четиримата палачи вече се бяха обърнали. Реагираха мълниеносно, сякаш всичко бе съгласувано. Те отскочиха встрани и от дулата на револверите им блеснаха първите изстрели.

Но и Ласитър не остана бездеен. Неговият „Уинчестър“ изтрещя във вихрено стакато. Четиримата негодници бяха улучени почти едновременно. Крещейки, те се олюляваха и препъваха, като си пречеха един на друг. Ласитър продължи да стреля, докато и четиримата паднаха в прахта, точно като тримата апачи.

Старецът се приближи към него, след като всичко беше свършило.

— Аз предчувствах това — каза той. — Щом те видях, чужденецо, чух някакъв вътрешен глас. Какво става с Гила? Тя да не е…

— Всичко е наред — успокои го Ласитър. — Ела…

Старецът избърза напред с дълги крачки. Грижата му даваше сила. Беше чудо, че не беше паднал все още от изтощение.

Той не успя да стигне до летящата врата, когато в бара прогърмяха няколко изстрела.

— Назад! — извика момичето. — Предупреждавам ви за последен път!

Полуиндианката беше отстъпила почти до вратата. Двама от типовете, пъхтейки от злоба, се приближаваха към нея. Тя със сигурност би била изгубена, ако Ласитър не бе действал решително. Не му оставаше друг избор, освен да стреля бързо и точно. Негодниците държаха отново оръжието си в ръце и стреляха в момичето, което инстинктивно залегна. Ласитър не знаеше пощада. И не би трябвало, тъй като частица от секундата решаваше кой ще остане жив.

Двамата бандити се строполиха и предадоха богу дух.

Абел Карсън прегърна момичето.

— Гила, моя бедна Гила…

— Татко, всичко е наред. Ранен ли си? — тя беше много загрижена за него.

Големият мъж се приближи до барплота, вдигна първото му попаднало шише с уиски и отпи голяма глътка.

— Името му е Ласитър — чу той Гила да казва на баща си. — Татко, какво ще стане сега? Не можем да останем в Гила Бенд. Ние трябва…

В следващия момент тя застана плътно до Ласитър и хвана настойчиво ръката му.

— Трябва да побързаме. Тези негодници са само част от една силна банда. Избягай с нас в планините, Ласитър! Едва там ще бъдем в безопасност.

Зад бара със скърцане се отвори една врата. Появи се човек с лампа в ръка.

— Не стреляйте! — заекна той. — Аз съм Якоб, съдържателят. О, мили боже! С какво заслужи Гила Бенд това наказание? А всички ние мислехме, че ще пощадят нашия град. Дойдоха вчера и убиха шерифа. След това разгласиха, че всеки, който се осмели да наруши техните закони, ще бъде застрелян или обесен.

Той закачи лампата на една кука. Матовата светлина освети тримата мъртви престъпници.

— Какво ще правя сега? — извика съкрушено Якоб. — Те ще изравнят бара ми със земята. Аз съм разорен.

— Вие нямате нищо общо с това — обърна се Големият мъж към него. — Кажете на всички, че аз нося отговорност. Името ми е Ласитър. На площада лежат още четирима — мъртви или ранени. Тук скоро ще повее друг вятър. Това, което се случи, бе само началото. Нямам намерение да се крия.

Абел Карсън хвана ръката му.

— Нека да изчезваме, Ласитър. По-добре е. Ако дойдат другите бандити, нямаме никакъв шанс.

Големият мъж кимна мрачно.

— Добре. И аз ще дойда.

Когато излязоха навън, той прошепна на двамата:

— Защо сте дошли в този град? Не знаехте ли, че тук е опасно за живота?

— Нямахме понятие, че тези лешояди са завладели Гила Бенд — отвърна възрастният мъж. — Шерифът Петерсън винаги се е грижил за реда. Не знаехме, че бандата го е убила.

— Трябва да тръгваме — настоя Гила.

В далечината се чу тътен. Звучеше като гръмотевица, но беше конски тропот от голяма група ездачи.

Ласитър доведе пъстрия си жребец.

— Къде са конете ви? Или сте дошли пешком?

— Трябва да са ей там, в един обор — отвърна Абел Карсън бързо. — Това са конете на нашите приятели, чирикауайите. Гила и аз дойдохме с кола. Искахме да купим нови припаси. Петимата ни придружаваха. А сега не можем дори да ги погребем с почести.

— Елате! — настоя Ласитър. — Скоро бандата ще бъде тук…

Те се затичаха толкова бързо, колкото можеха. Гила изглеждаше плачевно в разкъсаното си облекло. Ласитър отново и отново я поглеждаше тайно отстрани.

Колко беше хубава!

Цяло щастие бе, че тези негодници нямаха възможност да омърсят окончателно нейната чест!

Мисълта го изпълваше с дълбоко удовлетворение. Но той знаеше, че това бе само началото на една невъобразимо жестока битка. Със сигурност всичко щеше да става много по-лошо.

Конете на чирикауайите бяха все още оседлани. На един от тях, на вид жилав, пъстър жребец, Ласитър постави своето седло. Веднага след това те напуснаха града.

— А сега ми обяснете къде мога да ви намеря — каза той и дръпна юздите на коня си. Бяха се отдалечили от Гила Бенд на около две мили.

— Какво смяташ да правиш? — попита Гила уплашено. — Да не би да искаш да останеш, Ласитър?

Той видя как прекрасните й очи блестяха на лунната светлина. Те имаха запленяваща изразна сила. Ласитър се усмихна.

— Защо се казваш Гила?

— Чиракауайите са я намерили до реката — обясни вместо момичето възрастният мъж. — Някой я е оставил там в една тръстикова кошница, както някога Мойсей в Египет. Чирикауайите я донесоха при мен и жена ми. Дълго си блъскахме главите, за да й измислим име. И най-накрая я кръстихме просто Гила, по името на реката, до която е била намерена. Ще ти разкажа по-късно цялата история. Сигурно ще те заинтересува.

— Татко, той трябва да дойде с нас! — извика силно Гила. — Не можем да го оставим сам в такава опасност. Ласитър, това, което възнамеряваш да правиш, е чиста лудост. Те ще те убият.

— Откъде знаеш какво възнамерявам да правя, Гила?

— Искаш да се разправиш с тази орда! Но ти нямаш шансове срещу тях.

— Гила! — каза белобрадият старец. — Не бива да говориш така с мъжа, който ни спаси живота.

Осъзнавайки вината си, тя наведе поглед.

— Съжалявам, Ласитър. Но те моля да ме разбереш. Толкова се страхувам, че ще те убият.

— Човек като него не се убива така лесно — каза възрастният мъж. — Ласитър, досещам се какво смяташ да направиш. Знам също, че ние не можем да те спрем. И така, нека господ бъде с теб, синко мой.

Ласитър слезе от седлото.

— Нямам намерение да яздя, Абел. Но вие двамата трябва възможно най-бързо да изчезнете оттук. Обясни ми как мога да ви намеря. Надявам се, че имате добро скривалище в планината.

— Да, в средата на планината Марикопа — обясни възрастният мъж. — Това е местенце, което е известно само на индианците. Попитай тях. Аз ще им кажа, че ти си ни най-скъп приятел.

— Това е лудост — прошепна момичето, клатейки глава. — Нищо ли не може да те спре, Ласитър?

— Идвай най-после, Гила — извика старецът енергично. — Скоро бандата ще бъде в Гила Бенд и ще започне преследването. Бързо! Трябва да продължаваме!

Той подкара индианския си мустанг и пъстрият кон тръгна след него.

Ласитър се отправи обратно по пътя към Гила Бенд.

Това беше най-привичният му начин за борба. Особено опасен противник може да бъде победен, когато човек прави това, което той най-малко очаква. А засега никой не се съобразяваше с Ласитър.