Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mustangs, Mörder, Lassiter, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2008)

Издание:

Джек Слейд. Мустанги, убийци, Ласитър

Калпазанов, Габрово, 1992

Редактор: Ива Кирова

Художник: Андрей Перчемлиев

Технически редактор: Николинка Хинкова

ISBN 954-8070-27-8

 

Jack Slade. Mustangs, Mörder, Lassiter

Singer Media Corporation USA, c/o Quelle Presse — Freiburg

История

  1. — Добавяне

1.

Ласитър подкара кафявия си кон през гората. Дърветата бяха нарядко. В далечината се виждаше пътят. Насреща му с все сила се носеше каруца. Конете летяха, но камшикът продължаваше да плющи по гърбовете им, а гласът, който ги подканяше да бързат, беше висок и писклив и издаваше ужас и страх.

„Състезание“, помисли си Ласитър. Секунди след това установи, че е бил прав. Но това беше надбягване на живот и смърт.

На капрата на фермерска каручка стоеше жена, която с камшик и диви крясъци подканваше конете да бързат. За момент Ласитър видя лицето й — пламнало и белязано от смъртен страх.

Отстрани галопираха двама мъже, които почти я настигаха. Лицата им бяха корави, очите им блестяха жадно и похотливо. Единият сграбчи поводите на левия кон, а другият се наведе от седлото на височина на капрата и посегна към юздите. Жената изплющя с камшика и остави кървава следа през лицето му. Но това не възпря нападателя. Ласитър успя да види как колата спря. Мъжете смъкнаха жената долу, повлякоха я със себе си и се скриха в храстите. Тя мълчеше, но продължаваше да се брани с диво, нямо отчаяние.

Ласитър скочи от седлото и стисна здраво своя „Паркър“, който висеше на колана му. Когато стигна храстите, двамата мъже бяха успели да смъкнат всички дрехи на жената. Докато единият й държеше ръцете, другият се опитваше да се намести между бедрата й. Тя напрягаше последните си сили, за да се освободи.

Ласитър често беше размишлявал по въпроса, но никога досега не беше успял да разбере подобни мъже. Защо да вземаш със сила това, което може да се получи навсякъде почти без пари? Ако не с нея, с безброй други жени. Дори безплатно. Само срещу няколко нежни думички… Наистина не можеше да ги разбере, а и досега не се беше намерил някой, който да му обясни.

Ласитър вдигна пушката си и я насочи срещу тях.

— Хайде, достатъчно! Спрете!

Двамата замръзнаха по местата си. Жената също не помръдна. Мъжът, който притискаше ръцете й към земята, вдигна очи. Другият се обърна. Похотливият израз в очите му беше от ясен по-ясен. Ласитър се приближи до него, и насочи двойната цев право в челото му. Мъжът вдигна ръце и хвърли плах поглед към двуцевката.

— Я не се намесвай! — извика другият.

Беше нисък, набит мъж на около 40 години. Лицето му беше пурпурночервено от възбуда, а сега и от гняв. Пръстите му висяха като нокти на птица над револвера, закачен на колана.

— Само не се опитвай да извадиш револвера — каза спокойно Ласитър. — Хайде, ставайте! И двамата! Ръцете на тила или ще стрелям!

Мъжът пред него бавно се надигна. Ласитър обърна двуцевката към другия и той също се изправи.

Жената продължаваше да лежи безмълвно, вцепенена от ужас. Не беше разбрала изобщо какво се е случило.

— Настрана! — заповяда Ласитър.

Мъжете изпълниха нареждането. След две крачки спряха отново.

— А сега изчезвайте! — Ласитър свали пушката. — И повече да не съм ви видял!

Двамата се поколебаха, размениха кратки погледи, завъртяха се на пети, метнаха се на конете и препуснаха.

Жената беше млада, руса, а фигурата й беше просто прекрасна. Ласитър едва се сдържаше да не я гледа непрекъснато. Той проследи с поглед мъжете, а после се обърна към колата, натоварена с чували.

— Облечете се и ще ви заведа вкъщи!

Тия проклети копелета бяха разкъсали всичките й дрехи. Нищо вече не беше годно за обличане. Ласитър бързо отиде при коня си, откачи одеялото и се върна при жената. Тя се беше изправила и притискаше разкъсаните дрехи до гърдите си. Гледаше го безпомощно. Той наметна одеялото на раменете й и завърза краищата му отпред. Погледна дълбоко в сините й очи. По лицето й беше изписан смъртен ужас. Сега му изглеждаше по-млада. Като я видя одеве изправена на капрата, беше решил, че е на около 30 години. После между мъжете в храсталака прецени, че е най-много на 25. Сега обаче му стана ясно, че няма дори и 20 години. Гърдите й бяха закръглени и стегнати, но раменете — още тесни като на ученичка. Боже мой, на колко ли години беше в действителност!

— Онзи беше прав — каза изведнъж жената. — Не биваше да се намесвате!

Ласитър направи гримаса.

— Какво?!

— Двамата са от хората на Баримор!

— Казвате го така, като че ли хората на Баримор са в правото си да постъпват както искат. Кой е този Баримор? А вие коя сте, та тези типове могат да се отнасят по този начин с вас?

— Баримор ли? О, Боже! Кой е той ли! — Тя артистично завъртя очи. — Между каньона Хако и Рио Гранде той е всичко: дявол, сатана, владетел, цар, закон!

— Закон?

— Точно така!

— И?

— Коя съм аз ли?

— Да!

— Нима не го разбрахте досега! Аз съм от тези, които той нарича измет или дървеници, които трябва да бъдат стъпкани.

— Моето име е Ласитър. — Мъжът леко повдигна шапката си.

В красивите й сини очи проблесна кратка подигравателна усмивка.

— А аз съм Фелиситас, една от дървениците от каньона Хако.

Ласитър сви вежди.

— Каква работа имат там дървениците?

— Коне! Мустанги! Ние ловим последните, които са останали, опитомяваме ги, обяздваме ги и въобще ги отглеждаме.

— Ние?

Тя се поколеба за миг, въздъхна дълбоко и накрая каза:

— Братята ми и аз.

— Вие водите домакинството?

— Братята ми са женени. Аз се занимавам с конете. — Тя посочи каручката. — От време на време ходя и в града. Въобще върша всякаква работа.

— И това не се харесва на онзи Баримор?

— Точно така.

— Хайде да вървим! Ще ви отведа до каньона.

— Не! — Тя като че ли се изплаши. — Не искам. Вие, разбира се, ми спасихте живота. Ако ония двамата не ме бяха убили след това, щях да го направя самата аз. Естествено ви дължа благодарност. Но, разберете ме, не бих искала братята ми да узнаят нещо!

— Но защо?

Тя го погледна право в очите.

— Ако братята ми узнаят нещо, то ще е последното, което ще чуят в живота си!

— Ще оседлаят конете си, ще отидат при ония негодници и…

— Ще умрат! — прекъсна го тя. — Струва ли си тогава да научат всичко?

— Разбира се, че не. Но… — Ласитър млъкна.

— Какво „но“? — изгледа го строго тя.

— Не можете вечно да премълчавате всичко! Освен това следващия път може да се случи с някоя от снахите ви. А тогава ще е все едно дали сте мълчали или не.

— Моля ви, мистър Ласитър, не се грижете за моите проблеми. Още веднъж — благодаря ви! Беше смело от ваша страна.

Тя докосна леко страната му, обърна се и закрачи към колата.

Ласитър погледна след нея. Дългите й стройни крака се показваха изпод одеялото. Той неволно протегна ръка към нея, но бързо я отпусна. Искаше му се да й каже: „Подарявам ви одеялото“, но замълча. Помисли си как ли щеше да уреди всичко, когато се появи вкъщи, увита в чуждо одеяло, без никой да разбере какъв ужас е преживяла. Трябваше да я попита, колко братя има.

В това време тя се качи на колата и потегли, без да се обърне нито веднъж.

Едва след като съвсем се скри от очите му, Ласитър тръгна към коня си. Беше тръгнал към Фармингтън, за да получи там нови нареждания от Бригада Седем.

Баримор!

Никога не беше чувал името му. Но какво значение имаше? Такива типове се срещат навсякъде. Лошото е, че тия копелета никога не свършват.

Ласитър се метна на седлото, прекоси шосето и продължи на север. Мястото беше хълмисто, изпъстрено с високи гърбици, всичките голи и поради това подобни на огромни костенурки. На хоризонта като кули се издигаха гигантски върхове по седем и осем хиляди стъпки високи.

Ласитър отдавна беше приел за свое неотменно правило никога да не изпуска от очи околната местност. Още повече след подобна случка. Можеше просто да застреля ония типове, всеки шериф би го оправдал. Да, трябваше да ги застреля и вече нищо нямаше да чуе за тях.

Внезапно изгърмя изстрел и стетсънът се накриви на дясното му ухо. Ето че новата му хубава шапка за 50 долара се сдоби наведнъж с две дупки: една малка отпред и една по-голяма, разкъсана, отзад.

Бяха двамата кучи сина, които искаха да изнасилят Фелиситас посред бял ден направо на пътя. С револвери в ръцете излязоха от храсталака и се изпречиха пред Ласитър. Той дръпна юздите и спря коня. С тия типове трудно можеше да се излезе наглава. Беше го разбрал вече преди малко на пътя.

— Хвани паркъра за ремъка и го хвърли към нас! — заповяда ниският набит мъж, който одеве в пристъп на ярост беше посегнал към револвера си, макар че Ласитър беше насочил дулото на пушката си право в челото на приятеля му.

Ласитър нямаше друг избор, освен да последва заповедта. Той отвърза ремъка от седлото, замахна и хвърли пушката към мъжа. Но замахът му се оказа твърде слаб. Двуцевката падна точно пред краката на кафявия кон. Ласитър извинително вдигна рамене.

— А сега колана с револвера! — извика якият омбре. — Откопчай го и го пусни на земята!

Ласитър посегна с две ръце, откопча колана и го пусна на тревата заедно с 45-милиметровия револвер.

Типовете се ухилиха доволно.

— А сега слез! — нареди ниският мъж с важна физиономия. — Но бързо или ще стрелям!

Ласитър прехвърли десния си крак през задницата на коня и полека се смъкна от лявата му страна на земята.

— Хайде, ела тук! — изкрещя мъжът. — Ти, копеле, дето се бъркаш в чужди работи! Идвай или ще стрелям!

Ласитър беше съвсем наясно на какви е попаднал. Затова не се поколеба нито секунда. Беше бърз точно толкова, колкото беше потребно, за да се защити срещу тия кучи синове. Послушно тръгна към тях. Но направи само една крачка. После светкавично падна на земята и се претърколи между краката на коня си в дясно, където се намираше револверът му.

В същия момент отекнаха два изстрела. Блесна светкавица, чу се трясък и Ласитър щеше да е мъртъв, ако реакцията му не беше по-бърза от тази и на най-бързия дявол. Сграбчи револвера ведно с ремъка и кобура и стреля. Всеки изстрел повдигаше ръката му с още пет инча. Успя да улучи както ниския широкоплещест мъж, така и другаря му. Двамата се строполиха като отсечени един върху друг. Ласитър се хвърли напред и с едно претъркаляне достигна своя паркър. С двуцевка в лявата ръка и с готов за стрелба револвер в дясната, той скочи на крака.

Но двамата мъже не помръдваха. Бяха мъртви.

Ласитър изруга и изпитателно се огледа наоколо. Много мразеше подобни мигове. Не искаше да убива никого, но в крайна сметка и той самият нямаше намерение да умира.

Намери конете в храстите, изведе ги навън и натовари отгоре им двата трупа. Омота ги здраво със собствените им ласа, за да не паднат. Завърза с дълго въже двата коня и ги подкара заедно с тежкия им товар обратно към пътя, който водеше към Блу Уотър, градче, разположено на река Рио Сан Хосе, чиито води устремно се носеха през тесни долини и клисури към Рио Гранде.

Някога усамотено търговско място, днес градът беше заобиколен от всички страни с богати ферми, а стопанството и търговията процъфтяваха.

Офисът на шерифа се намираше на пазарния площад, точно срещу камбанарията и пожарната.

Хората се спираха по улиците и гледаха след чуждия ездач с двамата мъртъвци, които всички в града познаваха. Това бяха Харалд Берл и Лаурел Джуд и не само че бяха известни на всички, но и в града всеки знаеше за кого работят и за кого яхат конете си. Каквото и да е станало, смъртта ги е настигнала, когато се изпълнявали поръчение на Баримор. Следователно не беше чудно, че минувачите се спираха и протягаха шии да видят по-добре.

Никой не познаваше мъжа, който докара Берл и Джуд. Досега той не се беше мяркал насам.

Шерифът видя как хората се спират по улиците, погледна навън и смаян спря на прага. Посочи към Ласитър и извика:

— Какво е станало? Къде намерихте тия мъже?

Ласитър спря пред офиса и слезе от коня. Шерифът излезе на улицата, която бързо се беше напълнила с хора, и обиколи двата трупа, за да установи дали действително са мъртви.

— Къде ги намерихте? — повтори въпроса си той.

— Намерих ли? Изразът май не е съвсем точен.

Шерифът го погледна втренчено. Наоколо се чу шепот.

— Да влезем в офиса — каза той на Ласитър и тръгна пред него.

— Как се казвате? Кой сте вие? — попита шерифът, веднага щом затвори вратата след Ласитър.

— Казвам се Ласитър. Яздех към Фармингтън, когато забелязах на шосето фермерска каруца и двама ездачи. На капрата седеше млада руса жена. Ездачите я преследваха, настигнаха я, смъкнаха я от колата и се опитаха да я изнасилят.

Шерифът стисна юмруци.

— И вие видяхте това със собствените си очи? — Той сви вежди и внимателно изгледа Ласитър отгоре до долу.

— Аз успях да възпра мъжете да извършат онова, което бяха замислили — обясни Ласитър. — После продължих пътя си и…

— Какво значи „да възпра“? — прекъсна го шерифът.

— С оръжие в ръка ги принудих да се откажат от престъпните си намерения и ги прогоних. Вече бяха разкъсали дрехите на жената. Когато продължих пътя си, те внезапно се изпречиха пред мен и веднага стреляха.

— Но…

— Но не улучиха — сви рамене Ласитър. — Да не мислите, че ще се оставя да ме убият?

Шерифът раздразнено посочи към вратата.

— Говорите за мъжете там отвън?

— А за кого другиго?

— Знаете ли какви хора бяха те? — попита заплашително шерифът.

Тонът му изобщо не направи впечатление на Ласитър.

— Не ги познавам. Но като видях какво се готвеха да направят, явно са били мръсници.

Очите на шерифа бяха присвити и диво просветваха.

— Жената ми каза, че били хора на Баримор.

— А коя е тази жена?

Ласитър сви рамене.

— Каза ми само, че името й е Фелиситас и живее заедно с братята си в каньона Хако, където имат ранчо за обяздване на коне.

— Ранчо за коне!

— Ловят мустанги, обяздват ги и ги отглеждат. Или поне така разбрах.

— Явно не сте разбрали добре, мистър Ласитър — рече гневно шерифът. — Ранчо! Лов на мустанги! Ония там са крадци на коне. Най-обикновени конекрадци!

— Дори и така да е!

— Какво?!

Шерифът пое дълбоко въздух и го изгледа.

— Дори и да са конекрадци, никой няма право да насилва жена. А освен това не вярвам, че тази жена краде коне!

— Не си създавайте погрешни впечатления, мистър Ласитър! — просъска шерифът.

Беше дребен, набит мъж с плешива глава, която постоянно променяше цвета си. Според това дали беше ядосан, или не, тя ставаше ту червена, ту отново побеляваше.

— Не е там проблемът — отговори спокойно Ласитър. — Аз възпрях двама мъже да извършат престъпление. Вместо да се оттеглят тихо и кротко, както би трябвало, те ме причакаха на скрито място и стреляха по мен, за да си отмъстят. Но не успяха! Не те улучиха мен, а аз тях.

Шерифът подпря ръце на кръста си и издаде брадата си напред.

— Жените са нежни създания — продължи Ласитър. — А са и малцинство в тази пустиня. В мое присъствие никой няма право да изнасили дори и курва. Иначе ще си докара нещо по кубето или между рогата. Защото в такива случаи ми причернява пред очите и ставам лош. Имате ли още въпроси към мен?

И Ласитър решително се насочи към вратата, но спря на прага с ръка на бравата.

— Къде отивате, мистър Ласитър?

— Във Фармингтън. Там ме чакат отдавна.

— Който и да ви чака, ще трябва да почака още известно време. Още доста време!

— Какво искате да кажете? — изненада се Ласитър.

— Вие сте арестуван!

Ласитър се изсмя.

— Тогава ще се оплача на мистър Баримор.

Това трябваше да изглежда като виц. Но не беше.

Шерифът стана тъмночервен, наду се като жаба и извади револвера си.

— Аз съм Баримор! — произнесе тържествено той.

Ето че Ласитър беше влязъл в леговището на лъва, без да подозира. Триста дяволи! Къде остана шестото му чувство, развило се в продължение на дългите години, пълни с опасности и приключения? Досега винаги беше разчитал на него.

— Дайте си оръжието — подкани го Баримор.

Ласитър не се поколеба. Нямаше никакво значение дали хората от каньона Хако са конекрадци, или не. И двамата мъже там отвън искаха да си отмъстят по своя дребнав и гаден начин. Дори този идиот тук не мислеше за нищо друго, иначе Ласитър не би могъл да си обясни поведението му. Може би хората в града подвиваха опашка пред него, защото беше закачил звездата на гърдите си и твърдеше, че представлява закона. Но за Ласитър това не значеше нищо. Арестуването му беше явен произвол, несъобразен с никакъв закон. Момчетата във Вашингтон нямаше само да се изсмеят, ако той обосновеше закъснението си с тази причина. Те щяха направо да го освиркат, и то здравата.

Ласитър предпазливо измъкна револвера от кобура, хвана го с три пръста за дулото и закрачи към Баримор. Баримор посегна към револвера и за секунда сведе очи, за да не го изпусне. Това беше достатъчно за Ласитър. Юмрукът му улучи право в целта. Колтът излетя от ръцете на Баримор, а вторият удар на Ласитър го събори по гръб на бюрото, което изтрещя. Тялото му се стовари на пода и повече не помръдна. Ласитър изруга, изтри ръцете си в панталона и намести стетсъна без да изпуска от очи дребния човек на пода.

Разбира се, щеше да мине доста време, преди Баримор да дойде на себе си. Тъкмо това време щеше да използва Ласитър, за да изчезне от града. Нямаше никакъв смисъл да изправи пред съда този негодник. А може би юмручните удари вече го бяха излекували. Но на това не можеше да се разчита. По-добре да използва състоянието му и да се измъкне.

Спря се за момент на прага. Междувременно отвън се бяха събрали стотина души и всички гледаха Ласитър сериозно, почти враждебно. Цареше напрегната тишина.

Ласитър затвори вратата и отиде при коня си, без да обръща внимание на никого. Метна се на седлото и препусна.

Веднага след това един от множеството се втурна в офиса. Отвори вратата и след него нахълта цяла дузина мъже.

Ласитър пусна коня си в галоп и чу крясъците, пронизителните изсвирвания и изстрелите. Всеки от насъбралите се мъже стреля по три пъти във въздуха. Сигнал за тревога, както веднага прецени Ласитър.

В равномерен галоп той излезе от града. При последните къщи на Мейн Стрийт се обърна и забеляза четирима ездачи, които го преследваха. Зад камбанарията видя още мъже да извеждат конете си и да се мятат на седлата. Ласитър пришпори кафявия си жребец и сви встрани от пътя, за да заличи следите си в трудно проходимите места около рио Сан Хосе. Теренът пред него стана силно наклонен. Жребецът продължи да галопира устремно. Разстоянието между него и преследвачите, които в този момент излизаха от града, беше голямо. Ласитър продължи в галоп до брега на реката, но там внезапно спря сгорещения си кон с проклятие на уста.

Къде, по дяволите, беше попаднал?

Видя пред себе си брод. Наоколо местността беше равна като тепсия, от която някой гладен омбре беше омел и последните трошички. Нямаше нито дърво, нито храст, които да го прикрият. Бреговете на реката се виждаха на повече от миля разстояние.

Ласитър пришпори прашния си жребец и го подгони през брода. Поне посоката беше вярна. Фармингтън се намираше право на север. Значи нямаше нужда да прави кръгове, а и преследвачите му нямаха шанс да скъсят пътя, да го задминат и да го причакат в засада.

Слънцето вече почти докосваше хоризонта, когато жребецът показа явни признаци на умора. Но и конете на преследвачите сигурно бяха на края на силите си.

Тъмнината носеше спасение. Поне за този ден. Ласитър беше наясно, че преследването нямаше да свърши скоро. Вече беше сигурен, че в лицето на този дребен дебелак е попаднал на корав противник, който непременно ще му докара неприятности.

Беше убил двама души, които го бяха нападнали, но без да знае точно какво искаха от него. Стига толкова. Сега ще потегли право към Фармингтън. Може би командирът от Бригада Седем, с когото трябваше да се срещне там, ще успее да озапти този Баримор, който и да е той в действителност. Все пак негодникът носеше шерифска звезда.

Слънцето залезе, започна да се смрачава. Скоро падна нощ. Ласитър смени посоката, спря след една миля и се установи в една защитена от вятъра котловина. Погрижи се за коня си и вечеря. После се покачи на ръба на котловината и внимателно се огледа за преследвачите си, преди да се приготви за сън. Намираше се на гола височина, от която се разкриваше широка равнина, нощно черна, над която искреше звездното небе. Дълго гледа в тъмнината, докато най-после съзря далечните червеникави звездици, които не бяха част от небесния свод. Преследвачите се бяха разделили на две групи. Това, което видя, бяха лагерните им огньове. Най-после узна каквото му трябваше. Легна успокоен в спалния чувал. Най-важното беше на следващата сутрин да тръгне навреме.

Когато слънцето заля планините с жълти, червени и златни лъчи, той вече беше на път. Жребецът устремно го понесе на север.