Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lassiter und die Wilde Lilly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция
vens (2010 г.)
Корекция и форматиране
marvel (2011 г.)

Издание:

Джек Слейд. Ласитър и Дивата Лили

Превод: Деляна Чимширова

Редактор: Марио Йончев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Формат: 84/108/32

ИК „Калпазанов“ — Габрово, 1993 г.

ISBN: 954–8070–81–2

История

  1. — Добавяне

1.

Каква омайваща гледка!

Докато прекосяваше планините, Ласитър бе премислил всички възможни изненади. Но не и това, което се разкри пред погледа му.

От два дена вече яздеше под жарките лъчи на слънцето сред тази местност, в която бе изчезнала всяка следа от живот, с изключение на малкото хилави кактуси и изгорели трънаци, с мъка оцелели сред голите червеникави скали.

И изведнъж тази гледка!

Сякаш пред него се бе открил раят! Зелената долина бе оградена от високите планински хребети, които хвърляха сянка върху нея. По средата се белееха варосаните постройки на една хасиенда[1], а през свежата долина се виеше малка река, която беше преградена зад главната постройка и образуваше малко езеро.

Но това не беше единственото, което привлече вниманието на Ласитър след дългата уморителна езда през дивата пустош. По широката веранда на голямата къща се движеше стройна фигура. Беше девойка, наметната с дълъг бял халат, разтворен отпред. Дори и от четвърт миля не беше трудно да се забележи, че под развяващия се халат тя бе съвсем гола.

Навярно това бе жената, заради която Ласитър беше изпратен от Бригада Седем.

В този момент халатът се плъзна по раменете й и тя застана в предизвикателната си голота. Под лъчите на следобедното слънце кожата й заблестя с лек златист оттенък.

С елегантна походка тя се запъти към малкото езеро, спусна се по брега и с изящен скок се гмурна в кристално чистите води.

Черният кон на Ласитър отдавна беше усетил дъха на трева и вода и той едва го удържаше, здраво дърпайки юздите.

— Кротко, амиго — успокоително му прошепна Ласитър. — Нали не искаш да изплашиш младата лейди?

Конникът внимателно огледа сградите на хасиендата. Преброи четиринадесет коня, които пасяха пръснати из долината, както и няколко говеда.

Но къде ли бяха ездачите?

Дали пък жената не беше единственото човешко същество там, долу, в низината? И затова ли така спокойно се разхождаше гола, без да се страхува, че някой би могъл да я види?

— Какво лекомислие! — каза си Ласитър и леко подкара коня. Животното беше на края на силите си. Сутринта му бе дал последната вода, останала в козия мях, а самият той се бе задоволил с няколко глътки, така че беше жаден не по-малко от животното, но в момента въобще не мислеше за това.

Най-после беше стигнал целта.

Съвсем близо пред него се изправяше наградата за всичките му преживени трудности и лишения. Награда ли? Наистина ли можеше да очаква нещо подобно? Вътрешно се усмихна на оптимизма си.

Намираше се в началото на своята мисия, изпълнена с куп неизвестности, макар и старателно подготвена от Бригада Седем. Досега всички информации, получени в Ногалес, бяха точни.

Но какво ли го очакваше от сега нататък?

Ласитър се приближи до брега на малкото езеро, обрасъл с дървета и храсти. Навярно девойката отдавна бе чула тропота на копита, но не обърна никакво внимание на мъжа върху черния кон.

Животното протегна врат и внимателно накваси пресъхналите си ноздри в прохладната вода. Ласитър скочи от седлото, хвърли шапката си настрана, простря се по корем и потопи глава в прозрачното езеро. Почувства се ободрен.

Девойката продължаваше да плува невъзмутимо. Бе като истинска риба. Ласитър ясно различаваше очертанията на стройното й тяло под повърхността на водата.

Наоколо все още не се виждаше никой, но Ласитър не вярваше, че жената е съвсем сама в имението. Кой би се изложил на подобен риск? По тези земи кръстосваха разбойници и индиански банди, за които разкошната бяла жена би била великолепна плячка.

Не! Невъзможно бе да е сама! Тази девойка не би се оставила в ръцете на случайността. Ласитър добре знаеше това от своите информатори. Тя бе една необикновена жена, потвърждение за което беше и неговото присъствие на това място.

Името й бе Лили О’Хара и за нея се говореше, че е същинска хиена. Имаше подозрения, че е главатар на прословутата банда от Юма, която миналата година беше плячкосала из Щатите купища пари, скъпоценности, златни и сребърни кюлчета. Разбира се, всичко това бяха само подозрения. Никой не разполагаше със сигурни доказателства.

За тях трябваше да се погрижи Ласитър. Шефовете на Бригада Седем решиха, че единствен той ще успее да се добере до тази жена, опасна като барутен погреб.

И ето че най-после беше стигнал до целта.

В този момент девойката показа, че го е забелязала, и му извика на мексикански със силен английски акцент:

— Какво желаете?

— Нищо особено, сеньорита — отвърна той също на мексикански, но за разлика от нея без чужд акцент. — Съвсем случайно попаднах в този малък рай и имам чувството, че ми хареса.

— Откъде знаете, че съм сеньорита? — раздразнено попита тя. — Изглеждате добре информиран, омбре.

Ласитър приятелски й се усмихна. Добре познаваше въздействието на тази усмивка. Благодарение на нея неведнъж бе имал успех пред слабия пол. Слабия пол ли? Изглежда, мъжете, които използват този израз, нямат ни най-малка представа за това, на какво са способни жените — както в любовта, така и в гнева си. В това отношение Ласитър беше натрупал значителен опит.

— Вие сте толкова млада, сеньорита. И понеже, както виждам, живеете сама, предположих, че сте неомъжена. Ако съм сгрешил, ще се поправя веднага. Или може би предпочитате да ви наричам сеньора?

Тя доплува до брега, изправи се и стегнатите й гърди се появиха над водата.

— Останете на сеньорита — хладно отвърна тя. — В случая това няма никакво значение както за вас, така и за мен. Впрочем, ако все още не сте забелязали, ще ви кажа, че аз не съм мексиканка. Името ми е Лили О’Хара. Но вие също не сте мексиканец, мистър, макар и да говорите без акцент. Всъщност кой сте вие?

— Казвам се Ласитър.

Тя се намръщи.

— Познато ми е това име.

— Възможно е, лейди. С положителност не съм единственият мъж в Щатите, който се казва така.

— Спестете си формалностите — заядливо го прекъсна тя. — Какво е това лейди! Да вярвам ли на ушите си? Не съм никаква лейди, човече. Наричай ме просто Лили. Но да си дойдем на думата. Какво те води насам? Знай, че не вярвам на никакви случайности и не искам да слушам лъжи.

— Твоя работа, Лили. Не мога да те принудя да ми вярваш — отвърна Ласитър и повдигна рамене.

Внезапно тя пребледня, прониза го със зеленикавите си очи и кимна с глава. За част от секундата Ласитър осъзна, че този жест не бе предназначен за него, но веднага си даде сметка, че няма никакъв шанс срещу врага или враговете си, които междувременно безшумно се бяха появили зад гърба му.

Върху него падна сянка. В същия момент чу зад себе си заплашително ръмжене. Не реагира. Не показа и най-малък признак на смущение. Обикновено това объркваше противника и благодарение на него почти винаги успяваше. Сега също.

Лили сякаш беше онемяла и го гледаше втренчено. От изненада езикът й се бе схванал.

— Какво има? — спокойно попита Ласитър. — Какво си намислила да правиш? Нима ще заповядаш да ме застрелят, да ме намушкат с нож или да ме пребият от бой?

Тя се съвзе и отвърна с раздразнение:

— Прекалено много говориш! Обърни се и ще видиш как смелостта ти ще се изпари. Още една дума само и моите хора ще те напълнят с олово.

— И колко е голяма твоята армия? — с насмешка попита той. — Знаеш ли, че аз не бих се оставил така лесно да ме пребият?

— Ти наистина си страшно надут! Обърни се назад, погледни и ще разбереш.

Ласитър изпълни желанието й. Както беше клекнал, обърна се бавно, хвърли поглед през рамо и дъхът му секна.

Много пъти бе заставал пред яки мъже, но не си спомняше някога да бе виждал грамада от мускули, подобна на тази, която се бе изправила в цял ръст зад него.

— Ето я моята армия — победоносно извика Лили О’Хара. — Какво ще кажеш, Ласитър? Не е ли прекалено голяма за теб?

— Изглежда, имаш право — отвърна той, без да показва смущението си. — Ако ми светне един, ще видя звезди посред бял ден. Но най-напред ще трябва да ме улучи.

Убийственото му спокойствие я вбесяваше.

— Покажи му какво можеш, Бартомас! — гневно извика тя. — Но не го убивай с първия удар. Дай му шанс, за да не се оплаче после, че сме действали непочтено.

Бартомас беше негър и имаше вид на великан, излязъл от приказките. Истински Херкулес! Беше почти с цяла глава по-висок от Ласитър и бе въоръжен с огромни мускули. От цялата му фигура се излъчваше необикновена сила.

Издавайки глухи нечленоразделни звуци, негърът го потупа по рамото.

— Не може да говори — обясни Лили. — Спомен от славното време на робството. А сега те подканя да започваш.

Ласитър се надигна, свали жълтото си наметало и го хвърли върху седлото на коня. После разкопча кобура с револвера и го закачи до дрехата.

Бартомас бе обут в сини дънки. Над широкия му, обкован с железни кабзи колан от телешка кожа стърчеше дръжката на голям нож — единственото му оръжие. Когато видя, че погледът на Ласитър се спря върху ножа, той го извади и небрежно го хвърли зад себе си.

— Момент, Бартомас! — извика Лили. — Ласитър, по-добре недей да рискуваш. Готова съм да ти дам още една възможност.

Той поклати глава отрицателно. Приемеше ли да говори с нея, все едно се съгласяваше да издаде тайната си. Нямаше място за повече обяснения.

— Ласитър! — този път в гласа й прозвуча отчаяние. — Какво ще спечелиш, ако Бартомас те убие или те осакати за цял живот? Само ми кажи истината и все някак ще се споразумеем.

Може би…

Ласитър не я остави да се доизкаже. Внезапно със светкавична бързина той се хвърли срещу негъра, нанесе му два удара в стомаха и отскочи встрани.

При все това не му убягна болезнената гримаса на противника. Знаеше, че при всички чернокожи най-слабите места бяха меките части на тялото и че с удар в главата или коляното едва ли би ги повалил. В това свое откритие той неведнъж се беше убеждавал.

Без съмнение Бартомас далече надхвърляше нормалните представи за човешката издръжливост. Силата и пъргавината му бяха в състояние да повалят всеки негов противник.

С глухо ръмжене негърът се спусна в атака. Каубоят отскочи назад. Въпреки теглото си, този черен великан беше подвижен като тигър. Лицето му се озари от усмивка. Може би предвкусваше удоволствието от предстоящата си победа. Великолепните бели зъби се откроиха на фона на абаносовочерното му лице.

Двамата противници си разменяха жестоки удари. Жената пламенно окуражаваше своя телохранител. Бартомас се въздържаше да нанася сразяващи удари, тъй като Лили му бе наредила така, но добре знаеше, че лесно ще се справи с врага си, ако пуснеше в употреба цялата си сила.

От своя страна, Ласитър трябваше да извика на помощ целия си наличен арсенал от хватки. С леки подскоци объркваше противника и го притискаше все повече със странични удари. После отскачаше, нанасяше му удар ту с лявата, ту с дясната ръка и с голямо задоволство забелязваше, че постепенно черният великан губи сили.

Разбира се, върху него също се сипеха удари. От известно време не виждаше пред себе си нищо друго освен Бартомас.

Постепенно движенията и на двамата се забавяха. Ударите им отслабваха.

Лили отдавна вече се бе отказала да окуражава своя човек. Стоеше във водата с широко отворени очи и клатеше глава с недоумение. Струваше й се, че всичко това е някакъв лош сън.

Внезапно Бартомас нададе болезнен вик, коленете му се подгънаха и той се свлече на земята. Лили простена.

Ласитър стоеше прав, широко разкрачен. Имаше вид на човек, оцелял в двубой с ураган.

Чакаше исполинът да се съвземе. На всяка цена трябваше да му даде последна възможност, въпреки че това можеше да има лоши последици за самия него.

Великанът се изправи на краката си, готов да продължи двубоя. Тъкмо в този момент във въздуха, се разнесе изстрел, който подейства отрезвяващо и на тримата.

Бележки

[1] Хасиенда (исп.) — ферма. — Б.пр.