Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (12)

12.

Ласитър не виждаше повече никакъв шанс за себе си. Бандитите го бяха държали затворен до обяд, а после препуснаха, като го взеха със себе си.

На дънковото му яке все още блестеше златната значка, получена от генерала.

Звезда от чисто злато!

Ласитър си помисли, че това бе най-откачената идея на един страшно откачен човек. Побъркан баща и побъркан син! Кой ли бе по-лошият от двамата?

Нямаше време да размишлява много над този въпрос, защото сега бе пленник на Ричард Стоунхарт.

Утешаваше се с мисълта за трите момичета, които бяха успели да избягат. Това би могло да е заслуга само и единствено на преподобния Елиас и брат му Сам Баркас.

— Не бива да храниш празни надежди — каза по едно време Ричард Стоунхарт. — На твоите приятели им се удаде да освободят трите момичета, но това ще е последната им победа на този свят. Няма дълго да се радват на щастието си. Много скоро ще ги открием.

— Да ви помогна ли при търсенето? — попита Ласитър с хладно спокойствие. — На вашите услуги съм.

— Нямаме нужда повече от твоите услуги — отговори Стоунхарт младши. — Искаме само главата ти, Ласитър.

От този момент нататък Ласитър реши, че трябва да си затваря устата. Бе твърде опасно да говори. Струваше му се, че вече е с единия крак в ада.

— Влюбен си в Керълайн — продължи босът. — Но и в Челия. Всъщност коя предпочиташ, Ласитър?

— Какво те засяга това? — попита той. — Това в основата си е нещо, което има определен интерес за мен и баща ти. Разбираш ли, Ричард, или това не влиза в глупавата ти кратуна?

Стоунхарт младши беше дълбоко обиден.

Не много по-различно се чувстваше и Ласитър. Отново погледна златната звезда на якето си. Картина на голото лицемерие!

Значка от злато!

Точно за него.

Запита се защо въобще бе приел тази значка. Ядосваше се, че се е впуснал в цялата тази история, но сега вече нищо не можеше да се върне обратно. Той носеше златната значка! И бе третият шериф, който щеше да увисне на въжето в този град.

Можеше ли да направи нещо срещу това? Някой би ли му помогнал изобщо?

Ласитър много се съмняваше. Чувстваше се така самотен, както никога досега. Седеше завързан върху някакъв си кон и знаеше, че все някога ще надянат примката на врата му така, както бяха направили с двамата му предшественици.

И двамата преди него бяха носили проклетата златна звезда. И двамата бяха загинали заради нея.

Сега я носеше Ласитър и бе овързан като опасен престъпник.

Имаше ли изобщо някакъв шанс?

Бе полунощ, когато стигнаха града. Цялото това препускане се стори на Ласитър като вечност, но сега проумя, че до вечността има само една малка крачка.

Бледа лунна светлина обливаше ездачите.

— Сега лека-полека можеш да се приготвяш за края си, шерифе „Златна звезда“ — каза Ричард Стоунхарт. — Това при нас е нещо като обичай.

Едно ласо се изви във въздуха и примката му се стегна. Ласитър дори не трепна. Беше свикнал с подобни ситуации и макар че едва дишаше, лицето му остана спокойно. Гледаше презрително Големия бос, но Ричард Стоунхарт с нищо не показа, че съжалява за нещо.

— Това е съдбата ти, Ласитър — каза той.

Въжето бе около врата му. Усещаше възела на тила си и му бе пределно ясно, че вече няма измъкване. Бе водил много битки и много пъти бе поставял живота си на карта. Освободи трите момичета, но не успя да направи нищо за Челия. Тя все още беше в ръцете на Черния Джак.

Участниците в линча спряха под стария дъб. Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард гледаха с омраза към Ласитър.

— Ще трябва да си потърсим нов шериф — каза бившият генерал. — Какъв глупак си бил ти, Ласитър! Не биваше да се месиш в нашите работи. Това бе най-голямата грешка в живота ти. Сега си изпя песента.

Бандитите преметнаха ласото през един дебел клон. Примката се затегна около гърлото на жертвата. Ласитър почувства липса на въздух.

Двама мъже дойдоха с една стара маса.

— Качи се! — заповяда генералът. — Съветвам те да го направиш доброволно. В противен случай ще те издърпаме нагоре. Сигурно знаеш кой начин на бесене е по-приятен…

Един от мъжете вече завързваше въжето за дъбовия клон.

Ласитър нямаше друг избор, освен да се покатери доброволно върху масата. Застана горе с примката около врата си и си помисли за хората, за които се беше борил.

Къде се загубиха всички те?

Стоеше върху масата и гледаше широката улица, покрита с прах, която блестеше на силната лунна светлина.

Появиха се няколко образа.

Сиянието на нощното светило окъпа група въоръжени хора.

Зад Черния Джак Стоунхарт се появиха две жени. Ласитър веднага ги разпозна. Бяха Керълайн Едамс и Челия. От другата страна се мярнаха братята Баркас. Свещеникът Елиас държеше в ръце пушката си с отрязани цеви.

После дойдоха още съдията Джоел Мак Уорън, притежателят на ранчо Бърт Ендрюс, собственикът на мини Карлос Хурадо и естествено докторът.

Керълайн Едамс обаче бе тази, която взе думата.

— Джак Стоунхарт! — извика тя. — Стига убийства! Погледни насам, Джак!

Той бавно се обърна. И видя, че са обградени от всички страни.

— Защо искате да обесите Ласитър? — попита Керълайн. — В края на краищата, ти самият го направи шериф.

— Той е бандит — отговори бившият генерал. — Той ще получи наказанието, което му се полага.

Тя се разсмя.

— И защо му даде значката, Джак? Защо, Джак? Това сигурно е била пак някоя от твоите лоши шеги?

Той тръгна към Керълайн. Ръката му бе поставена върху дръжката на револвера. Спря точно пред нея.

Дулото на пушката й, заредена с едри сачми, бе насочено към гърдите му.

— Пусни го! — каза твърдо тя. — Кажи на хората си да го освободят от въжетата!

— Не! — извика той. — По-скоро аз ще отида заедно с него в пъкъла.

Ласитър усещаше все по-силно натиска на примката.

— Винаги си бил добър боец, Джак — изпъшка той. — Нека решим спора помежду си, както се полага между мъже.

Ричард Стоунхарт се примъкна съвсем близо до баща си.

— Приеми предложението му, татко! — прошепна той. — Ще се справим с него и тогава целият град ще е в ръцете ни.

Черния Джак Стоунхарт кимна леко. В крайчеца на устните му играеше предателска усмивка.

— Окей, Ласитър — каза той. — Приемаме предизвикателството ти, но никой не бива да се меси в тази битка. Съгласни ли са всички?

Погледна въпросително наоколо. Водачите на мъжете, които бяха обградили бандитите, кимнаха. Всички бяха съгласни с това Ласитър съвсем сам да участва в тази последна битка.

— Тогава го освободете! — заповяда генералът. — Развържете го! Сега той трябва да докаже що за мъж е в действителност.

Ласитър бе освободен от въжетата.

Минути по-късно застана срещу бащата и сина.

Наоколо цареше гробна тишина.

Всички очакваха, изпълнени с напрежение.

Ласитър сложи дясната си ръка върху дръжката на револвера. Двамата му противници се усмихваха подигравателно.

Изведнъж във въздуха изсвистяха две ласа. Бяха хвърлени от свещеника и брат му.

Примките се нахлузиха върху гърдите на двамата престъпници, които веднага бяха повалени на земята. Останаха там и не помръднаха повече.

Ласитър се насочи към генерала и сина му.

Когато погледна надолу към тях, внезапно в ръцете на бащата и сина блеснаха револверите им.

Ласитър бръкна под якето си и измъкна един „Деринджър“. Четирите му цеви изгърмяха едновременно.

Двамата противници трепнаха под градушката от сачми.

Керълайн се появи отзад и коленичи до сина си.

— Ричард! — изплака тя, изпълнена с отчаяние. — Синът ми Ричард! Какво стана с теб!

Беше коленичила до умиращия си син и плачеше.

Генералът току-що бе издъхнал.

Докторът хвърли бърз поглед към двамата, след което разтърси глава и каза:

— Съжалявам, Керълайн, но вече с нищо не мога да помогна…

Керълайн Едамс бе хванала главата на сина си с двете ръце и ридаеше още по-силно отпреди. Беше изгубила единствения си син и Лендън напълно я разбираше и й съчувстваше.

Челия се приближи до Ласитър и го прегърна. В очите й имаше сълзи.

— Защо? — прошепна тя. — Защо животът ни трябва да е така ужасен? Защо ние хората трябва така да се избиваме?

Ласитър я прегърна и я целуна.

Преподобният Елиас Баркас се приближи към двамата.

— Желая ви щастие — каза той. — Вие сте прекрасна двойка.

Ласитър сложи ръка върху раменете на Челия и двамата тръгнаха по лунната пътека.

Белезите на смъртта и разрушението останаха зад тях.

Ласитър хвърли последен поглед, изпълнен със съжаление, и отново се загледа в светлите коси на Челия.

Знаеше, че ще остане при нея само няколко дни, но знаеше също така, че тези дни ще се причислят към най-хубавите от живота му.

Под ръката си усещаше топлината на кожата й и се опитваше да забрави всичките ужасни неща, които вече бяха останали зад него…