Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (7)

7.

Генералът и синът му се ухилиха доволно и вдигнаха кристалните чаши с искрящо шампанско. Светлината от многобройните свещи осветяваше помпозно обзаведената стая, наричана от бившия генерал негов генерален щаб.

По стените висяха големи карти още от военно време. На една от тях, изобразяваща местността между река Лест Ченс и северния Плумас Форест, със забодени цветни знаменца бяха отбелязани много точки. Навсякъде бяха окачени оръжия: тежки кавалерийски саби, стари пистолети, различни кремъклийки, модерни пушки и револвери. Виждаха се също и индиански бойни принадлежности — копия, лъкове и томахавки. Между оръжията висяха доста скалпове, които генералът бе свалил от победените индианци. Беше ги вземал със собствените си ръце и днес все още се гордееше, че не се е ужасявал от това.

Дали изобщо някога бе изпитвал страх от нещо? Дали в живота му някога бе имало нещо свято?

— Сега вече със сигурност знаем, синко — каза той, след като отпиха първата глътка, — че от този миг нататък държим здраво в ръцете си и двамата.

Ричард Стоунхарт кимна одобрително.

— Това бе чудесен ход от твоя страна, тате. Личи си, че си бил велик генерал. Ако не беше се бил на страната на губещите, може би сега щеше да си президент във Вашингтон.

— Един ден и това може да стане — каза самоуверено генералът с черната брада. — Като свършим с Хурадо и Ендрюс, ще сме направили голяма крачка напред.

— Забрави Ласитър — подхвърли Ричард.

— След няколко седмици и той ще увисне на въжето, както и предшествениците му. Не може да избяга от съдбата си. Освен това на нас ще се падне честта да се справим с най-търсения десперадос на Запада. Ще получим награда от десет хиляди долара и тези пари ще раздадем веднага за благотворителни цели. Може би ще построим училище и църква. Да, това би било най-доброто. Ще се погрижим в Чарлтън Сити да дойде свещеник, който същевременно ще може да обучава децата в училище. И на кого ще дължи всичко това градът, сине мой?

Все повече се вживяваше в ролята си и накрая се изсмя с пъклено задоволство.

— Ще ни почитат като герои и благодетели — продължи той — и няма да мине много време, когато в столицата също ще ни забележат.

— Не бива обаче да бесим Ласитър — поколеба се Ричард.

— И защо не? След като двама шерифи вече са били обесени, какво пречи и третият да ги последва. Ще прехвърлим вината на бандитите от Плумас Форест. Когато спечелим, няма повече да имаме нужда от тези типове. Ще съберем около нас нов екип, и то все хора с чиста съвест.

Ричард се усмихна подигравателно.

— Забрави възнаграждението, тате. Ако Ласитър бъде обесен от неизвестни бандити, можеш да отпишеш десетте хиляди долара и тогава ще трябва да платиш тъй наречените си благодеяния от собствения си джоб.

Генерал Черния Джак се намръщи. Несъмнено синът му имаше право, а славният генерал никак не обичаше собственият му син да му показва грешките.

— Да, имаш право — каза той. — Тогава ще се справим с него по друг начин. Имаш ли вече някакъв план?

— Разбира се — отговори Ричард. — Ще го накараме да побеснее. Началото ще поставим още утре, както вече се уговорихме.

Изсмяха се тихо и доволно. Изплетената от тях мрежа невидимо и безпощадно все повече се разпростираше над Ласитър.

 

 

Първите слънчеви лъчи падаха през прозореца върху широкото легло. Челия тъкмо се навеждаше над Ласитър, който, премигвайки, отвори очи. Целуна го и той усети приятната, мека топлина на съвършеното й тяло.

Макар че нощта бе бурна, възбудата в него отново се надигна.

— Обичаш ли ме поне мъничко, Ласитър? — попита тихо тя.

Той се усмихна.

— Дори малко повече, Челия.

После я привлече към себе си и телата им се приготвиха отново да се слеят.

В този миг и за двамата настъпи ужасното пробуждане.

Вратата се отвори с гръм и трясък.

В стаята се появиха Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард.

Челия нададе сподавен вик и импулсивно се вкопчи в Ласитър, който остана да лежи съвсем спокойно.

Видя, че Черния Джак държи камшик. В ръката на Ричард имаше тежък револвер. Предположи също така, че голяма група зад тях, доведена от Черния Джак като прикритие, също бе в пълна бойна готовност.

— Какво значи това, Джак? — попита Ласитър хладнокръвно, макар и добре да знаеше какво ще последва. — Струва ми се, че вчера сключихме споразумение, но днес ти искаш да се нахвърлиш отгоре ми като див бик. Какво ти става, Джак?

— Не се отнася до теб, Ласитър — цинично отговори Черния Джак. — Отнася се до Челия. Заради нея сме тук. Тя бе прекалено непредпазлива и разговаряше на доста висок глас с теб. Не биваше да ти разказва толкова много неща. Това беше грешка от нейна страна, Ласитър. Стените в този дом далеч не са толкова дебели, колкото изглеждат. Преди всичко стените на двете стаи, които дадох на Челия, когато я приех при себе си като дъщеря. Но няма смисъл да ти разказвам тази история, Ласитър. Между другото, ти вече знаеш всичко.

Явно генералът бе свалил маската си и отново се показа като безскрупулен сатана, какъвто всъщност си беше. Нищо не се бе променило.

И точно за него Ласитър се бе застъпвал пред шефовете на Бригада Седем. Ако не бе писмото на доктор Лендън, вероятно въобще нямаше да поеме тази задача.

— Вълкът винаги си остава вълк — каза провлачено Ласитър. — Всичко днес така ми напомня за случая край реката Сабине. Тогава ме подведе с Керълайн и аз, глупакът, действително смятах, че тя е офейкала с половин милион долара в злато. Отдавна бях забравил цялата история. Едва вчера старите спомени отново се пробудиха в мен. Това стана в мига, в който Керълайн ме разпозна. Тя ми разказа всичко.

— Тогава, надявам се, ти е разказала също така, че съм се отнесъл много добре с нея — подхвърли Черния Джак. — Подарих й хотела и игралния салон и тя там се чувства твърде добре. Или ти наговори само лоши неща за мен?

— Не, напротив, нищо лошо не каза за теб — излъга Ласитър. — Очевидно няма и най-малка представа кой се крие зад убийствата на шерифите. И, изглежда, никой в града няма представа, иначе Керълайн щеше сигурно да ми каже.

Черния Джак се усмихна замислено.

— Не съм сигурен дали мога да ти вярвам, Ласитър. Може и да си измислил тази история, за да ме омилостивиш, но за това ще говорим по-късно. Сега е ред на Челия.

Вдигна камшика и посочи с късата му дръжка към Челия.

— Слизай от леглото, измамна гадино! Хайде, по-бързо! Не обичам да повтарям.

Ласитър се изправи. Видя, че Челия трепери от страх.

— Да не би да искаш отново да я биеш, Джак? — попита той. — Това никак няма да ми хареса.

Черния Джак се ухили презрително.

— И как ще ми попречиш, Ласитър? Виж какво има в ръката на Ричард. Ще си мъртъв на място. Ричард е отличен стрелец. Дори и да държеше револвера си, пак нямаше да имаш шанс срещу него.

— Веднъж вече той застана с револвер пред мен, докато моите ръце бяха празни — смело каза Ласитър.

— Сега ще внимавам — изръмжа Ричард. — В салона допуснах грешка, че те взех за нещастен, мръсен мексиканец. Това няма да се повтори, Ласитър.

— В момента действително не бих могъл да направя нищо — призна едрият мъж. — Не бих могъл да извърша каквото и да е срещу вас двамата. В това и двамата сте прави, но бих могъл да направя нещо, което едва ли би ви харесало.

— И какво е то, Ласитър?

— Да върна значката, Джак.

— Е, и какво от това? Нима си мислиш, че ще напуснеш жив тази къща? До гроба на Том Баркас има още много място. Не вярвам да липсваш на някого.

— На Керълайн — каза Ласитър. — Тя знае къде съм.

— Е, и? — Черния Джак се изсмя. — Към кого ще се обърне, за да се оплаче?

— В града има съдия.

— Него го занимават по-важни неща от това да разследва местопребиваването на един човек, стоящ извън закона. Все някога ще те зачеркнат от списъка на търсените престъпници, Ласитър, и никой няма повече да пита за теб.

— Татко, забравяш възнаграждението за главата му. Оттам ще изскочат най-малко десет хиляди долара. Не смятам за правилно да го заравяме тук горе, при нас. Настоявам, след като го убия, да го откараме в града.

— Не, Ричард, ти няма да го убиеш, а и Ласитър не желае това да се случи. Той наистина е сурово момче, но обича живота като всеки нормален човек. Прав ли съм, Ласитър?

Това очакваше и Ласитър от самото начало.

— Значи искаш ново споразумение с мен, така ли? — попита той. — Защо е целият този театър, Джак? Та нали едва вчера се споразумяхме? Какво означава всичко това?

— Ласитър, ти си добър боец. Не, не — поправи се Джак, — в моите очи ти си най-добрият боец, за който всеки шеф само може да си мечтае. Ти не знаеш какво е страх. Хладнокръвен си, когато гледаш в дулото на револвера. Ти си човек, когото нищо не е в състояние да извади от равновесие. И затова имам нужда от теб.

— Защо тогава бе това внезапно нападение. Кажи ми най-после какво трябва да означава целият този цирк. Ти си изпълнен с недоверие, нали? Може би си мислиш дори, че съм преоблечен маршал на САЩ?

— Не, това поне е невъзможно, Ласитър. Но би могъл например да установиш контакт с враговете ми и да се съюзиш с тях.

Ласитър махна пренебрежително с ръка.

— Вярваш ли, че ще стана предател, Джак? Ако наистина смяташ, че съм способен на такава свинщина, по-добре въобще да не ме бе правил шериф.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна.

— Преди малко казах, че си твърд като желязо — отговори той, — но аз зная и твоите слаби места, твоята ахилесова пета, така да се каже. Това е твоята добрина и способността ти да изпитваш съчувствие. Забелязах го още тогава, по време на войната, когато бе много, много млад. Мисля, че нямаше и осемнайсет години, като те направиха лейтенант. Мълвата за смелите ти акции бързо се разнесе сред щаба на армията. Многократно те награждаваха и поощряваха за твоето безстрашие, но имаше и доста офицери, които пледираха да бъдеш понижен. Искаха го винаги когато видеха доказателство за доброто ти сърце. Но тези искания противоречаха на армейския дух. Веднъж дори си помогнал на двама шпиони от Севера да избягат. Единият от тях бил жена, една много красива жена, както чух. Двамата трябвало да бъдат застреляни, но вероятно ти си направил така, че те да избягат. Трябвало да те изправят пред съд, но не се е стигнало дотам.

— Защото всички знаехме, че войната ще свърши след няколко дни — каза Ласитър. — И ти бе един от малцината, които най-добре го знаеха, затова ми повери онова злато, с което после изчезна. Какво възнамеряваш да правиш сега с мен, генерал Джак?

Стоунхарт вдигна ръце в знак на отбрана.

— За бога! — извика той заклинателно. — Наистина не искам да те измамя. Между другото, това и тогава не бе моето намерение. Ти трябваше да получиш своя дял, но те изгубихме от погледа си. Щастлива случайност е, че се срещаме отново, и когато свършим работата, ще те обезщетя за всичко. Имаш думата ми.

„Твоята дума не струва пукната пара!“ — помисли си Ласитър, но каза:

— Звучи добре, Джак. И така, позициите са изяснени. Аз трябва да премахна Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо и съм готов също с всички сили да се застъпя за твоите интереси. Като отплата искам Челия и прилично заплащане. Съгласен ли си с това?

— Разбира се, амиго. Ще получиш всичко, което очакваш. Обичаш ли Челия?

— Това си е моя работа — отвърна Ласитър.

Джак Стоунхарт доволно поклати глава.

— Значи я обичаш — каза той. — Това ми харесва, Ласитър. Когато всичко свърши, ще я получиш, но дотогава тя ще остане моя пленница. Зная, че и в огъня би скочил, за да я спасиш, защото, в случай че не успееш, аз ще я убия. И ти се кълна, че няма да я сполети обикновена смърт. Погледни хубаво този камшик и не забравяй моите думи!

— Няма да ги забравя — отвърна Ласитър, а сърцето му изгаряше от гняв. — Нито една-едничка, Джак. Можеш напълно да разчиташ на мен.

— Чудесно! В началото се страхувах, че няма да приемеш предложенията ми, но трябва да ме разбереш. Искам да съм сигурен, че ще действаш в мой интерес. Сега вече нямам никакви съмнения в това, тъй като съм уверен, че постоянно ще мислиш за Челия.

— Още само едно условие! — извика Ласитър, когато Черния Джак се обърна, за да излезе.

Генералът се намръщи.

— И какво е то?

— Всички да имате предвид, че отсега нататък Челия е моя годеница. Отнася се и за теб, Джак.

За миг всичко изглеждаше така, сякаш Черния Джак ще избухне, но в последния момент той се овладя.

— Добре, ще се съобразявам с това. Челия ще има право да се разхожда свободно из цялото ми имение, но само до оградата.

Обърна се към светлокосото момиче и продължи:

— Челия, предупредена си. Ще бъдеш под постоянно наблюдение. Безсмислено е да се опитваш да бягаш. Не забравяй за моите кучета! Няма да представляваш красива гледка, ако ги насъскам срещу теб.

Ричард добави:

— Това важи между другото и за теб, Ласитър. От този миг и ти ще бъдеш под постоянно наблюдение. Дано не ти хрумнат разни лоши мисли. Дори когато говориш с нашите врагове Хурадо и Ендрюс, нито една дума не ще остане скрита за нас.

После бащата и синът излязоха от стаята.

— Какво ще правиш сега, Ласитър? — прошепна Челия със сълзи на очи.

— Ще се боря — отвърна той. — Заради теб, Челия…

Тя го прегърна и го целуна, но този път не бе изпълнена със страст, а с благодарност…