Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (10)

10.

Говориха още доста време. Най-накрая Ласитър и свещеникът напуснаха канцеларията и останаха още няколко минути един до друг под стряхата на пристройката. Стояха отпред пред сянката. Слънчевата светлина падаше върху двамата мъже. Върху синьото яке „Левис“ на Ласитър блестеше звездата от злато, а на черното расо на свещеника — обикновена звезда от месинг. Това бе значката на заместник-шерифа.

Двамата мъже чувстваха, че ги наблюдават от много страни. Целият град бе настръхнал от напрежение.

— Сега вече го знаят — прошепна преподобният Елиас Баркас. — Новината обикаля от къща на къща. Много хора ще са изненадани и ще сметнат всичко това само за слух. Бих избухнал в смях, ако цялата тази история не беше така ужасно сериозна, Ласитър. Не сме ли се побъркали, шерифе?

— Може би — промълви Ласитър. — Във всеки случай, ясно е, че тук рискуваш живота си.

— Съдбата на момичетата не ми излиза от ума — тихо каза свещеникът. — Какво ли са им причинили междувременно? Желая ти късмет, Ласитър. Отидеш ли в Плумас Форест, с единия крак вече си в гроба. Ще се моля за теб.

Ласитър се усмихна.

— Направи го, отче. Ще ми е от полза.

После закрачи по улицата. Свещеникът със значката на заместник-шериф гледаше загрижено след него.

 

 

На горния етаж на салона „Гризли“ Керълайн Едамс стоеше зад един прозорец и наблюдаваше как шерифът се отправя към къщата на доктора. Долу на бара стояха генерал Черния Джак и синът му Ричард.

— Знаех си, че ще отиде при доктора — промърмори Черния Джак Стоунхарт. — Някога двамата бяха добри приятели. Докторът му спаси живота. Дори имам подозрението, че той е накарал Ласитър да дойде тук.

Очите на Ричард Стоунхарт се разшириха.

— Да не би да си полудял, татко?

Някогашният генерал се усмихна спокойно.

— Как ти хрумна такава мисъл, Ричард?

— Ако докторът и Ласитър действат заедно, за нас ще стане повече от опасно. Крайно време е да направим нещо срещу това.

— Забрави ли Челия? Докато тя е в наши ръце, Ласитър ще се опасява да не направи грешка.

— Нали той беше човекът с хилядите номера, татко. Това са твои собствени думи и те не ми излизат от ума. Имам чувството, че лежа на ешафод. Струва ми се, че секирата ще изсвисти над главата ми всеки момент. В същото време се виждам напълно беззащитен, защото не мога да направя нищо — гласът на Ричард внезапно прозвуча като глас на човек, обзет от паника.

Бившият генерал вдигна чашата си.

— Пий, момчето ми! Пий и ще забравиш страха си… Ще ги ударим всичките — продължи той тихо и съзаклятнически. — Целият град е в ръцете ни. Можеш да вярваш на думите ми.

Махна с ръка на бармана и поръча да напълнят отново двете чаши. Генералът и синът му пиеха трескаво.

Видяха как Ласитър изчезна в дома на доктора. Чувстваха се не особено добре в кожите си, но никой не искаше да го признае пред другия…

 

 

В дома на доктор Лендън Ласитър бе посрещнат най-напред от самия доктор. Той прегърна приятеля си. В очите на застаряващия мъж имаше сълзи.

— Не те очаквах вече, Ласитър — каза той. — За да бъда откровен, вече не вярвах и че си все още жив. Благодаря на бога, че те изпрати.

Прегръдката им беше сърдечна. Йонас Кристофър Лендън имаше такова излъчване, каквото Ласитър през целия си живот бе срещал само при много малко хора. Почти бе невъзможно да се изрази такова нещо с думи. То можеше да се почувства само със сърцето.

— Получих писмото ти, докторе — каза Ласитър и собствените му думи му се сториха банални. — Имаш ли вече някакъв знак от дъщеря си?

Стояха в антрето. Докторът бе с една глава по-нисък от Ласитър и сякаш виждаше в него свой син.

— Не — отвърна той. — Всички ние сме напълно отчаяни. Най-напред изчезна Анабела Хурадо. После Сюзън Ендрюс, а накрая и Жералдин, дъщеря ми. Знаеш ли какво става тук, Ласитър?

Ласитър посочи златната си значка.

— Всичко зная, докторе — каза той. — Нали виждаш, че генералът ме направи шериф. Със значка от чисто злато. Трябва ли да ти разказвам повече?

— Вече имаме наши сведения — отговори старият доктор. — В този град нищо не остава скрито-покрито. Междувременно научихме, че в къщата на Стоунхартови е имало стрелба. Бил е убит мъж на име Том Баркас, Ласитър… — погледна го изчаквателно.

Ласитър спокойно кимна с глава.

— Да, това е вярно — каза той. — В къщата на генерала аз застрелях човек. Той се казваше Том Баркас. Отбранявах се и не исках да го убивам. Видях само пламъчето от дулото и отвърнах на изстрела. Това всъщност е всичко. После установих, че револверът на Том Баркас е бил зареден с халосни патрони. Наистина съжалявам, че се стигна дотам…

Би могъл да разказва още много, но по лицето на доктора разбра, че този човек сигурно е доста добре информиран.

— Зная вече, приятелю. Естествено, и ние, като противници на Черния Джак Стоунхарт, си имаме нашите информатори. С някаква тайна мисия ли си на път, Ласитър?

Погледна го с престорено учудване.

— Как ти хрумна такава мисъл, докторе!

— Е, да… Просто си мислех. Би могло, амиго, да си дошъл с някаква определена задача.

— Някога ти ми спаси живота, докторе — започна Ласитър. — До днес не съм го забравил и ще направя всичко, което е по силите ми, за да спася дъщеря ти. Все пак има неща, за които трябва да мълча като изповедник. Или като лекар. Не бива…

Докторът махна с ръка.

— Не говори повече, амиго. Сигурно е по-добре да не разказваш всичко, което знаеш. Дошъл си да помогнеш на всички ни. Между другото, моите приятели Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс вече те очакват. Поканих тези мъже при мен. Аз настоявам да обсъдим заедно какво ще правим.

Докторът въведе Ласитър в една голяма всекидневна. Посрещнаха го двама мъже с угрижени лица.

Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс.

Ласитър вече знаеше историята им.

— Струва ми се, че сме съюзници, господа — каза той, след като взаимно се представиха. — Ако действаме заедно, бихме могли да успеем.

— Имате ли вече определен план, Ласитър? — попита Карлос Хурадо. — Виждате ли някаква надежда?

— Направил съм си мои изводи — каза той — и имам някои информации, за които все пак още не бих искал да говоря.

— Стоунхарт му плаща — каза докторът сдържано. — Това е причината, поради която не може да издаде всичко, което знае.

Карлос Хурадо бе симпатичен мъж и Ласитър го причисли към малкото хора, които харесваше от пръв поглед.

Същото бе и с притежателя на ранчо Бърт Ендрюс.

Докторът каза:

— Гарантирам за Ласитър. Познавам го отпреди. Запознахме се по време на войната. Кълна се, господа, че само ако се доверим на Ласитър, имаме шанс да видим отново дъщерите си живи.

Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс се държаха резервирано. Ласитър се питаше какво ли си мислеха за него през тези минути. Може би го вземаха за предател.

— Аз му се доверявам — повтори докторът. — Разказах ви много за този човек. Решението зависи само от вас. Аз предлагам да гласуваме.

— За Ласитър! — спонтанно каза Карлос Хурадо.

— Аз съм на същото мнение — присъедини се и Бърт Ендрюс. После погледна шерифа и попита: — Вярвате ли, че ще успеете, Ласитър?

Той отговори честно:

— Не зная, господа. Изобщо нищо не мога да ви обещая.

— Вие сте дяволски откровен, Ласитър! — възкликна Карлос Хурадо. — Струва ми се, че във ваше лице намерихме точно човека, който ни е необходим.

— И аз мисля така — съгласи се с него Бърт Ендрюс. — Възлагаме всичките си надежди на вас.

Помъчи се да се усмихне.

— Не зная дали ще ми се удаде — сдържано отвърна той. — Във всеки случай, пътят ще е труден.

— Колко да ви предложим, Ласитър? — извика Бърт Ендрюс. — Ако желаете, можете да станете богат човек.

Ласитър каза:

— Сега трябва да тръгвам, господа. Чака ме дълга езда. Моля да ме извините.

— Накъде ще яздите? — попита Карлос Хурадо.

Ласитър се поусмихна.

— Нанякъде — отговори той. — Нанякъде, господа…

После излезе. Тримата мъже бяха втренчили поглед във вратата, която се затвори след него.

— Какво смята да прави, докторе? — попита Бърт Ендрюс. — Накъде тръгна?

— Той със сигурност знае какво трябва да прави — каза докторът. — Познавам го още от войната. Наричаха го „човека с хилядите номера“. Сигурен съм, че и сега знае как да постъпи.

Карлос Хурадо каза:

— Ако върне дъщеря ми жива, ще му подаря цяло състояние.

— Аз също — подкрепи го спонтанно Бърт Ендрюс. — Щом видя отново пред себе си Сюзън жива, Ласитър ще стане заможен човек.

Докторът разтърси глава.

— Няма нужда да му плащате. Той е много странен. Ако се бие, прави го не за пари. Вярвам дори, че би се обидил, ако му предложите пари.

— Значи е идеалист, така ли? — попита Карлос Хурадо.

Докторът кимна с глава.

— Да, сигурен съм, че е идеалист. По всяко време съм готов да се закълна в това.

— Но е започнал да действа заедно със Стоунхарт — възрази Бърт Ендрюс. — Това не ми харесва.

— Бил е принуден да го направи — отвърна докторът.

— Откъде знаеш това, докторе?

— От Керълайн — каза Йонас Кристофър Лендън. — Тя ми разказа всичко. Трябва да ви издам още нещо, приятели. Вероятно ще се оженя за Керълайн Едамс.

Двамата приятели замълчаха. Не беше в характера им да се бъркат в личните работи на другите.

 

 

Ричард Стоунхарт се обърна към баща си:

— Сега тъкмо излиза от къщата на доктора. Хурадо и Ендрюс също са там. Убеден съм, че са измъдрили някаква мизерия.

Бащата и синът все още бяха на бара в салона „Гризли“. Седяха сами и, изглежда, не забелязваха, че другите гости старателно ги избягват.

Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард всъщност трябваше да почувстват, че са откъснати от околния свят, но във високомерието си не го забелязваха.

Черния Джак Стоунхарт се изсмя.

— Мизерия ли казваш? Какво ли биха могли да направят срещу нас? Та помисли си, момче! Тук е Челия, а Ласитър е влюбен в нея и ще направи всичко, за да я спаси. Ще се обзаложа с теб на каквото поискаш, че той никога няма да изостави Челия в беда. Това е слабото му място. В края на краищата, познавам го достатъчно дълго.

Ричард Стоунхарт остана скептично настроен.

— Сега Ласитър ще отиде в конюшнята. Сигурен съм, че ще си наеме кон и вероятно ще препусне към Плумас Форест.

— Но това е безумие, момче! — изсмя се Черния Джак. — Никога не ще научи къде е скривалището на бандата.

— Страхувам се, че вече го знае — отговори тихо Ричард. — Всъщност загледа ли се добре в мъжа, който стреля по Ласитър? Не ти ли се струва някак си познат?

Генерал Черния Джак се удари по челото.

— О, небеса! — изпъшка той. — Как не помислихме по-рано за това! Той изглеждаше точно като Том Баркас. Сигурно му е брат близнак.

— И той се е присъединил към бандитите в Плумас Форест — каза Ричард. — Това вече зная със сигурност, тъй като ми го съобщиха моите свръзки. Преди половин час срещнах двама от тях. Попитаха ме дали не трябва да освободят Сам от затвора.

Генералът беше объркан.

— Сам ли? Как е цялото име на този човек?

— Нарече се Слим Донован — отговори Ричард, — но в нашата банда има човек, който го познава отпреди от Тексас. Слим Донован в действителност се казва Сам Баркас и е брат близнак на Том, когото Ласитър застреля.

— Сам Баркас е търсил брат си, Ричард!

— Точно така. Предполагам, че нарочно се е нахвърлил върху Ласитър. Допускам също така, че и този свещеник Елиас има пръст в играта. Този човек никак не ми харесва.

— Струва ми се, че се заблуждаваш, Ричард. Той е свещеник и слуга на бога. Не бива да го поставяш на едно бунище с другите червеи. Трябва да имаш повече страхопочитание пред такъв човек.

Ричард Стоунхарт погледна през прозореца.

— Ето че тръгва — каза той. — Язди на изток, в посока към Плумас Форест. Сигурен съм, че знае доста неща.

Генералът грабна чашата си.

— Смятай този човек още отсега за мъртъв — каза той. — И все пак може и да бъркаш, Ричард.

Гледаха след ездача, който напускаше града.

— Трябва да предприема нещо — изръмжа Ричард Стоунхарт. — Крайно време е да покажа на този кучи син кого трябва да признае за свой истински господар. Аз ще…

Последните си думи изрече с шепот и тръгна към изхода.

Някъде отстрани се появи майка му и му препречи пътя.

— Не тръгвай след него, Ричард! — заклеваше го тя. — Това ще бъде краят ти.

Ричард Стоунхарт грубо отблъсна майка си.

— Остави ме на мира, стара курво! — изръмжа той. — Ще унищожа това копеле. Нищо и никой не може да ме спре.

После се втурна навън към коня си, който стоеше завързан за яслата.

Керълайн видя сина си да препуска и заплака.