Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (3)

3.

Ласитър носеше пъстро извезано мексиканско пончо, а огромно сомбреро от царевична шума хвърляше сянка върху изпитото му лице. Вече бе обяд, когато пристигна в Чарлтън Сити, яхнал кокалесто магаре, и никой не му обърна внимание. Зад мексиканското дървено седло бе завързал инструменти, използвани от златотърсачите, и всички, които го видяха, го взеха за такъв.

— Още един побъркан от Лест Ченс Ривър^[1] — каза с вечно сърдития си глас Сам Корнър, барманът в салона „Гризли“. — Обзалагам се, че сега ще спре навън и ще влезе, за да ни разкаже някоя от онези истории, които сме слушали вече хиляди пъти.

Мъжете на бара не отговориха нищо. Всички бяха твърде уморени, за да размишляват. Те самите постоянно търсеха късмета си и понеже никога досега не им се беше усмихвало щастието, предпочитаха да мълчат, защото отдавна бяха разбрали, че винаги е по-добре да не вадиш очите на другия.

Погледнаха през прашните прозорци на салона и видяха как човекът с пончото спря магарето си отвън. Животното бе кокалесто, със сплъстена козина, а чужденецът слезе доста тромаво и уморено от старото, износено седло.

— Този е добър човек — каза един посетител на бара. — Вижда се от пръв поглед.

Няколко мъже подигравателно се изсмяха.

— По какво познаваш, Гордън? — попита старият Сам Джилепси. — Отново ти го подсказа твоето седмо чувство, така ли?

Избухна силен смях. Погледите се насочиха към Гордън Лонгтрейт, стария брадат златотърсач. Те го засипаха със закачки, а когато се поуспокоиха, той каза:

— Зная, че всички вие ме вземате за голям глупак. Зная, че зад гърба ми разправяте, че не съм с всичкия си. Можете да говорите каквото си искате, но, уверявам ви, един ден ще разберете, че съм бил прав!

Взе чашата си с уиски и отпи едва-едва. Чужденецът влезе през двете високи до кръста крила на вратата. Беше доста едър и приличаше на мексиканец. Лицето му бе загоряло и сбръчкано, а мустаците му така висяха от двете страни на устните, че му придаваха твърде опечален вид.

— Буенос диас — каза сдържано той и скромно седна на една от малките кръгли маси до прозореца към улицата.

Дебелият барман лично отиде при него.

— Какво ще желаете, сеньор?

Мъжът в пончото бръкна в джоба си и извади монета от един долар.

— Една бира, моля — скромно каза той. Нямаше никакво съмнение, че бе мексиканец. — И може би нещичко за хапване, сър.

— Изцяло на вашите услуги, сеньор — каза барманът, направи нещо като поклон и се върна на бара с подигравателна усмивка.

Останалите гости също се подхилваха иронично. Мъжът в пончото седеше съвсем тихо и смирено и изглежда не забелязваше нито ехидните погледи, нито саркастичните думи, отправени към него от всички страни.

Дебелият барман донесе чаша бира и дълбока чиния със зеленчуци, която постави пред чужденеца.

Грингото започна да се храни. Един млад мъж се приближи до масата му. Ясно се виждаше, че е настроен да се заяжда.

— Сеньор — започна той с коварна любезност, — може ли да ви задам един въпрос?

Човекът с пончото вдигна поглед към него и по загорялото му лице пробяга лека усмивка. Отблизо това лице съвсем не изглеждаше така сбръчкано, както се бе сторило на всички в началото.

— Питайте, приятелю мой! — каза мексиканецът.

Междувременно бе станало много тихо. Младият мъж имаше запомнящо се лице с черна брада. Той примъкна един стол срещу чужденеца и седна, без да попита дали би му било приятно или не.

— Две уискита, Сам! — извика младежът на бармана. — Но, ако може, от най-големите чаши!

Сам Корнър донесе две водни чаши с уиски. Сигурно бяха най-големите от инвентара му. Младежът с черната брада вдигна чашата си и се втренчи право в очите на мъжа срещу него. Това бе поглед на змия.

Наоколо сякаш бе станало още по-тихо.

— Вие сте златотърсач, така ли? — попита брадатият.

Мъжът с пончото се усмихна и кимна с глава.

— Да, аз съм и златотърсач, сеньор.

Брадатият се наведе напред. Личеше си, че търси разправии.

— Как се казваш, мекс^[2]? — изведнъж от гласа му изчезна и последната следа от учтивост. В очите му се появи убийствен блясък.

— Името ми е Хуан Саламордо — изключително любезно отвърна човекът с пончото. — А вие кой сте, сеньор?

Чернобрадият се изправи. Застана така, сякаш някой бе заменил гръбнака му с железен прът.

— Аз съм Ричард Стоунхарт — каза той, — синът на бившия генерал Джак Стоунхарт. Знаеш ли какво означава това, мекс?

Мъжът с пончото посегна към чашата с бира, като леко повдигна рамене.

— Съжалявам, мистър Стоунхарт! За пръв път чувам това име едва днес.

Изведнъж в дясната ръка на Стоунхарт младши се появи револвер. Дулото бе насочено към мъжа, който се бе нарекъл Хуан Саламордо, но последният поднесе чашата към устните си съвсем невъзмутимо. Искаше да пие, но в същия миг от револвера на Стоунхарт трепна огнено пламъче и чашата на Хуан Саламордо се превърна в стъклени парчета, които засипаха масата, пода и дрехите му.

Всички бяха приковали погледи към двамата. Ричард Стоунхарт все още държеше в дясната си ръка димящия револвер.

— Следващият куршум може да се забие в главата ти, мекс — цинично каза той. — Това сигурно няма да ти хареса особено, мекс.

Мнимият мексиканец не прояви ни най-малка следа от страх. Посочи бързо голямата чаша с уиски и попита подчертано любезно:

— Мога ли да пийна малко, сеньор Стоунхарт?

Ричард Стоунхарт се усмихна доволно и триумфиращо.

— Този тон ми харесва, мекс — примирително каза той. — Но ние двамата все още не сме приключили.

— И защо не, сър?

— Защото има още няколко неща в теб, които не ми харесват — каза Ричард Стоунхарт. — Искам да зная цялата истина. Значи ти си златотърсач, нали така?

Мъжът, който се нарече Саламордо, кимна покорно.

— Да, така е, сеньор.

— И вече си намерил злато, мекс?

— Нямах много късмет, сеньор.

— Не ти вярвам, мекс! — изсъска младият мъж. — Сигурен съм, че си дошъл в този град по точно определен повод. Не ми хареса още от първия миг. Щом те зърнах преди малко на магарето ти, разбрах, че си проклет шпионин. Няма ли да си признаеш, че си от нехранимайковците на Плумас Форест?

Мексиканецът разтърси глава.

— Съжалявам, сеньор — каза той. — Нямам и най-малката представа какво имате предвид. Не познавам никакъв Плумас Форест. За пръв път съм в тази област. Аз само минавам оттук, сеньор Стоунхарт.

Ричард Стоунхарт все още държеше револвера в ръката си.

— Изпий уискито, мекс! — заповяда той. — Изпий го на екс! Това е заповед.

Човекът с пончото посегна към чашата.

— За ваше здраве, сеньор Стоунхарт — каза изключително дружелюбно той и в следващия миг се случи нещо, което никой в салона не беше очаквал.

Всичко стана толкова бързо, че ходът на събитията въобще не можа да се проследи както трябва. От револвера на младия мъж проехтяха два изстрела. Мексиканецът сякаш се изпари във въздуха, защото вече не бе на мястото си. Все едно че невидима ръка хвана и преобърна тежката маса.

Ричард Стоунхарт изруга, но гласът му се изгуби в екота на двата изстрела.

Това бе най-невероятното нещо, случило се някога в този салон. Междувременно, четирима от гостите бяха извадили револверите си от кобурите, но ги смъкнаха, когато разбраха, че в момента вече нищо не може да се направи.

Проклетият мексиканец здраво бе притиснал шефа им.

В големия салон отново стана тихо. Горе на площадката, зад която се намираха доста стаи за вътрешни хора, се появи пищно женско създание. Когато я наблюдаваше, човек добиваше чувство, че високо вдигнатият й бюст всеки момент ще скъса плата на блестящата й рокля с дълбоко изрязано деколте. Всички моментално погледнаха към нея, сякаш тя бе всевластната господарка на този дом. Пушеше черна хаванска пура и неодобрително поклащаше глава, гледайки мъжете долу.

— Това да не е отново някоя от твоите познати шеги, Ласитър? — попита тя със закачлив упрек и веднага смукна от дебелата си пура. Стоеше достолепна като господарка и всички бяха приковали очи към засмяното й лице, сякаш я боготворяха. Изглежда много я уважаваха, макар че бе доста дебела и не твърде красива. Тя обаче излъчваше нещо много особено, защото успя да омагьоса дори Ласитър.

— Пусни го, Ласитър! — каза тя. — Не си заслужава да убиваш толкова млад човек.

Всички се втренчиха в мнимия мексиканец, който се бе нарекъл Хуан Саламордо, а в действителност бе Ласитър.

Той леко побутна Ричард Стоунхарт. Младият човек се олюля и успя да се задържи едва тогава, когато се хвана за една маса. Ласитър му подхвърли револвера, но Стоунхарт младши нямаше сили да поеме оръжието и то падна на пода пред него. Брадатият беше съвсем объркан. Бе вперил поглед в Ласитър, сякаш виждаше призрак.

Няколко пъти бе чувал името му. Баща му, генералът, бе разказвал много за бившия офицер. Все спиращи дъха истории. Отново и отново Черния Джак Стоунхарт бе казвал:

— Ако някога срещнеш този човек, бъди предпазлив. Никога не го превръщай в свой враг, защото е по-опасен от глутница гладни вълци и от гнездо гърмящи змии. Твърд е като гранитен блок и досега никой не е успял да го накара да падне на колене.

Ричард Стоунхарт си спомни тези думи, когато гледаше как Ласитър се отправи към стълбите и се заизкачва нагоре към площадката, на която го чакаше Керълайн Едамс. Когато застана пред нея, тя разтвори ръце и притисна към гърдите си едрия мъж като син, когото е мислила за изчезнал, а сега отново е намерила.

В очите й блестяха сълзи. С мъка успяваше да се сдържи.

— Ела с мен, Ласитър! — прошепна тя, а гласът й бе така тих, че никой, освен него, не можа да чуе тези думи. — Имаме много да си разказваме, амиго. Сякаш бог те праща в този град.

Целуна едрия мъж по двете бузи, после и по устата. Всички гледаха нагоре към площадката. В салона сякаш бе станало още по-тихо.

Ласитър прегърна дебелата жена през рамо и така, един до друг като влюбена двойка, те изчезнаха в полутъмния коридор, където имаше стаи от двете страни.

Керълайн Едамс отвори една от вратите. Долу в салона отново стана оживено. Един през друг се чуваха множество гласове.

— Сега всички се чудят — каза жената. — Какво щастие, че най-после дойде. Получи ли писмото на доктор Лендън? Или просто е случайност, че минаваш оттук?

Тя затвори вратата. Стаята бе просторна и уютно обзаведена.

— Това тук е моето малко царство — кратко обясни тя. — Обитавам всичко три стаи на горния етаж. Имам и баня. После можеш да се поотпуснеш във ваната. Една баня наистина ще ти дойде добре. Целият си в прах като каубой, който от седмици не е събличал дрехите си.

Тя отново обви ръце около тила му и го целуна. Това бе целувка, изпълнена със сърдечност.

— Ти винаги си ми бил като син, Ласитър — с дрезгав глас каза тя. — През последните години много често си мислех за теб. Особено много обаче през последните месеци. Четох една статия за теб във вестника. В нея пишеше, че си унищожил опасна банда, която отвличала хора и действала по мексиканската граница. Бяха написани много хвалби за теб. Тогава не беше ли преследван от закона? Не бе ли във война с Уелс Фарго?

Той махна вяло с ръка.

— Това нещо отдавна е забравено. Теглих черта на миналото и бих искал въобще да не ми се припомня.

Жената кимна сериозно.

— Да, разбирам те — каза тя. — Това, което се е случило с теб, се случи и на мнозина други след войната. Много от тях напразно се опитваха да започнат нов живот. Бяха тежки години за победените, които изгубиха всичко, в което вярваха. Вие, мъжете, заложихте живота си, защото бяхте убедени, че се биете за добра и справедлива кауза. Разбирам напълно колко трудно ви е било в тези времена.

Тя се освободи от него и извади бутилка уиски от барчето на големия дъбов шкаф. Постави две чаши на масата и ги напълни.

— Да пием за нашата среща — каза тя. — И преди всичко за едно по-добро бъдеще.

Той взе чашата и отпи малко.

— Да преминем към същината на въпроса. Значи в този град има няколко човека, които са в беда. Това ми съобщи в писмото си доктор Лендън. Как всъщност успяхте да се свържете с мен? Бях в Айдахо Фелс при един стар приятел, когато ме откриха трима мъже, оказали се тайни пълномощници на правителството. Най-напред ми показаха писмото, написано от съдията на Чарлтън Сити. Джоел Мак Уорън ми съобщаваше, че в този град за кратко време са загинали по мистериозен начин двама шерифи.

— Бяха обесени — каза жената. — Линчувани от непознати убийци. Зная също кой е инициаторът на всички тези престъпления.

— Хората, които ми поставиха поръчението, ми разказаха всичко — промърмори замислено Ласитър. — Няма обаче никакви доказателства срещу генерал Стоунхарт. Освен това аз смятам генерала за човек на честта. Дойдох, защото доктор Лендън ме помоли за това като стар приятел.

Тя се усмихна снизходително и го попита:

— Неофициално ли, Ласитър?

Той повдигна рамене.

— А защо трябва официално?

Тя продължи да се усмихва.

— Не се опитвай да ме занасяш, амиго! Направих своите проучвания за теб и подредих многото малки съобщения като камъчета на мозайка. Така получих портрета на човек, който официално е представян за престъпник, но всъщност се бори срещу престъпленията. Затова не ме занасяй, амиго! Не разказвай измислици на старата си приятелка!

Гледаше го право в очите и той се почувства малко притиснат.

Какво трябваше да каже на тази жена? Клетвата му го обвързваше с Бригада Седем, този таен отдел, към който се числяха съвсем малко и отбрани бойци. Обществеността не биваше да научава нищо за съществуването му. Ласитър бе длъжен да запази мълчание дори пред най-добрите си приятели. И за Керълайн не биваше да прави изключение.

Тя, изглежда, отгатна мислите му. Сложи леко десния си показалец върху устните му и се усмихна:

— Нищо не ми казвай, Ласитър. Стига ми това, което съм измислила. Винаги когато те видя, ще си спомням старата история за бракониера.

Той сбърчи чело.

— Историята за бракониера ли, Керълайн? Трябва да ми я разкажеш! Аз не я зная.

— Всъщност това не е точно история, а по-скоро стара мъдрост. Научих я някога от баща ми, който бе прекарал първите двайсет години от живота си в стара Германия. Той беше син на бивш бракониер.

Ласитър предусети какво искаше да му каже Керълайн, но продължи да се прави, че не разбира:

— И каква връзка имам аз с това? — попита той. — Какво ме засяга фактът, че дядо ти е бил бракониер?

— Той не остана такъв до края на живота си — поясни жената. — Бил е бракониер само около пет години, но за него се разказваха истории, които наподобяваха приказки. Един ден бил хванат от полицаите на княза и хвърлен в затвора. Тогава бракониерите били осъждани на големи наказания, понякога дори на смърт. Но князът бил много умен човек. Той си припомнил старата мъдрост, че най-добрите бракониери са най-добри ловци и затова князът взел на служба при себе си моя дядо. Сега разбираш ли какво имам предвид, Ласитър? Или трябва да ти обяснявам всички подробности?

— Разбрах те — отговори Ласитър, — но все още не зная какво общо има всичко това с мен.

Тя отново положи ръце на раменете му.

— Бракониер — каза тя. — Бракониерът Ласитър. Мисля… не, сигурна съм, че някои хора в правителството също са си припомнили старата приказка.

Притисна го към себе си. Той не можеше да види лицето й, защото бузата й бе опряна в неговата, но знаеше, че в тази минута в очите й има сълзи.

Мълчеше и си мислеше за това, колко умна бе тази жена. Бе вникнала в мислите му, но той не биваше да го признава. Ласитър трябваше да остане верен на клетвата си, дадена някога пред шефовете на Бригада Седем.

— Още ли помниш, Ласитър? — прошепна тя. — Помниш ли колко хубаво ни беше тогава?

Ласитър погали рижата й коса.

— Да, спомням си, Керълайн. Наистина бе чудесно. Никога няма да забравя тези часове.

— Аз все още те обичам, Ласитър. Но не по начина, по който те обичах някога. Разбираш ли? Тогава аз бях много по-възрастна от теб. Сега съм една стара жена. Едва сега чувствам наистина колко по-стара съм от теб.

Ласитър отново плъзна ръка по меката като коприна коса.

— Много по-хубава си отпреди, Керълайн — прошепна той и наистина мислеше така. — Ти си…

— Не говори глупости, Ласитър! — прекъсна го бурно тя. — Не ми прави комплименти! За мъж като теб това не е необходимо, а жена като мен може да мине и без тях. Бих могла да съм ти майка, Ласитър.

Направи крачка назад и сега той видя влагата в очите й.

Значи не бе сбъркал.

— Ти си изпратен тук, Ласитър. Не бива да ме заблуждаваш. Тук си със съвсем ясно определена задача. Някои хора са те пратили, защото знаят, че бившият генерал Джак Стоунхарт някога е бил един от най-добрите ти приятели. Но да оставим тази тема. Доколкото те познавам, никога не би ми казал истината. За тези неща си изключително твърд.

Отново си наля уиски и напълни догоре и неговата чаша.

— Нека истински си сътрудничим, Ласитър — каза тя. — Не е необходимо да ми разкриваш тайната си, защото разбирам колко много неща са поставени на карта. Става въпрос за смъртта на двама шерифи, за сигурността на цял един град.

Лицето й придоби сурово изражение, когато изрече последните думи. Изпразни на един дъх чашата с уиски и я постави рязко на масата.

— За съвсем кратко време двама шерифи бяха обесени — продължи тя — и за съвсем кратко време три момичета изчезнаха безследно. Три шестнайсетгодишни момичета, Ласитър. Сюзън Ендрюс, Анабела Хурадо и Жералдин Лендън, дъщерята на доктора. Три невинни момичета, Ласитър. И двама отлични шерифи! В този град броди невидим дявол. Един коварен кучи син, за който няма нищо свято. И ти трябва да го откриеш, Ласитър. Това е твоята задача.

Гледаше го умоляващо и отчаяно. Харесваше я много, но предпочиташе да не й го казва в този момент.

— И всички вие подозирате генерала — каза той. — Научих го междувременно.

Тя се усмихна горчиво.

— Възможно е генералът да се крие зад всички тези престъпления — каза тя, — но няма никакво доказателство за това. Твоята задача, Ласитър, е да разкриеш всичко. Затова си тук…