Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (5)

5.

Пийнаха малко бира в хладния салон. Още след първата глътка някогашният генерал подхвана темата, която го вълнуваше.

— Чу ли вече какво става в този град, Ласитър? — попита той. — Керълайн разказа ли ти какво се случи в последно време?

Ласитър кимна. Нямаше никакъв смисъл да крие.

— Да, тя ми разказа всичко — отговори той. — Двама шерифи били обесени. Три момичета — безследно изчезнали. И никой няма представа кой би могъл да се крие зад тези престъпления.

— Така е — мрачно отговори Черния Джак Стоунхарт. — Всички ние стоим пред една загадка. Затова и Ричард е станал така нервен, когато видял в салона чужд човек. Веднага си е помислил за бандитите от Плумас Форест.

— Разбирам, генерале.

— Не ме наричай повече генерал, в противен случай и аз ще трябва през цялото време да те наричам майор Ласитър — каза Стоунхарт. — Защо всъщност дойде в Чарлтън Сити? Все още ли бягаш?

Ласитър се усмихна неопределено.

— Не обичам да говоря за това, Джак.

Бившият генерал махна с ръка.

— Окей. Да забравим за това. Във всеки случай при мен си на сигурно място. Тук няма да те закачат и хората от Уелс Фарго. Ние живеем, така да се каже, на ничия земя. Тук все още няма истински закон. Току-що си чул, че са убити двама шерифи, и сега в този град вече няма човек, готов да носи значката на шериф.

Ричард Стоунхарт се отдалечи, клатушкайки се. Една от многото врати се затвори след него.

Черния Джак Стоунхарт каза:

— Ще трябва да го наглеждам. Всеки път, когато синът ми е така пиян, върши големи глупости. Отново трябва да му говоря, за да въздействам на съвестта му.

Извърна се и се накани да тръгне, но после внезапно спря и отново се обърна.

— Челия, покажи на Ласитър, че нашият дом е гостоприемен — каза той на мнимата си дъщеря. — Най-добре би било да го заведеш в гостната. Нали ще спиш вкъщи, Ласитър?

— С удоволствие ще остана за няколко дни, ако нямаш нищо против — каза той. — Разбира се, ако поне донякъде се чувствам сигурен в тази област.

— Докато си при нас, изобщо нищо не може да ти се случи — отвърна генерал Черния Джак. — Може би трябва завинаги да останеш в този град. Какво мислиш за това, Ласитър?

— Може и да си помисля, Джак.

— Окей. Давам ти време. Сега обаче наистина трябва да се погрижа за Ричард. Непредвидим е, когато е пил толкова много. После ще се видим отново, Ласитър. Дъщеря ми междувременно може да ти покаже гостната. Сигурен съм, че при нас ще се чувстваш добре.

Вдигна ръка за поздрав и изчезна през същата врата, която бе избрал преди това и синът му.

Челия погледна Ласитър с изкусителна усмивка. Бе оставила чашата си и той също остави своята наполовина изпита чаша върху кръглата мраморна масичка.

— Виждам, че обичате хубавите неща, Ласитър — каза тя. — Идвате ли? Ще ви предложа нещо по-добро от бирата…

 

 

Бившият генерал Черния Джак каза на сина си:

— Добре се справи, момчето ми. През войната бих те наградил с орден за това. Надявам се, че сега и Челия добре ще изиграе ролята си. Дано не сбърка! Сега изведи Баркас от кафеза! Кажи му, че отново е свободен човек, и му върни револвера, само че незареден. Нямаме повече нужда от него. Нуждаем се по-скоро от Ласитър.

Ричард Стоунхарт лукаво се ухили.

— Ще постъпя, както се уговорихме — каза той. — Убеден съм, че всичко ще бъде наред — кимна на баща си и напусна голямата всекидневна, където се намираха.

Черния Джак си напълни една чаша с уиски и отпи с удоволствие. После отвори сейфа в стената и извади значката.

Звездата беше от чисто злато и бе доста тежка.

— Любопитен съм дали ще я приемеш, Ласитър — промърмори той на себе си. — Доколкото те познавам, за теб това ще е изкушение, на което едва ли ще устоиш.

Пъхна звездата в един вътрешен джоб на раираното си яке и се приближи до големите прозорци. Оттам можеше да наблюдава целия град и погледът му се плъзна по широката долина на Чарлтън, голяма част от която вече му принадлежеше.

Един ден всичко това трябваше да стане негова собственост. Генерал Черния Джак искаше да бъде единствен господар на цялата околност, докъдето му стигаше погледът. Отдавна беше изкупил на смешно ниски цени земите на дребните фермери и сега бяха останали само още двама от тях, които можеха да се опълчат срещу него.

Единият се казваше Карлос Хурадо. Беше от мексиканско потекло и притежаваше голяма сребърна мина. Дъщеря му се казваше Анабела. Беше в ръцете на бандитите на Черния Джак и Карлос Хурадо беше толкова отчаян, че скоро щеше да е съгласен да откупи дъщеря си и за един милион долара. А това щеше да означава разорението му.

Докато кроеше плановете си, Черния Джак се усмихваше. Същото, което се случи на Карлос Хурадо, се случи и на Бърт Ендрюс, притежател на голямо ранчо. После Черния Джак мислеше да спечели на търг собствеността на двамата мъже.

Преди това обаче трябваше да премахне от пътя си още няколко опасни човека. В града, под повърхността, духовете се бунтуваха. Правеха се тайни събрания. Имаше хора, които подозираха, че Черния Джак Стоунхарт дърпа конците на всички престъпления, извършени в последно време.

Ласитър трябваше да им запуши устата. Трябваше да направи така, че целият град и околността да паднат на колене. Ако някой изобщо можеше да го направи, това беше Ласитър.

Първите двама шерифи не можаха да се справят. Твърде бързо откриха какво в действителност кроеше Черния Джак и се оказаха честни, почтени мъже, а това никак не уреждаше плановете му.

Джак Уолтърс и Дейвид Милър се опитаха да арестуват генерала и да го изправят пред съдията. Затова бяха убити.

Ричард Стоунхарт предвождаше бандитите от Плумас Форест по време на линчуванията. В нощта, когато обесиха Дейвид Милър, Жералдин Лендън, дъщерята на доктор Лендън, случайно бе погледнала през прозореца и бе видяла всичко. Бе успяла да разпознае Ричард и в паниката си изтичала на улицата. Заклевала Ричард Стоунхарт да остави шерифа жив, а после понечила да закрещи, за да изтръгне от сън целия град. Бандитите я вързали, запушили й устата и се видели принудени да я отвлекат в скривалището си.

Сега три момичета бяха пленнички на генерал Черния Джак Стоунхарт.

И трима отчаяни бащи бяха помолили правителството за подкрепа. Трябваше да бъдат изпратени няколко маршала, но отговорните мъже не бяха в състояние да го сторят, защото разполагаха с твърде малко шерифи. По думите на съдията щяха да минат поне още три месеца, преди правителството да се погрижеше за случая, но дотогава всичко щеше да е свършило.

„Ласитър е точно човекът, който ми трябва — мислеше си генерал Черния Джак. — И един ден той ще увисне на въжето както двамата си предшественици.“

Така си мислеше генерал Черния Джак, понеже смяташе Ласитър за престъпник от най-долна класа…

 

 

Челия заведе Ласитър в голяма, разкошно обзаведена стая. Всъщност той хвърли само бегъл поглед на мебелировката. Много по-интересно му бе да наблюдава девойката.

Поклащайки хълбоци, тя отиде до една стъклена витрина, на която бяха подредени различни бутилки.

— Какво желаете, Ласитър? — попита тя. — Може би шампанско? Или предпочитате чаша уиски? Първокласен бърбън „Кентъки“. Мога да ви предложа също и калифорнийско вино. Или текила от Мексико. На какво ще се спрете, Ласитър?

През прозореца проникваше слънчева светлина. Формите на чудесното й тяло се виждаха отново така ясно, както и преди, когато Челия се бе появила на терасата.

Ласитър тръгна към нея, обхванат от възбуда.

— В момента все още не съм жаден — каза той. — Може би малко по-късно, Челия… — докато произнасяше името й, вече бе посегнал към нея и я привлече плътно до себе си. Вече не можеше да се въздържа. Беше ужасно възбуден от появата й.

— Искаше го от самото начало, нали? — каза той, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. — Не можеш да ме заблудиш.

Тя се изви, притисна се здраво в него и го целуна страстно по устата.

— Имаш право, Ласитър — въздъхна тя. — Още щом те зърнах през прозореца, разбрах, че си един от малкото мъже, за които мечтаят повечето жени.

Освободи се от него и направи крачка назад. С гъвкаво движение се измъкна от тънката си премяна и остана съвсем гола.

Дългите светли коси падаха по раменете й чак до съблазнително набъбналите зърна на гърдите й. Стоеше с леко разтворени бедра и погледът на Ласитър се плъзна по окосмения триъгълник, също така светъл, както и косите й.

Наистина бе омайващо красива. Ласитър почувства горещо пулсиране в слабините си. Сега дори и зареден револвер не можеше да го спре.

За няколко секунди се освободи от дрехите си и за миг си помисли колко добре щеше да бъде, ако се бе изкъпал при Керълайн.

Подът беше застлан с мек персийски килим. Ласитър привлече голата жена към себе си. Ръцете й изучаващо се плъзнаха по тялото му. Върховете на пръстите й докоснаха многобройните му белези, но и той усети белези по гърба й и веднага разбра, че това са белези от удари с камшик.

— Били ли са те? — попита той.

Тя го привлече надолу върху мекия килим.

— Нека не говорим за това! — прошепна тя. — Не е време за неприятни спомени.

Прегърна я. Тялото й бе меко, нежно и гъвкаво. Макар че бе много мила, все пак му приличаше на дива котка. Имаше чувството, че съвсем ненадейно би могла да му покаже опасните си нокти, но потисна това чувство. Искаше да се наслаждава на усещането, че държи в ръцете си прекрасна гола жена, и въобще не желаеше да мисли за друго.

Времето летеше.

Малко по-късно те лежаха един до друг върху мекия килим и Ласитър извърна тялото й така, че да види гърба й.

Не се бе излъгал. Това, което видя, бяха явни белези от удари с камшик, които човек не можеше да сбърка с нищо друго. Не само по гърба, а и по задните й части.

— Кой е направил това, Челия? — попита я той.

Тя се обърна и легна така, че да го гледа в очите.

— Наистина ли си приятел на Черния Джак? — попита тихо.

Той кимна.

— Да, по-рано бяхме приятели — отговори уклончиво.

Тя очевидно стана недоверчива.

— Само по-рано ли? — промълви сдържано, но с явно дебнеща нотка. — А днес?

Той се усмихна успокояващо.

— Естествено и сега сме приятели — излъга той. — Баща ти не ти ли е разказвал?

Тя го стрелна с поглед.

— Той не ми е баща! Преди две години аз дойдох при него като безцелно скитаща котка и той се отнесе с мен като с такава. Първо ме възпита в подчинение. Синът му Ричард също му помогна. Аз съм робиня на двамата, Ласитър. Трябва да правя всичко, което поискат от мен. Затова и преди малко трябваше да ти се покажа такава, каквато ме видя. Можеш да ми вярваш, че за мен бе ужасно унизително.

Внезапно в очите й се появиха сълзи и тя преглътна няколко пъти, за да уталожи вълнението си.

Ласитър не бе сигурен дали всичко това не е театър. Знаеше, че се е впуснал в смъртоносна игра, и затова не трябваше да се доверява на никого.

Мислеше за задачата си да хване убийците на двамата шерифи. Мислеше за това, че три момичета са изчезнали. Трябваше да бъде недоверчив към всеки. Та той дори не знаеше каква роля играят тук отделните хора.

Може би всичко, което му разказа, беше вярно, но то можеше и да е клопка, за да го изпитат.

Челия го погледна отново със замъглен от сълзи поглед.

— Ще можеш ли да ми помогнеш, Ласитър? — изхлипа тя.

Той разтърси глава.

— Казах ти, че Черния Джак е мой приятел.

Тя, изглежда, се изплаши.

— И сега ще му разкажеш всичко, което ти поверих?

— Какво би се случило тогава? — попита той.

Тя посочи гърба си с палеца на дясната ръка.

— Ще ме накаже, Ласитър.

Все още не можеше да се освободи от чувството, че стои пред готов да задейства капан. Но може би не бе справедлив спрямо Челия?

— Ще мълча — обеща той. — Можеш да разчиташ на мен. От мен Джак не ще научи нито дума.

Тя го обви с ръце и притисна устни към неговите.

— Благодаря ти, Ласитър!

Той отвърна на целувката й, но продължаваше да е обзет от голямо съмнение. Питаше се дали може да й се довери…

 

 

Ричард Стоунхарт слезе в мазето. Това бе мрачно, вонящо на мухъл сводесто подземие. Няколко окадени фенера висяха в тесния коридор и хвърляха призрачна светлина. Имаше купчини от всякакъв вид съдове и бъчви. В единия ъгъл се издигаше купчина сандъци от ковано желязо. По надписите можеше да се разбере, че става дума за сандъци от муниции.

Стоунхарт младши спря пред една врата с решетки. Погледна през тях в тясното помещение, наподобяващо средновековна тъмница. На тясна дървена пейка лежеше човек с кръстосани под тила си ръце.

— Имам добри новини за теб, Баркас — каза сурово синът на генерала. — Баща ми реши да те освободи. Всъщност ти не си го заслужил, но той смята, че въпреки всичко случило се, от теб може да стане порядъчен човек. Иска да ти даде шанс. Можеш да се върнеш отново при Челия. Разбира се, ако тя все още те желае.

Ричард Стоунхарт се изсмя по своя подъл маниер.

Мъжът на пейката се изправи. Беше мършав, брадат, в износена памучна риза и скъсани дънки „Левис“. По лицето му личаха следи от удари. Очите му святкаха като на луд.

— Истина ли е това, мистър Стоунхарт? — попита той, а после внезапно започна да се киска. — Вече си мислех, че ще ме оставите тук бавно да умра от глад.

Ричард отвори желязната врата. Тя се задвижи на пантите си и се чу отвратително скърцане.

— Баща ми е справедлив човек — каза той. — Разбра, че ти е причинил голямо зло. Сега дори е готов да те пусне отново при Челия.

Затворникът стоеше като човек, който не вярва на ушите си. Просто не можеше да проумее всичко това.

Ричард Стоунхарт извади един револвер изпод колана си и го подаде на Баркас. Мършавият мъж го пъхна в празния си кобур, изглежда, без да разбере, че не е зареден.

— Не разбирам — каза той. — Първо ме пребивате, защото съм бил с Челия, а сега изведнъж ми казвате, че мога да се върна при нея. Какво става с вас?

Ричард Стоунхарт се ухили.

— Можеш да се върнеш при нея, ако тя все още те иска — отвърна той, — но това зависи изцяло от Челия. В момента при нея има един тип, който тя очевидно харесва, но на баща ми той никак не му се харесва. Можеш да видиш този човек, Баркас. В момента е в стаята на Челия. Името му е Ласитър.

Внезапно очите на Баркас пламнаха.

— Няма да пусна никое проклето копеле да се докосне до Челия! — изръмжа той и в следващия миг хукна.

Ръката му бе върху дръжката на револвера.

Ричард Стоунхарт гледаше доволно подире му. Изчака, докато стъпките на бившия затворник заглъхнаха в полутъмния коридор. Синът на генерала бе сигурен, че съвсем скоро в голямата къща ще прозвучи изстрел.

Спокойно се заизкачва нагоре. Баща му го посрещна във всекидневната.

— Току-що изтича покрай мен — каза генерал Черния Джак. — Скоро окончателно ще хванем нашия приятел Ласитър с ласото. Надявам се само Челия да не му е разказала прекалено много.

Ричард пренебрежително махна с ръка.

— Твърде много се страхува, за да го направи, татко — каза той. — В края на краищата, тя се радваше на добро възпитание при нас.

Двамата мъже се изсмяха ехидно.

 

 

Ласитър все още лежеше с Челия на мекия килим. В стаята бе топло и слънчевата светлина, която падаше през прозореца, обливаше голото й тяло. Лявата ръка на едрия мъж галеше плоския корем на момичето. Ласитър се чувстваше така приятно отпуснат, както не се бе чувствал от много време насам. Бе прекрасно преживяване да си с тази русокоса красавица. Лежеше по гръб със затворени очи.

Челия тихо пророни:

— Аз не съм негова дъщеря. Това е истината, Ласитър. И, ако си истински мъж, трябва да ми помогнеш! Умолявам те, Ласитър! Отведи ме оттук!

Той леко разтърси глава.

— Генералът е мой приятел, Челия. Никога не бих тръгнал срещу приятел. И при най-голямо желание не мога да го направя.

Тя се наведе, целуна го, вкопчи се в него като удавник за сламка.

— Помогни ми, Ласитър! Моля те!

От една страна, красотата на Челия го възбуждаше. От друга, не знаеше дали това не е някакъв номер.

— Ще си помисля — отговори уклончиво той.

— Ласитър, аз…

В този момент вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята връхлетя Баркас. В ръката си стискаше револвер.

— Върви по дяволите, Ласитър! — изкрещя той и сякаш всеки момент щеше да стреля.

Всичко стана невероятно бързо.

Ласитър се хвърли встрани и след част от секундата в ръката си вече стискаше своя револвер.

Стреля в същия момент, в който и Баркас сви пръст и от револвера му трепна пламъче.

Ласитър вече си мислеше, че усеща куршума.

Не се случи нищо подобно, макар и да бе твърдо убеден, че Баркас се е прицелил точно в гърдите му.

Нападателят политна назад. Върху протритата му памучна риза се появи червено петно, което се уголемяваше все повече.

Мъжът бавно падна на колене, свлече се напред и се претърколи по гръб с изкривено от болка лице.

Ласитър коленичи до него.

Веднага забеляза, че на този човек никой не би могъл да помогне.

— Кой си ти, компадре? — попита Ласитър. — Защо стреля по мен?

Челия се сгуши разплакана на килима.

— Казва се Баркас — извика тя със сподавен от сълзи глас. — Това е моят любим Том Баркас.

Том Баркас!

В главата на Ласитър нахлуха спомени. Преди години често бе чувал това име.

Том Баркас бе един от последните тексаски бунтовници, които не искаха да се предадат след войната. Том Баркас имаше славата на един от най-смелите мъже, били се някога за Тексас и за Юга.

Сега той лежеше, умирайки, пред Ласитър.

— Аз обичах Челия — прошепна той със сетни сили. — Кажи й го, Ласитър. Не забравяй…

Това бяха последните му думи. Изведнъж утихна и се отпусна.

Ласитър затвори очите му. Изпълнен с горчивина, гледаше надолу към мъртвеца.

— Нищо не разбирам — промълви Ласитър. — Той се целеше точно в мен и би трябвало да ме улучи. Разбрах го по пламъка от дулото.

Погледът му се спря на револвера, лежащ до мъртвеца. Ласитър взе оръжието в ръка и погледна барабана. В следващия миг проумя всичко.

Оръжието бе заредено с халосни патрони. Благодарение на това бе успял да спаси кожата си.

В цялата къща цареше дълбока тишина. Ласитър се изправи и посегна към дрехите си. Челия също се облече.

Когато проговори, гласът й бе тих като полъх.

— Сега най-после знаеш, Ласитър. Ясно ти е вече какъв проклет подлец е твоят приятел Черния Джак, а синът му Ричард Стоунхарт е може би още по-лош.

Посочи вратата и Ласитър разбра. Възможно бе да ги подслушват.

— Какво да зная? — попита също толкова тихо. — Не те разбирам.

В очите й имаше сълзи. Бе застанала така, че да не гледа мъртвеца.

— Той бе от бандата от Плумас Форест — прошепна тя. — Бе най-добрият боец, за който Черния Джак можеше само да мечтае. Когато обаче бе убит първият шериф, Том Баркас застана срещу Черния Джак и Ричард. Баркас не искаше да продължава. Ненавиждаше такива престъпления. Той беше десперадос, но не желаеше да върши такива отвратителни неща. Искаше да се махне от бандата, но в нея има железен закон, според който всеки изменник трябва да умре. Хванаха Том, когато бе отново тук, в моята стая. Нахвърлиха се отгоре му като диви зверове. Нямаше никакъв шанс срещу тях. Брутално го пребиха от бой пред очите ми и го хвърлиха в подземието. Искаха да го убият така, както бяха убили много други. Трябваше да умре от глад. Но днес внезапно са го пуснали. Сигурно се е побъркал от глад и жажда. Насъскали са го срещу теб, Ласитър. Разбираш ли сега?

Ласитър поклати глава.

— Да, сега разбирам всичко — каза той. — И зная също, че наистина си искрена и имаш нужда от помощ. Иначе не би ми разказала всички тези неща.

Тя му се усмихна с благодарност.

Навън в коридора се чуха стъпки. Веднага след това вратата се отвори с ритник.

Генералът и синът му нахлуха вътре…