Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (2)

2.

Докато Джак Стоунхарт говореше това, четирима мъже седяха в хотел „Биг Маунтин“ при водопадите в щата Айдахо. Един от тях бе Ласитър.

— Преди две седмици получих това писмо от Чарлтън Сити в Айдахо — загрижено каза полковник Еверет В. Керингтън. — Човекът, написал писмото, се казва Джоел Мак Уорън. Той е съдия и аз се кълна, че това е един от най-честните и почтени мъже, които някога са ходили по тази земя. За него съм готов да скоча в огъня с двата крака.

Полковник Керингтън побутна писмото през масата към Ласитър и той прочете:

„Моля за най-добрия човек, който можете да предложите! Този човек ще трябва да се бие срещу голяма глутница от вълци на два крака! Градът ни е в голяма беда. Имаме нужда от помощ. Но срещу такъв враг цяла армия би била безсилна. Затова ви моля да изпратите само един-единствен човек. Този човек, ако изобщо можете да изпратите някой, не трябва в никакъв случай да се разкрива! Иначе веднага ще бъде убит…“

Докато четеше това доста дълго писмо, лицето на Ласитър помръкваше все повече и повече. Най-накрая вдигна глава и погледна полковник Керингтън право в очите.

— Сър, аз…

Поколеба се дали да довърши изречението. После се напрегна и стана от стола си. Застана гордо пред тримата полковници, шефовете на Бригада Седем, и каза:

— Джентълмени, аз не мога да приема тази задача. Мъжът, за когото става дума, някога бе мой приятел. В живота на всеки има мигове, които никога не се забравят. Познавам Черния Джак Стоунхарт от Гражданската война. Беше смел и отличен офицер. Преди всичко, благодарение на смелостта си, той успя да стане генерал, въпреки че нямаше навършени четирийсет години. Той бе мой приятел и затова не мога да се бия срещу него. Ако предприема каквото и да било срещу Черния Джак Стоунхарт, ще ме е срам дори да се погледна в огледалото. Възложете задачата на някой друг, господа! Не съм в състояние да се бия срещу човек, който някога е бил мой приятел.

Стоеше и наблюдаваше лицата на тримата полковници. Видя как се усмихнаха и си представи какви мисли се криеха зад тези усмивки.

След няколко мига мълчание полковник Еверет В. Керингтън замислено поклати глава.

— Знаем цялата история, мистър Ласитър — каза той. — Знаем, че някога сте били приятели с бившия генерал от Южните щати Джак Стоунхарт, но също така знаем и какво още се е случило тогава. Или вече сте забравили, мистър Ласитър? — Керингтън го прикани с ръка. — Седнете отново, мистър! Сега е моментът, когато трябва отново да отворим раните от миналото. Зная толкова добре, колкото и вие, какво се е случило. Не трябва да се срамувате от това. Вие нямате вина, Ласитър.

Ласитър отново седна върху дъбовия стол с висока облегалка. В този момент полковниците Керингтън, Уорик и Стивънсън му приличаха на трибунал, пред който трябваше да отговаря. И докато сядаше, у него оживяха много картини от миналото…

 

 

Беше някъде по река Сабин. Югът бе загубил всяка надежда да спечели войната. Армията им отстъпваше.

— Тук има петстотин хиляди долара в злато — каза генералът и подаде ръка на Ласитър. — Поверявам ви това злато, майоре. Вие сте единственият човек, който може да скрие съкровището на сигурно място. Някога това злато би могло да изиграе важна роля за нашата кауза, защото ние никога няма да се предадем в тази голяма борба. Разчитам на вас, майор Ласитър…

И Ласитър прие тежкия железен сандък. Тогава, край реката Сабин, когато всичко вече беше изгубено. Въпреки това той бе решен да закара златото на безопасно място. До този момент бе изпълнявал всяка задача така, че да не дава и най-малкия повод за недоволство от страна на командирите си.

Генералът се казваше Джак Стоунхарт. Числеше се към хората, които Ласитър смяташе за свои най-добри приятели.

Генерал Стоунхарт накара майора да се подпише, че е получил златото, и му каза, че това е необходимо заради реда.

На следващата сутрин парите вече не бяха у Ласитър. Той бе прекарал нощта при една много красива червенокоса жена. И когато усети лъчите на сутрешното слънце през прозореца на малката стая, хубавата жена бе изчезнала, а и златото вече го нямаше там. Генерал Джак Стоунхарт също беше изчезнал.

На Ласитър не му се удаде възможност да се заеме със случая. Войната завърши и много неща умряха в сърцето на Ласитър, след като проумя колко ужасно безсмислено е било всичко.

Когато после попадна в плен на Севера, намериха у него разписката, на която пишеше, че е получил от генерал Стоунхарт половин милион в злато.

Янките искаха това злато на всяка цена, но Ласитър не издаде и дума от онова, което знаеше.

Непосредствено след бурната нощ с червенокосата Керълайн бе научил, че тази жена всъщност е била любовница на генерала, но Ласитър и за нея нищо не спомена. Въпреки това любовницата на Стоунхарт бе хваната малко по-късно и когато бе направила опит за бягство, беше убита от случаен куршум. Така поне му бяха казали.

Ласитър отдавна бе забравил за тази история. Сега отново си я припомни. Стари картини…

 

 

Гласът на полковник Керингтън го откъсна от мислите му.

— Познаваме историята с всички подробности, мистър Ласитър — каза той. — Знаем също, че вашият бивш генерал Джак Стоунхарт е бил от най-добрите ви приятели.

— За такъв го смятам и днес — отвърна Ласитър съвсем убедено. — Генерал Стоунхарт бе човек, на когото можеше да се разчита винаги и за всичко.

Почувства, че в гърдите му се надига ярост. По дяволите! Защо не го оставеха на мира с цялата тази стара история. Все пак войната отдавна бе свършила и бе възможно генералът да си е подсигурил съществуването с армейското злато, но Ласитър пет пари не даваше за това. Смяташе, че всеки трябва да върви по своя път.

Полковник Еверет Керингтън отново се усмихна.

— Изглежда, вие далеч не знаете всичко, мистър — каза с успокояващ тон. — Керълайн Едамс, с която тогава сте прекарали нощта, действително е била любовница на генерал Джак Стоунхарт. Той добре е познавал вашата слабост към хубавите жени и затова е пратил Керълайн при вас. Тогава се говореше, че вие сте скрили златото, а и знаете колко често бяхте разпитван заради тази каша. Но още докато бяхте в пленническия лагер, нашите агенти се впуснаха по следите на червенокосата красавица. И тогава…

— Зная цялата тази проклета история! — избухна Ласитър. — Керълайн я хванаха, а малко по-късно тя успя да избяга. Но златото не й донесе щастие. Чух, че била убита.

Тримата полковници се спогледаха многозначително. На Ласитър това не му убягна и той се запита какво ли се крие зад този поглед.

— Керълайн Едамс е жива — каза Керингтън. — Тогава тя изчезна безследно със златото. И с генерала.

— Е, и? Пет пари не давам за цялото това злато! — изръмжа Ласитър. — Както и за Черния Джак Стоунхарт. Отдавна съм сложил кръст на всичко това. Вече ви казах, джентълмени, че въобще не ми пука за това проклето злато. И не желая да ми бъде припомняно нищо повече! Цялата тази война бе нещо отвратително и аз съм я заличил от паметта си.

Керингтън поклати глава.

— Нищо не може да се заличи, мистър Ласитър. Знаете го съвсем точно.

Джордж Д. Стивънсън каза:

— Нуждаем се от вас много повече, отколкото когато и да било. Става дума за живота на много хора.

Рандолф Уорик, третият полковник, мълчеше и вътрешно се усмихваше. Той никога не се бе числил към приятелите на Ласитър. Никога не бе имал особено добро мнение за него и в тази минута си мислеше, че най-после е настъпил мигът, когато всичките беди, причинени му от бившия майор, ще връхлетят върху самия него. Във всеки случай, в очите на Уорик това изглеждаше точно така. Дори самият Ласитър нямаше представа за подлите и коварни мисли на този човек, който иначе сигурно бе добър офицер.

Уорик бе изпълнен със силна антипатия към Ласитър. Във войната той му беше противник. Тогава, край Вирджиния Ривър, ротата на Ласитър бе разгромила ескадрона на Уорик. Нямаше нито един убит, но полковникът бе подмамен заедно с още сто и двайсет човека в засада, подготвена от Ласитър.

Капитанът от Конфедерацията, с помощта само на петнайсет човека, успя да се справи с цял ескадрон от войските на Севера и го направи, без да пролее капчица кръв.

Рандолф Уорик и до днес не бе забравил това. Ярост го обземаше всеки път, когато си спомнеше как южняшкото копеле го беше подмамило в блатата, как отново и отново ласата изсвистяваха във въздуха и смъкваха един след друг кавалеристите от седлата.

Така Ласитър бе водил войната. Винаги се грижеше да има нови изненади, а на полковника от обединените войски Рандолф Уорик бе причинил най-голямото поражение през целия му живот.

Той не можеше да забрави всичко това. И докато седеше и мълчаливо се усмихваше, мислеше за големия си погром. Полковникът нямаше намерение да подмами Ласитър в някакъв капан. Той бе човек на честта, но въпреки това дълбоко в душата си желаеше някогашният му противник този път да се провали при изпълнението на задачата си.

В очите на Уорик Ласитър имаше твърде много успехи.

Кога най-после щеше да се сгромоляса?

Дали този път не го бяха изправили пред задача, която всъщност бе неизпълнима?

Мислено Уорик вече потриваше ръце. Бе убеден, че едрият мъж ще се оттегли, защото бе човек, който никога не би се бил срещу стар приятел.

Ето, сега Ласитър ще поклати глава и ще каже няколко думи и с тях всъщност ще се сбогува с Бригада Седем.

Така Рандолф Уорик си представяше нещата, но в същата минута и противникът му размишляваше.

Това бяха мисли, за които Рандолф Уорик не само че нямаше и най-малка представа, но и никога не би отгатнал, защото далеч не познаваше Ласитър така добре, както си мислеше.

 

 

Мислите на Ласитър…

„Генералът бе мой приятел!

Вярвам, че никога не би ме излъгал!

Войната бе виновна за всичко!

Всеки водеше борбата по свой собствен начин.

Не мога да го упреквам!

Той се бе опитал да скрие на сигурно място толкова злато, колкото е било възможно. Със сигурност бе рискувал да направи този опит, защото се бе обрекъл на каузата на Юга. Генерал Стоунхарт бе добър човек. Срещу него никога не бих започнал борба!

Никога!“

 

 

Мислите на Ласитър бяха като клетва. Смътно си представи брадатото лице на генерала, когото за последен път бе видял през април 1865 година.

Да, всичко, което бяха изложили пред него полковниците от Бригада Седем, бе вярно. Историята със сандъка злато, изчезнал безследно след онази бурна нощ с Керълайн. Така безследно бе изчезнала няколко часа по-късно и красивата червенокоса Керълайн, а половин година по-късно беше застреляна. Бяха я арестували като агент на победения Юг. Знаеше се, че има връзка между нея и златото, но тя бе отказала да говори.

После се бе осмелила да избяга и при този опит за бягство бе изгубила живота си.

Ласитър все още гледаше втренчено писмото, което полковник Керингтън му бе подал през масата. С това писмо оживяваха много спомени — приятни, но и неприятни.

Още веднъж Ласитър поклати глава.

— Не! — сдържано каза той. — Изключено. Не ми е възможно да се бия срещу човек, който някога е бил мой приятел. Никога не подлагам на съмнение приятелството!

Надигна се от стола, без да докосне уискито, което стоеше пред него на масата.

— Джентълмени, моля да ме освободите от службата в Бригада Седем! И ви умолявам още веднъж да проявите разбиране към моето положение!

Тримата полковници също станаха. И отново Еверет В. Керингтън взе думата.

— Мистър Ласитър — каза мъжът с посивелите коси по своя твърде хладен и сдържан, но в същото време и много приятен маниер. — С голямо съжаление трябва да ви съобщя, че това е невъзможно. Или може би не познавате условията на нашата бригада, мистър Ласитър?

Ласитър се вкамени. Отново се видя като войник по време на войната, когато приемаше и изпълняваше всевъзможни заповеди.

— Познавам условията — отговори той, — но в никакъв случай не мога да се бия срещу човек, който някога ми е бил приятел.

Полковник Керингтън му подаде през масата второ писмо.

— Моля ви, мистър Ласитър, прочетете това!

Погледът на Ласитър попадна най-напред върху името на човека, написал писмото. С изящно изписани букви най-отгоре се четеше: Йонас Кристофър Лендън и това бе всичко.

Лендън не бе изписал всичките си ордени и титли, както обичаха да правят много други хора. Винаги си е бил особняк и същевременно един забележителен човек.

Еверет В. Керингтън каза сред настъпилата тишина:

— Моля ви, мистър Ласитър, прочетете това писмо! Едва тогава вземете окончателното си решение! Писмото стигна до нас едва вчера.

След тези думи Ласитър започна да чете.

„Приятелю Ласитър! Не зная дали някога това писмо ще стигне до теб, но зная, че ще ми помогнеш, ако все пак прочетеш тези редове. Отчаян съм, амиго! Виждам в теб последната си надежда. Дъщеря ми Жералдин от вчера изчезна безследно. Също както и приятелките й Сюзън Ендрюс и Анабела Хурадо. Много се тревожа, приятелю Ласитър, и ако имаш възможност да дойдеш в Чарлтън Сити, тръгвай веднага! Ще ти заплатя всички разноски. Ще ти предложа всичко, което пожелаеш, само да спасиш живота на дъщеря ми. Аз…“

Ласитър спря да чете. Продължаваше да гледа само подписа: Йонас Кристофър Лендън. Голямо име в живота му. Име на човек, който за него бе къс история. И не само това. То съчетаваше почтеност, великодушие и вярност. Йонас Кристофър Лендън с положителност бе един от най-великите и впечатляващи мъже, чийто пътища някога се бяха кръстосали с тези на Ласитър.

Гласът на полковник Керингтън изтръгна Ласитър от спомените му.

— А сега, мистър Ласитър?

Той седна отново. Дясната му ръка лежеше върху писмото на Йонас Лендън, човека, който бе служил като лекар в армията на Конфедерацията. Човекът, който бе спасил живота му след битката при Крос Лендинг, когато бе улучен от куршум в гърдите и санитарите вече го бяха причислили към умиращите.

Полковник Керингтън отново наруши мълчанието:

— Ние се поровихме в миналото ви, мистър Ласитър. Добре познаваме всички зависимости. Писмото на Йонас Кристофър Лендън е изпратено преди четири седмици, както сигурно вече сте разбрали от датата. Вашият някогашен приятел доктор Лендън е в огромна беда. И последната му надежда е във вас, мистър.

През съзнанието на Ласитър препускаха мисли.

Мислеше за генерала, който му беше приятел, за бившия армейски лекар Лендън, който също му бе приятел. Ласитър мислеше и за момичето, което уж бе изчезнало безследно.

Полковник Керингтън попита със спокоен глас:

— Как ще постъпите?

Ласитър посегна към голямата чаша с уиски, останала недокосната през цялото време. Изпразни я на един дъх, след което кимна и каза:

— Ще тръгна, господа.

Усмивката на полковник Уорик изчезна. Ласитър забеляза това, но не му обърна внимание. Отдавна знаеше, че Уорик не го обича особено.

— Вероятно ще трябва да се биете срещу вашия бивш генерал, мистър Ласитър — каза полковникът със самодоволна учтивост. — Това ще е против вашите принципи, мистър. Обмислихте ли всичко?

Ласитър дори не удостои с поглед полковник Уорик. Само погледна полковник Керингтън и кимна на стройния посивял мъж.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, полковник — обеща той, — но ми трябва време. Желая съвсем сам да разиграя картите си и искам тази игра да принадлежи единствено на мен!

Бе говорил твърдо и остро. Тримата полковници на Бригада Седем го гледаха смаяни. Никога не го бяха виждали такъв. И когато Ласитър напусна стаята, никой нищо не каза. Само се втренчиха във вратата, която се затвори след едрия мъж.

— Сега той е много раздразнен — тихо каза полковник Керингтън. — И не ни остава нищо друго, освен да го оставим да върви по своя път. Не вярвам, че сега някой би могъл да го спре.