Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (8)

8.

Същият ден по обяд Ласитър стана шериф на Чарлтън Сити. За някогашния генерал Черния Джак Стоунхарт всичко протече така, както го беше запланувал.

Ласитър се нанесе в осиротелия шерифски офис, а после отиде отсреща, в салона „Гризли“.

Когато влезе, повечето гласове замлъкнаха. Няколко мъже на бара започнаха да се смеят.

— Още един, който скоро ще виси обесен — каза един от тях сред настъпилата тишина.

Отново прозвуча смехът на четиримата доста пийнали мъже.

Ласитър се запъти към тях. Когато го погледнаха в очите, смехът им внезапно замря.

— Кой ще виси обесен? — попита Ласитър.

Макар че не го каза много силно, се чу до най-далечния ъгъл на салона. На дънковото му яке „Левис“ блестеше златната значка.

Един от четиримата пияни излезе напред. Със сигурност това бе най-трезвият от тях. Изглеждаше човек от тежка категория и вероятно по тази причина можеше да понася повече алкохол от приятелите си.

— Не го мислехме сериозно, шерифе — каза той. — Искахме само малко да се пошегуваме. Сърдите ли се?

— Ако имате желание да пийнете по едно, то аз черпя — отвърна Ласитър. — По всяко време съм на разположение за добронамерени шеги.

Четиримата мъже явно бяха объркани. Отговорът на Ласитър ги бе извадил от опиянението им. Бяха луди момчета и, както Ласитър знаеше от опит, вътрешно се бяха настроили за бой. С едно-единствено изречение той бе успял да им свие платната.

Онзи от тежката категория започна да се смее непринудено. Това бе много дълбок гърлен смях, който звучеше като гръмотевичен тътен. Едновременно с това той подаде ръка на Ласитър.

— Харесваш ми, шерифе — каза той. — Изглежда, си човек с истинско чувство за хумор. Струва ми се, че си точно подходящият шериф за всички нас.

Хвана го като с голямо менгеме, когато Ласитър понечи да приеме ръкостискането, но такива шеги той знаеше отдавна.

Затова не пъхна навътре дланта си в ръката на мъжагата, а успя да го хване там, където започваха кокалчетата на пръстите му. Беше много болезнена хватка, най-вече поради това, че другият имаше два пръстена. По този начин кожата му се притисна прекалено много, а Ласитър продължи да стиска, докато великанът нададе вик на болка.

— По дяволите! Престани! Не издържам повече!

Ласитър го пусна.

Другите ги гледаха с недоумение.

— Спечелих — каза Ласитър, — но въпреки това ви черпя — махна небрежно с ръка. Това бе движение, което обхващаше целия салон. — По едно за всички, бармане.

Мъжете започнаха да си шушукат. Това, което се случи тук, бе нещо, което никой от тях не можеше да проумее.

Чашите бяха напълнени, разнесени по масите и на онези, които седяха на бара. Когато всички получиха питието си, Ласитър вдигна ръка. Бе знак, че искаше да каже нещо и отново стана тихо.

— Дами и господа от Чарлтън Сити! — гласът му проеча в тишината. — Дами и господа от цялата околност Чарлтън! Както вие всички знаете, аз съм назначен от съдията Джоел Мак Уорън за нов шериф. Естествено, зная, че един шериф трябва да получи одобрението на всички жители, но ние тук се намираме в извънредна ситуация. Затова приех значката. Заклех се да се боря за правото и закона, но ако не ме желаете, аз начаса ще напусна този град.

Великанът, стоящ до Ласитър, вдигна чашата. Това бе много голяма чаша, напълнена до ръба с уиски. Ласитър се учуди, че този човек, при цялото му пиянство, все още успяваше да държи чашата си така спокойно, че от нея не се изля дори капка.

— Пия за здравето на нашия нов почитаем шериф! — извика той с гръмкия си глас. — Уважавам този джентълмен, защото е първият, който успя да ме победи при ръкостискането. Заклевам се пред всички ви: да не се казвам Ърл Бентли, ако не счупя кокалите на онзи, който не признае новия ни шериф.

От всички страни се разнесоха възгласи на одобрение. Мъжете и жените вдигнаха чашите си за здравето на Ласитър.

Когато шерифът поднесе питието към устните си, в салона проехтя изстрел.

Чашата в ръката на Ласитър се разби на парчета, които паднаха в краката му.

Мъжът с димящия револвер, стоящ до вратата, се стори познат на Ласитър. Вече бе виждал някъде това лице!

Много бързо си спомни къде.

Сцената от миналия следобед отново се разигра пред очите му. Ужасният миг, когато бе принуден да стреля по Том Баркас.

Човекът, който бе прострелял чашата в ръката на Ласитър, изглеждаше също като Том Баркас. Ласитър се чувстваше така, сякаш виждаше духа на мъртвец.

Ситуацията бе доста зловеща.

От ръката на Ласитър капеше кръв. Бе дясната ръка, с която допреди секунди държеше чашата. Той не обърна внимание на това.

— Пийте, приятели! — извика новият шериф. — Предполагам, че джентълменът там, до вратата, си е направил малка шега. Заповядайте, мистър! Ще се радвам да се запозная с вас.

Барманът побутна през тезгяха ново уиски на Ласитър, а лицето му бе така равнодушно, сякаш изобщо нищо не се бе случило.

— Пийнете едно с нас, амиго! — извика Ласитър. — С удоволствие бих станал ваш приятел. Човек не преживява всеки ден такава шега, каквато си направихте днес с мен. Такова нещо непременно трябва да се отпразнува.

С периферното си зрение Ласитър видя, че горе на площадката се появи Керълайн Едамс.

— Не желая никакви стрелби в моя салон! — извика тя. — Шерифе Ласитър, какво става с теб? Нима си се превърнал в баба? Иска ми се най-после да се заемеш с реда в този проклет град.

Погледна Ласитър по странен начин и той на секундата я разбра. Тук се разиграваше особен театър. Без някой дори да предполага, Керълайн отново имаше пръст в цялата игра.

Направи с две ръце жест на безпомощност.

— Какво да правя, когато някакъв си бандит държи револвер под носа ми? — попита той. — Въобще не зная кой е този човек! Нима и аз трябва да извадя моя револвер? Знаеш ли какво ще стане тогава, Керълайн? Тогава ще има двама мъртъвци, но никой не иска такова нещо. Какво да направя, Керълайн?

Ласитър почувства, че има връзка между човека с револвера, стоящ до вратата, и Керълайн. Естествено, интуицията му можеше да го лъже, но в повечето случаи досега Ласитър не бе грешал, когато се бе вслушвал във вътрешния си глас.

— Сдобрете се! — извика Керълайн. — По-добре да изпиете заедно по едно уиски, отколкото да си разменяте олово. Не разбирате ли това, глупаци такива?

— Току-що предложих на господина едно питие — отвърна Ласитър. — Дори все още не зная името му.

Зад мъжа с револвера внезапно се появи човек в черно расо. Във всеки случай това бе твърде енергичен свещеник, защото в ръцете си държеше рязана пушка за сачми, която допря между плещите на стрелеца.

— Който вади нож, от нож умира — каза той с твърдост, която накара Ласитър да наостри слух, — така че прибери револвера в кобура си, сине мой, и се дръж прилично.

Изглежда, свещеникът доста впечатли стрелеца, защото той се подчини веднага и прибра револвера си. Свещеникът бе висок, слаб човек с много дълга брада, чиито краища достигаха почти до пъпа му.

Горе на площадката Керълайн се усмихваше доволно.

— Благодаря, отче Елиас! — извика тя. — Най-добре вие и Ласитър да заведете този чужденец в канцеларията и да го затворите.

Отново ги очакваше изненада. Влязоха Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард. Това бе и причината, поради която Керълайн спря да говори.

— Какво става тук? — попита генерал Черния Джак с привичния си заповеднически тон, като гледаше към Ласитър. — Чух, че някой се е нахвърлил с револвер върху новия шериф. Вярно ли е?

Ласитър се питаше накъде бие Черния Джак. Най-добре бе първо да си осигури малко време и затова каза:

— Да, този човек — отговори той и посочи непознатия. — Той се нахвърли с револвер върху мен. За щастие, свещеникът ми помогна, иначе може би вече щях да съм се преселил във вечността. Никога не съм виждал този човек и досега нямам и най-малката представа какво въобще искаше от мен.

— Кой сте вие? — попита Черния Джак и погледна високия мъж. — Кажете си името!

— Донован — отговори мъжът. — Слим Донован. Аз…

Генералът махна с ръка.

— Достатъчно — каза той. — Затворете този човек! Аз ще се застъпя да има процес. Ако не ме лъжат правните ми познания, още сега го пишете за мъртъв.

Ласитър се приближи до Слим Донован и каза:

— В името на закона, Слим Донован, вие сте арестуван.

— Добре, добре — избоботи брадатият. — Предавам се, шерифе. Във всеки случай, няма да ви доставя удоволствието, което очаквате. Искате ли да се обзаложим, че скоро ще бъда отново на свобода?

— Не обичам да се обзалагам, Донован.

Намеси се свещеникът Елиас:

— Бих желал да съм там, когато го затваряте, шерифе. Искам да ви помогна, за да не ви създава излишни главоболия.

Черния Джак Стоунхарт се закашля.

— Това е добро предложение, отче Елиас — каза той. — Няма и една седмица, откакто сте в нашия чудесен град, а вече дейно помагате да има спокойствие и справедливост.

Свещеникът се усмихна малко смутено.

— Духовникът трябва да може понякога да си служи и с меча. Има ситуации, когато трябва да се спаси невинният. Сега искам да поговоря с този нещастен грешник, който, заслепен от гняв, се нахвърля с револвер върху невинни хора. Сигурен съм, че ще получи справедливо наказание. Ако не на този свят, то на другия.

— Той ще получи наказанието си на този свят — каза Черния Джак Стоунхарт така, че думите му прозвучаха като присъда. — Ласитър, предполагам, че намерихте в канцеларията белезници. Веднага ги сложете на този човек!

В джоба на Ласитър бяха само собствените му специални белезници, но тях той в никакъв случай не биваше да ги показва.

— Нямам нужда от белезници — каза той. — Можете да разчитате на това, че и без тях ще успея да затворя арестувания. Един добър шериф трябва да умее това.

После леко побутна мъжа, който се бе представил за Слим Донован.

— Да вървим, мистър Донован!

Навън ги посрещна яркото обедно слънце. Преподобният Елиас и Ласитър поведоха пред себе си затворника. Свещеникът все още държеше пушката си.

Бе твърде странен, защото пушката с отрязани цеви въобще не подхождаше на черното му облекло. Ласитър си помисли, че и неговото дънково яке не бе безупречно, но си каза, че е достатъчно подходящо за случая. В края на краищата, бе се посветил на закона. Мъжът с пушката обаче бе човек на църквата.

Тримата влязоха в канцеларията на шерифа.

Щом се озоваха вътре, човекът, нарекъл себе си Слим Донован, каза:

— Сега нека си поговорим. Крайно време беше да се случи нещо.

И тогава той разказа на Ласитър една завладяваща история…

 

 

В същото време Черния Джак Стоунхарт говореше на сина си:

— Надявам се, виждаш, че всичко се подрежда. Става точно така, както го бях предвидил. Нищо не може да се провали.

Ричард Стоунхарт бе скептично настроен.

— Погледна ли в очите му, татко? — попита той. — Това са очите на самия сатана!

— Това си е твое мнение, Ричард. Вече виждаш призраци.

— Тези очи…

Баща му грубо го прекъсна.

— Не започвай отново тази тема, Ричард! Не само очите са важни.

Ричард Стоунхарт бе безпомощен пред твърдостта на баща си, но все пак му възрази:

— Не са само очите — прошепна той. — Целият човек. Той излъчва нещо зловещо. Трябва да го убием. Ако остане жив, никога не ще намерим покой.

— Виждаш призраци — тихо му отвърна генералът. — Нима забрави, че изцяло държим в ръцете си този човек? Спомни си Челия, сине мой! Той я обича.

— Може би го каза просто така, татко. Та ти самият си ми казвал, че Ласитър владее хиляди номера. Ами ако отдавна е прозрял намеренията ни? Знай, че ако внезапно ни нанесе удар, ще се окажем безпомощни като малки деца.

— После ще питам свещеника — каза Черния Джак. — Той живее само от около седмица в нашия град, но съм сигурен, че е от онези хора, които в действителност са глупави, но все пак човек може да им се довери. Има една стара поговорка, сине, която гласи: „Който се доверява на глупака, строи върху скала“.

— Нима наистина смяташ свещеника за глупак, татко?

— Със сигурност той е един много ограничен човек, Ричард. Живее само със своята благочестива вяра и в същото време е привърженик на справедливостта. Само поради тази причина той помогна на Ласитър.

— А защо един преподобен отец се движи с пушка из околността, татко? Имаш ли обяснение и за това?

Черния Джак Стоунхарт се усмихна снизходително.

— Ние живеем в много дива страна, момчето ми — обясни той. — Човек винаги трябва да има предвид факта, че може да бъде нападнат от бандити или индианци. Затова не приемам за необичайно един свещеник да крие под расото си пушка. Той е минавал покрай салона, видял е случайно през прозореца как някакъв непознат тип заплашва новия ни шериф и тогава набързо е взел решението да се намеси. Това е цялото обяснение, момче.

— Да се надяваме, че не се заблуждаваш, татко.

— Никога в живота си не съм грешил, Ричард — отвърна Черния Джак. — Защо точно сега да го сторя?

— На всекиго се случва да греши понякога.

— На мен не, Ричард. Натрупал съм богат опит. Държим Ласитър в ръцете си. Той се влюби в Челия и затова безусловно ще се бие за нас. Най-напред ще принуди Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо да паднат на колене. За Челия той ще направи всичко, което е по силите му. Ще уговори двамата ми противници да платят откупа и тогава ще дойде в Плумас Форест да освободи пленените момичета.

— И какво ще стане с тях, татко? Мисля си преди всичко за дъщерята на доктора. В края на краищата, тя бе свидетелка как обесихме Дейвид Милър на гредата. Нейните показания ще значат смъртна присъда за всички нас.

Генералът не се поколеба дори за миг.

— Нека това бъде моя грижа, Ричард! — промърмори той. — От мига, в който пристигна Ласитър, цялата долина и градът са изцяло в наша власт. Изобщо нищо не може да ни се случи.

Седяха около малка маса в едно от многото сепарета на салона „Гризли“.

Ричард поиска да каже нещо, но в този момент притежателката на салона се приближи към тях.

Керълайн Едамс погали Ричард с нежен поглед. И това бе напълно разбираемо. Та той й бе син! Седна до двамата.

Прегърна с дясната си ръка Ричард. Той бе единственото й дете и тя го обичаше така, както всяка майка обича детето си.

— Имате трудности с Ласитър ли? — попита тя. — Защо сте му дали значката? Нима искате да обесят и него както двамата му предшественици?

— Откъде знаеш това? — гласът му прозвуча гневно.

— Какво да зная? — отвърна му тихо тя и го притисна към себе си с майчина ласка. — Не зная нищо, Ричард. През цялото време си мисля само за моя приятел Ласитър. Да, той бе истински приятел, но сега не зная как да се държа с него. Та аз съм твоя майка, Ричард! Аз…

Погледът й се насочи към бившия генерал.

— И бях твоя любима, Джак. Никога не си бил лош към мен. Не желая всичко това да свърши. Не искам!

Лицето му остана като каменна маска.

— Защо дойде Ласитър? — попита той. Гласът му прозвуча безстрастно, но Керълайн успя да долови дебнещата нотка.

Положи усилие да изглежда равнодушна.

— Той се появи внезапно — каза тя. — Бях страшно изненадана. Изведнъж видях Ласитър, който, поради не знам каква причина, се бе скарал с Ричард. Намесих се, за да не се стигне до най-лошото. Казах му, че може би временно ще получи при теб някаква работа, Джак. Сърдиш ли ми се? Може би съм сбъркала?

Той посегна към чашата си и отпи от уискито. Направи го, за да преглътне лъжата си. Тя си припомни старата поговорка, че лъжците в повечето случаи първо трябва да преглътнат нещо невидимо, преди да кажат това, което не отговаря на истината.

— Не, не си направила нищо лошо — каза той. — Добре е, че си го пратила при мен, Керълайн. Този човек ми дойде тъкмо навреме. Затова и се погрижих съдията да го назначи за шериф.

Лицето й се разведри. Тя си направи своя извод, а генералът — своя.

— Той, изглежда, все още не знае точно какво се случи тогава — каза тя. — Дори не ме упрекна за това. Въобще не подхвана тази тема. Разбираш ли, Джак? Ласитър изглежда доверчив като малко момче.

Въпросът й бе провокиращ. По този начин Керълайн се опитваше да проникне в истинските мисли на Джак Стоунхарт.

Но това не бе така лесно. Разбра го още докато задаваше въпроса си и си помисли, изпълнена с ужас, че може би е направила голяма грешка. Изплаши се още повече, когато той безстрастно каза:

— Поставих всички в моя власт. Дори и Ласитър успях да направя зависим от мен. Сега той носи златната значка, Керълайн. След най-много половин година ще е отписан както предшествениците си.

Керълайн Едамс сведе поглед. Изглеждаше потресена. Закри с ръце лицето си. Зад ръцете й обаче се криеше усмивка, която никой не биваше да види.

— Да, имаш право, Джак — тихо каза тя и вече не изпитваше угризение, че си служи с лъжа. — Време е най-после нашият стар приятел Ласитър да бъде погребан.

Не бе успяла достатъчно добре да лицемерничи. Разбра го по сянката, която пробяга по лицето му.

Усети го с инстинкта на умна жена.

— Защо желаеш това? — попита той. — Защо искаш този мъж да умре?

— Мисля си за златото, което някога му откраднахме — отговори в паниката си тя. — Сигурна съм, че не го е забравил.

Той разтърси глава.

— Ласитър е същият както преди. Този човек общо взето е най-добрият, когото съм познавал някога. Въпреки това вече съм изрекъл смъртната му присъда. Всички пътища водят натам. И теб ще те пратя в ада, Керълайн, ако се опиташ да ми поставиш крак. Наистина ще те убия, Керълайн, ако ми създадеш някакви проблеми.

— Никога не бих направила това, Джак.

Каза го, сякаш произнасяше клетва, но по хиленето на бащата и сина разбра, че не й вярват нито дума.

Станаха и тръгнаха да си вървят. Когато направиха три-четири крачки, Керълайн отчаяно извика:

— Ричард, още една дума!

Той се обърна и погледна майка си. Знаеше, че тя бе негова майка, но сърцето му бе при генерала.

Черния Джак Стоунхарт стоеше до вратата. Ричард чакаше до него.

— По-добре е да си тръгнете — каза тя. — Наистина е по-добре за всички ни…

Двамата се захилиха и излязоха навън. Керълайн знаеше, че се хилят, макар да виждаше само гърбовете им.

Единият от тях бе нейният син.

Почувства дълбока болка в душата си, но прояви смелост и не упрекна никого, дори себе си. Сега вече съдбата трябваше да решава.

Чувстваше се много самотна. Тя бе една много самотна, но и много смела жена.

Един мъж седна до нея.

Това бе застаряващият доктор Йонас Кристофър Лендън.

— Какво каза Ласитър, Керълайн? — попита той.

Тя скри лице в ръцете си. Раменете й потрепнаха.

— Не ме питай, докторе! Моля те, не ме питай! Все още не мога да проумея всичко това.

Докторът я прегърна.

— Понякога в живота ни се случва да губим, Керълайн — каза тихо и замислено той. — Никой от нас не остава ненаказан независимо дали е господар или роб. Все някога плащаме за греховете си, Керълайн. Ти загуби мъжа си и сина си. Аз загубих дъщеря си. За кого от нас съдбата е по-жестока? Знаеш ли отговора на този въпрос?

Тя сведе глава.

Плачеше.

И в очите на доктора имаше сълзи, но той се опита да остане все така твърд, за какъвто винаги се бе представял.

— Остана ни само една-единствена надежда — прошепна й той, доближил устни до ухото й. — Нашата надежда се казва Ласитър.

— Имам му доверие — също така тихо отвърна тя. — Трябва да се молим за него, докторе.

— И двамата сме се отучили от това — каза докторът. — Преподобният Елиас ще се погрижи за молитвите.

— Кой е този свещеник с пушката? Да не би да е само преоблечен като такъв?

— Той е истински свещеник — каза докторът, — но съм убеден, че е и боец. Въпреки всичко, единственият, на когото можем да се доверим, е Ласитър. От този човек аз очаквам да стори всичко. Измежду стотици хиляди хора има само един като него.

— Дай боже да имаш право, докторе — прошепна тя. — Между другото, сега трябва да внимаваме. Подслушват ни. В съседната ниша седна един от хората на Черния Джак. Мисли си, че не го познавам, но в моята работа не пропускам нищо.

— Разбирам — отвърна докторът също така тихо — и мисля, че от днес нататък сме съзаклятници.

Целуна го леко по бузата.

— Ще бъдем ли приятели, докторе?

Той я прегърна.

— Бих искал да бъда повече от твой приятел, Керълайн.

Тя беше много изненадана. Личеше й по повдигнатите вежди.

— Знаеш ли моето минало, докторе?

Той я целуна по бузата така, както тя го целуна преди малко. Устните му се плъзнаха по кожата й, точно под меката част на ухото.

— Аз съм също толкова самотен, колкото и ти — прошепна тихо той. — Все още ли не си го разбрала, Керълайн? Та ти си една очарователна жена. Ти…

Тя притисна устни до неговите.

— Все още не съм го виждал — малко по-късно й прошепна той. — Вече нямам търпение. Обичам този човек като мой собствен син.

— Сега той е в канцеларията — отвърна му тя също шепнешком. — Той ще се свърже с теб, а така също и с останалите.

— Цяло щастие е, че Ласитър дойде, Керълайн! Този път, изглежда, съдбата е на наша страна.

После я целуна отново. Всичко изглеждаше така, сякаш двамата ще се превърнат в неразделна двойка.