Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (11)

11.

Сега вече Ласитър беше по-сигурен в себе си, тъй като Сам Баркас, който бе станал член на бандата, криеща се в Плумас Форест, точно му бе обяснил всичко от игла до конец.

В джоба му имаше скица, така че не можеше да обърка пътя към скривалището на бандата.

През пролуките между дърветата падаха лъчите на кръглата луна. От време на време Ласитър се спираше и изучаваше скицата, която бе получил от Сам Баркас.

Беше на прав път.

След половин час стоеше на края на каньона, за който Сам му разказа.

Погледна надолу към струпаните примитивни колиби и палатки, разположени по края на малко езеро. Всичко бе така, както го бе описал Сам Баркас. В малкото езеро плуваха голи мъже и жени. В нощта се чуваше смях. Ласитър започна да се спуска надолу.

Напредваше много внимателно. Отново и отново се спираше и се ослушваше в мрака.

Не се забелязваше нищо подозрително. Промъкваше се, дебнейки, все по-близо до колибите и палатките.

Сам Баркас му бе казал къде са затворени трите момичета. Палатката бе точно на брега на малкото езеро.

Приведен, Ласитър се промъкна до първите колиби. Вече бе изготвил план. От Сам Баркас знаеше, че момичетата се охраняват от двама мъже, и той не виждаше нищо трудно в това да се справи набързо с тях.

Най-напред щеше да освободи момичетата, а впоследствие всичко останало щеше да се уреди от само себе си. Вече си мислеше, че скоро задачата му ще бъде изпълнена и че тогава съдията ще изрече присъдата си над бившия генерал и неговия син. Вината на Стоунхартови бе неоспорима, а свидетелските показания на момичетата щяха да са достатъчни, за да се наложи справедливо наказание.

Такива мисли пробягваха в главата на Ласитър, докато се прокрадваше към първите колиби.

Един ездач навлизаше в каньона откъм юг.

Ласитър веднага го разпозна на бледата лунна светлина.

Беше Ричард Стоунхарт. Седеше високомерно върху седлото, а към него от различни страни се насочиха мъже.

На лунната светлина блеснаха оръжия.

Синът на генерала спря пред колибата, в която трябваше да са пленените момичета.

Ричард Стоунхарт ловко скочи от коня си.

— Изведете момичетата! — заповяда той. — Искам да ги видя. Искам да зная дали все още не им се е случило някакво нещастие.

Тези думи бяха извикани необичайно високо. Четирима мъже се втурнаха в колибата и излязоха отново навън с момичетата.

Застанаха пред Ричард Стоунхарт. Ръцете им бяха завързани отзад на гърба. И трите бяха само със съвсем тънки рокли и през плата ясно личаха формите на телата им.

Ричард Стоунхарт взе от седлото камшик с къса дръжка, разпусна го и въжето се изви над светлата земя като коварна змия.

Девойките се свиха. Ясно личеше, че се страхуват.

— На колене! — заповяда главатарят.

Трите коленичиха.

— Сега ще си получите наказанието! — извика Ричард Стоунхарт. — Ще ви накажа за това, че бащите ви открито се обявиха за мои врагове. Вашите бащи се съюзиха с един десперадос на име Ласитър и затова вие ще платите сега!

Продължаваше да вика силно в нощта така, че Ласитър отчетливо чуваше всяка негова дума.

„Защо крещи така силно? — питаше се той. — Дали има някаква определена причина?“

Докато си мислеше все още за това, Ричард Стоунхарт замахна с камшика. Изглеждаше така, сякаш щеше да го стовари върху телата на трите момичета. В този момент Ласитър вече не го свърташе в скривалището му.

Изтича напред с уинчестъра в ръка. Нищо повече не можеше да го спре.

— Престани с това, Ричард Стоунхарт! — диво изрева той и в следващия миг стоеше с готово за стрелба оръжие пред сина на генерала.

— Точно на това се надявах и очаквах! — каза Ричард Стоунхарт и го погледна с леденостудения си змийски поглед. — Сега ти си на ред след твоите предшественици, Ласитър.

От всички страни към него се насочиха мъже.

Беше обграден. Вече не виждаше изход. Враговете му го бяха хванали натясно. Срещу него бяха насочени многобройни дула.

— А защо не ме целунете по задника? — извика той и се хвърли в атака. Биеше се с всички сили и със съзнанието, че може би все пак ще успее.

Ласитър вилнееше като дявол…

Първия удари право в брадичката. На втория нанесе удар в корема. С третия и четвъртия, и петия, и шестия се справи по подобен начин.

Тогава обаче късметът го напусна.

Удариха го с железен прът по главата и след този удар за Ласитър настъпи нощ.

Ричард Стоунхарт каза:

— Добре се справихте. За това всъщност би трябвало да получите медал, приятели. Това е ваша победа, скъпи мои приятели…

В очите му имаше сълзи.

Ласитър лежеше завързан на земята.

— Предлагам ви да го обесим — каза един от мъжете, чието име Ласитър не знаеше. — Защо да му е по-добре, отколкото на предишните двама?

Всички се разсмяха. Ласитър лежеше по гръб и се чувстваше като животно, което трябва да бъде заклано.

Ричард Стоунхарт се наведе и го погледна в очите. Това беше поглед на човек, който не знаеше що е милост.

— Ласитър, ти ще умреш — каза Ричард Стоунхарт. — Бих могъл още сега да заповядам да те убият, но това ми се струва прекалено лесно. Искам да те видя обесен. Като двамата преди теб — изсмя се подигравателно и потупа с пръст значката на Ласитър. — Златна звезда! — усмихна се той. — Златна звезда за Ласитър. Нали чудесно сме го измислили, какво ще кажеш?

— Вие сте истински майстори — отвърна той, — но трите момичета въпреки това няма да останат във ваши ръце. Вече съм се погрижил за това.

Ричард Стоунхарт се втренчи в момичетата и започна да се смее.

— Ти си пълен глупак, Ласитър — каза той. — Как може един човек да е толкова глупав!

Ласитър отдавна бе започнал да се бори с въжетата си. Ръцете му все още бяха на гърба, но вече отново можеше да се движи свободно.

Нито Ричард Стоунхарт, нито бандитите му забелязаха това.

— Ти не си нищо повече от един червей, Ласитър — присмя му се Ричард. — Бих могъл да те смачкам, ако поискам.

Тръгна отново към трите пленнички, които продължаваха да стоят на колене върху твърдата земя.

— Сега вие ще си получите камшика — каза той с ужасяваща студенина, — но ще го получите не така, както сте сега. Искам да ви видя голи. И трите!

Той даде знак и няколко мъже се нахвърлиха върху тях. За броени минути девойките останаха съвсем голи. Бандитите ги съблякоха с помощта на дългите си остри ножове.

Ричард Стоунхарт погледна отвисоко момичетата. Върху тесните му устни се изписа триумфална усмивка.

— Легнете по корем! — заповяда той. — Сега ще получите наказанието си. И вашият приятел Ласитър ще наблюдава това.

Настъпи мълчание. Дори на бандитите явно не им допадаше постъпката на Ричард, макар че бяха закоравели престъпници.

Трите пленнички лежаха по корем и очакваха първите удари на камшика. Не се бранеха. Дори не направиха опит да се защитят. Лежаха там, както вероятно често бяха лежали пред мъчителя си.

Ричард Стоунхарт замахна за първия удар. Ясно бе, че ще улучи едновременно и трите. Достатъчно често го бе упражнявал.

Ричард Стоунхарт не бе нормален, той беше садист и Ласитър отдавна го бе разбрал.

С пронизителен вик той скочи на крака и се хвърли като тигър върху сина на генерала. Юмрукът му се стовари върху брадичката на бандита. Трите голи момичета скочиха.

Изсвистяха изстрели и под лунната светлина настъпи такава бъркотия, че никой вече не знаеше кой на кого е враг.

Ласитър бе нападнат от всички страни.

Биеше се, изпълнен с горчивина и безпощадност. Забеляза как Ричард Стоунхарт се изправи на крака и изрече някаква вулгарна псувня. Видя няколко размахани юмрука, после една индианска томахавка процепи въздуха и се стовари върху челото му, след което настъпи мрак.

Беше се борил като тигър, но надмощието бе твърде голямо.

Сега лежеше в безсъзнание.

Ричард Стоунхарт го погледна.

— Жив ли е още? — попита той, като в същото време разтъркваше брадичката си, която имаше честта да се запознае с юмрука на Ласитър.

— Жив е — каза един от бандитите. — И ми се струва, че ще живее още много дълго.

Стоунхарт младши държеше в ръката си револвер. Опря дулото в главата на шерифа. Изглежда, имаше намерение да го застреля, но след няколко секунди прибра обратно тежкото оръжие в кобура с триумфален жест.

— Завържете го! — заповяда той. — Искам да видя този човек обесен! С цената на всичко!

Ричард Стоунхарт бе изпълнен с такава омраза към Ласитър, че не можеше повече реално да възприема действителността. Не бе чул и изстрелите по време на отчаяното нападение на Ласитър.

Само шерифът си спомняше всички подробности. Първо бе нападнал сина на генерала. После някъде отзад бяха изстреляни няколко куршума и трите голи момичета бяха побягнали в луда паника.

Всичко това бе отбелязал, преди да го ударят с тежката томахавка по главата и да загуби съзнание. То бе последното нещо, което си спомняше.

— Къде са момичетата? — извика Ричард, сякаш току-що се събуждаше от сън. — Къде са проклетите женски?

— Избягаха — каза един от мъжете около него. — Когато Ласитър скочи, съвсем неочаквано започна стрелба, шефе. Не забелязахте ли, че изведнъж бяхме взети на прицел от две страни? Момичетата избягаха, шефе. Бяхме изцяло заети с това да спасяваме себе си. Беше ад, шефе. Наистина ли нищо не сте забелязали?

Ричард Стоунхарт стоеше безмълвен.

— Не! — продума той след известно време. — Не…

После се обърна и малко се отдалечи. Когато най-после спря, обърна гръб на хората си.

— Не! — продължаваше да мълви на себе си. — Не, не, не! Просто не мога да повярвам…

Стоеше с наведена глава. Мисълта му работеше бързо. Брадатото му лице потрепваше отново и отново.

— Сега остава само пътят напред — мърмореше на себе си той и клатеше глава, сякаш за да потвърди собствените си думи. — Остава ти само този път, Ричард Стоунхарт. Мисли за това, че си син на велик генерал!

Това бяха думите, които баща му непрекъснато му набиваше в главата още откакто беше дете. Думи, които се бяха запечатали дълбоко в съзнанието на Ричард Стоунхарт. Те бяха семето на злото, което никога не изчезва, така както никога не изчезва и семето на доброто.

Такива мисли препускаха и в главата на Ласитър, докато лежеше вързан върху горещата земя и наблюдаваше своите победители.

Ричард Стоунхарт стоеше над него широко разкрачен.

— Ти успя, Ласитър — каза той, — или по-точно казано, успяха твоите приятели, докато ти отвличаше нашето внимание. Ето защо ще заплатиш за това с главата си, Ласитър. Ще те обесим в Чарлтън Сити.

Ласитър погледна златната си значка. Върху нея се отразяваше лунната светлина.

— Градът на обесения шериф — каза тихо той. — Все някога ще ви сполети голямото наказание.

 

 

Свещеникът говореше на брат си:

— Скоро всичко ще бъде отново наред, Сам. Скоро ще излезем от тази битка като победители. Няма съмнение, че ще успеем. Кълна ти се, Сам!

— Не се заклевай! — каза Сам Баркас. — Не ми харесва, когато някой се кълне.

— На мен също — отговори Елиас Баркас и се усмихна. — Според мен в повечето случаи клетвите са лъжи.

— И аз мисля така — съгласи се Сам. — Добре е, че сме братя. Може би затова мислим еднакво.

— Възможно е — промълви свещеникът, — но сега трябва да се погрижим за Ласитър. Животът му е в опасност, Сам.

Преподобният Елиас разтърси глава.

Погледна трите момичета, които двамата бяха освободили.

— Обаче най-напред ще отидем до дома на генерала — каза той. — Длъжни сме да се погрижим и за Челия. Знаеш цялата история така добре, както и аз. Трябва да помогнем на това момиче. Едва тогава ще сме в състояние да направим нещо и за Ласитър.

Обърна се към освободените пленнички:

— Има още едно момиче, което е в голяма опасност. Казва се Челия. Генералът я представя за своя дъщеря, но това е нагла лъжа.

— Знаем — каза Анабела Хурадо. — По време на пленничеството ни нищо не остана скрито за нас.

— Да, това бе жестоко време — потвърди Жералдин Лендън, дъщерята на лекаря, — но сега можем отново да гледаме с надежда в бъдещето.

Всички мислеха за Ласитър. Той бе голямата им надежда, макар всички да знаеха, че е пленник на хайката бандити на Ричард Стоунхарт.