Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (9)

9.

Мъжът, който се бе нарекъл Слим Донован, каза на Ласитър:

— Първо ще научиш истинското ми име. Това е важно за твоите бъдещи решения.

— Сигурен съм, че съм те виждал някъде — промълви шерифът. — Не може да е било отдавна.

— Видял си брат ми — отговори Донован. — Между другото, истинското ми име е…

— Сега се сетих! — извика Ласитър и се удари по челото. — Твоето име е Баркас, прав ли съм?

Другият кимна.

— Да, прав си, шерифе. Казвам се Сам Баркас и съм близнак на Том.

— Аз го застрелях — мрачно каза Ласитър. — Съжалявам, че всичко това се случи, но заклевам ви се, нямах друг избор. Той стреля по мен, а аз отвърнах.

Сам Баркас погледна свещеника.

— Смяташ ли, че казва истината, Елиас?

— Няма вид на лъжец — каза отчето. — Имам опит с хората, братко. Не вярвам, че Ласитър някога би излъгал.

Ласитър неволно наостри уши.

— Братко ли каза, отче? — попита той. — Да не би и ти да си от фамилията Баркас?

Свещеникът кимна сериозно.

— Да, аз съм брат на Сам и Том. Името ми е Елиас Баркас. Дойдохме по различни пътища в този град, за да търсим Том. Знаехме, че е тръгнал по пътя на десперадосите. Той бе невинен. Присъедини се към бандата на Плумас Форест, защото в това видя последен шанс да спаси живота си. Попаднал бе в списъка на търсените престъпници от Тексас заради убийство. Застрелял при дуел един собственик на ранчо, много уважаван в околността на Сан Антонио. И понеже този човек бил така богат и известен, неговите синове изнамериха лъжесвидетели, Ласитър, които представиха всичко съвсем различно от случилото се. В резултат на това бяха издадени окръжни за залавянето на Том. Жив или мъртъв — така пишеше там. И Том трябваше да бяга. Няколко месеца по-късно се установи неговата невинност и ние тръгнахме да го търсим. Разкажи ни какво се случи, Ласитър!

Ласитър пресъздаде ситуацията. Двамата братя не го прекъснаха нито веднъж.

След като свърши, те останаха още известно време мълчаливо и с мрачни лица.

— Ще намерим гроба му — каза най-накрая преподобният Елиас. — Ще го подредим така, както го заслужава, а аз ще се моля за душата му. Той бе добър човек, Ласитър. Каква трагедия само, че всичко трябваше да се случи точно така!

— Имаш право — отговори шерифът. — Не съм го искал, кълна се! Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард бяха скроили всичко. Те са истинските злодеи в тази страна, а сатанинската им идея бе да ми натресат златната значка. Убедени са, че аз ще убивам за тях. Съвсем твърдо вярват, че ще се подчинявам на заповедите им. Но аз и не мисля да го правя. Ще ми помогнете ли, братя Баркас?

Двамата братя се спогледаха въпросително.

— Много често сме чували името ти, Ласитър — отговори свещеникът. — Зад гърба ти лежи бурно минало. Кой ще ни каже дали можем да ти се доверим?

Ласитър вдигна рамене.

— Решението ще бъде изцяло ваше. Не мога да ви докарам свидетели за това, че говоря истината, но не мога да ви намеря свидетели и на това, че историята, която ви разказах преди малко, е лъжа. Би могло хладнокръвно да съм убил вашия брат Том. Ето защо за вас има две възможности — или да повярвате на думите ми, или да ме обявите за ваш враг. Зависи единствено от вас.

Свещеникът погледна дълбоко в очите на Ласитър. След малко кимна.

— Аз ти вярвам, Ласитър — каза той. — Ясно виждам, че каза истината. Може и да си десперадос, но със сигурност си честен човек. Ние тримата трябва да държим един на друг.

— Благодаря — каза Ласитър и се усмихна. — Понякога е дяволски добре да чуеш такива думи.

— И какво ще предприемем сега? — попита Сам Баркас. — Имаш ли вече някаква идея?

— Първо ще поговоря с Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо — отговори Ласитър.

— Приказките не са достатъчни — гневно възрази Сам Баркас. — Трябва да действаме.

Ласитър разтърси глава.

— Още е твърде рано да действаме. Нашите противници само дебнат да направим грешка.

— Той е прав — каза свещеникът. — Отсега нататък трябва да сме нащрек.

Ласитър се усмихна развеселен.

— Всъщност ти истински духовник ли си — попита той, — или само си се преоблякъл като такъв?

— Действително съм свещеник. Достатъчно ли ти е това, или искаш още доказателства?

— Твоята дума ми стига — каза Ласитър. — Съжалявам, че бях така недоверчив, отче. Можеш ли да ми простиш?

— Тази работа мога да ти я простя, шерифе — замислено каза преподобният Елиас. — Това, което не мога да ти простя, е, че не играеш с открити карти.

Ласитър бе изумен.

— Как да те разбирам, отче?

— Междувременно събрах разни сведения за теб, Ласитър. Научих, че ти въобще не си в списъците на търсените престъпници, както всички други смятат, и открих, че не си случайно в този град. Сигурно имаш определена задача, Ласитър.

Едрият мъж вдигна рамене.

— Човек предполага, бог разполага, отче.

Свещеникът се усмихна и разтърси посивялата си глава.

— Пред мен няма нужда да се преструваш, Ласитър. Намирам за по-добре да се играе с открити карти.

Ласитър посочи златната си значка.

— Това е единствената карта, която мога да поставя на масата, отче.

— Блъфираш, шерифе.

Ласитър се намираше в трудна ситуация. Виждаше се разкрит и знаеше, че не може да запази в тайна нищо от този свещеник, но бе обвързан с клетва. Нямаше право да я издаде на никого, дори и на най-добрия си приятел.

В това бе мощта на Бригада Седем. Там бе ударната сила на това малко отделение, за съществуването на което знаеха само ограничен кръг посветени хора и за което не биваше да научава никой външен човек.

— Блъфираш, Ласитър! — повтори свещеникът. — Зная какво си мислиш. Страхуваш се да ми дадеш искрен отговор, защото ме смяташ за предател. Разбирам те, но да оставим тази тема. За мен е ясно, че ти по-скоро ще позволиш да ти отрежат езика, отколкото да издадеш с една-единствена дума истинските причини за присъствието ти тук. Това те издига в очите ми, Ласитър.

Междувременно братът на свещеника бе скочил.

— По дяволите целият този брътвеж! — извика той. — Ще ми обясните ли за какво всъщност става дума? — дългата му черна брада бе настръхнала. В тъмните му очи блестеше гневен пламък.

Преподобният Елиас също стана и сложи ръце върху раменете на брат си.

— Седни, Сам! — нежно каза той. — И се успокой! Няма никакъв смисъл да се вдига врява. Съвсем сигурен съм, че Ласитър е на наша страна и че можем да разчитаме на него.

Постепенно Сам Баркас се успокои.

— И защо си толкова сигурен, Елиас? — попита с дрезгав глас той. — Откъде знаеш, че този човек не е предател?

Свещеникът вдигна рамене.

— Такова нещо не може да се знае, братко. Такова нещо може само да се предполага. И да се чувства. Достатъчен ли ти е този отговор, Сам?

Сам Баркас отново се отпусна на стола. Наистина имаше много силна прилика с Том, когото Ласитър бе застрелял в една схватка, предизвикана от дявола.

— Доверявам се на твоето мнение, Елиас — промърмори Сам. — Ти си най-възрастният в нашето семейство и аз се научих да се доверявам винаги на думите ти. Но какво ще правим сега?

— Най-напред да се разберем с теб, Сам Баркас — каза Ласитър. — Арестувах те в правото си на шериф и затова през следващите дни ще трябва да останеш мой пленник.

Сам Баркас отново щеше да кипне.

— Глупости! — извика той. — Аз…

Брат му го натисна да си седне на мястото.

— Сега трябва да слушаш внимателно, Сам — каза той. — И преди всичко не трябва всеки път да избухваш като малко дете. Това не е характерно за фамилията Баркас.

Когато седна отново на стола си, Сам разтърси глава, нищо неразбиращ.

— Вече нищо не разбирам — горчиво прошепна той. — Имам чувството, че в главата ми се въртят няколко въртележки и че съм загубил разума си. Вече не съм в състояние да различавам кое е добро и зло — закри очи с ръцете си. Със сигурност бе много уморен и това ясно му личеше.

— Слушай, Сам! — каза свещеникът настойчиво. — Слушай ме сега съвсем внимателно! И тримата седим в една лодка. Единствената ни надежда, че ще преодолеем цялото това изпитание, е да се държим един за друг.

Сам Баркас все още криеше лицето си с две ръце.

— Но аз не мога да повярвам на нито една негова дума, Елиас! — извика той. — Мисля, че цялата история, която ни разказа, е измислена. Иска му се пред нас да се представи за джентълмен, а всъщност е един безогледен престъпник. В края на краищата, събрахме достатъчно сведения за него.

Ласитър се чувстваше потиснат. Нямаше нищо против Сам, дори напротив. Този мустакат мъж му харесваше, но щеше да му е много трудно да го убеди в това.

— Окей, Сам — каза Ласитър след кратък размисъл. — Ти си го изпроси.

В следващия миг юмрукът му се стовари върху брадичката на Сам. Мъжът облещи очи и се просна на земята. Ласитър го повлече, прекоси с него канцеларията и го настани в една от четирите празни килии.

Когато се върна, свещеникът стоеше с доволно лице и се усмихваше сякаш на себе си.

— Е, отче? — попита шерифът. — Изглежда, това ти хареса?

— В живота често раят и адът са много близо един до друг — каза свещеникът. — С течение на времето съм натрупал опит, Ласитър. Няма да е съвсем зле Сам да подиша за известно време чист въздух. Това може би ще го вразуми.

— По всяка вероятност вашият брат Том е направил същата грешка — каза едрият мъж. — Той е обичал Челия и е искал да я освободи със сила, но в своята невъздържаност не се е съобразил с желязната логика на бившия генерал.

Свещеникът кимна замислено и мрачно промълви:

— Имаш право, Ласитър. Ако Том не беше така буен, днес щеше да е жив.

Вратата се отвори отвън. Влязоха Черния Джак и синът му.

— Е? — попита Черния Джак Стоунхарт. — Посочи ли на този тип подходящата килия, Ласитър?

— Накарах го да се успокои — отвърна шерифът. — Сега спи. Искате ли да го видите?

Бившият генерал махна с ръка.

— Не е нужно, Ласитър — каза той. — Междувременно ти доказа, че човек може да разчита на теб — след тези думи се обърна към свещеника.

— В салона чух колко храбро сте действали, отче. Целият град ще ви бъде вечно признателен. Между другото, би трябвало да останете в Чарлтън Сити. Заедно с новия ни шериф ще бъдете изключително добра двойка.

Ричард Стоунхарт бе влязъл през вратата, която водеше към четирите килии. Върна се след малко.

— Изглежда, добра работа си свършил, Ласитър — каза той. — Момчето има такава синина на брадичката, сякаш някой го е ударил с чук.

— Това бе само моят юмрук — отговори Ласитър. — Момчето си позволяваше малко повече и трябваше да го сложа на мястото му. Това е всичко, Ричард.

— Знаеш ли вече кой е този тип? — полюбопитства Черния Джак Стоунхарт. — Каза ли името си?

— Казва се Слим Донован и вероятно е от Аризона, но все пак ще проверя. Нали не бързаме? Все един ден истината ще излезе на бял свят.

— Ще се справиш, Ласитър — каза Черния Джак. — От самото начало знаех, че никой друг, освен теб не е в състояние да осигури най-после справедливост и ред в този град. Кога ще намериш Ендрюс и Хурадо, за да говориш с тях?

— Още днес — отговори шерифът. — Винаги съм смятал, че нещата не бива да се протакат, затова още сега ще се погрижа всеки да получи справедливо наказание. Нали затова нося значката, Джак?

Черния Джак Стоунхарт бе много доволен и това ясно личеше по широката му усмивка.

— Сам бог те е изпратил, Ласитър — каза той и потупа шерифа по рамото. — Доволен съм, че стана така.

Лицето на Ласитър не издаде нищо.

— Свещеникът ще остане в канцеларията, Джак — каза той. — Преди малко се уговорихме така.

— Свещеник за заместник-шериф! — смаян извика Ричард Стоунхарт. — Сериозно ли говориш, Ласитър?

— Да, съвсем сериозно — спокойно отвърна едрият мъж и по лицето му не помръдна нито един мускул, сякаш то бе издялано от камък. — Живеем в странно време, Ричард — продължи той със същото спокойствие. — Трябва да разбереш, че това е време, в което шерифи биват нападани и бесени нощем, време, в което шерифи получават значки от чисто злато. Наистина ли смяташ за необичайно заместник-шерифът на този град да е духовно лице? Съгласно правата, които ми дава моята длъжност, аз назначих преподобния Елиас за мой заместник. Нещо притеснява ли те, Ричард?

Синът на генерала не намираше отговор. Погледна въпросително баща си, но и той явно не намираше думи.

— Ласитър има право — каза накрая той. — Хайде, ние трябва да тръгваме, а и не бива да задържаме нашия приятел. Предстоят му две важни посещения.

На прага се спря още веднъж и с особена твърдост погледна Ласитър в очите.

— Между другото, трябва да ти предам поздрави от дъщеря ми — каза той. — Помоли ме да ти предам, че е влюбена в теб.

Ласитър поклати глава и отвърна:

— Благодаря, Джак. Кажи на Челия, че никога няма да я забравя. Каквото и да се случи.

Генералът и синът му напуснаха канцеларията.

Отец Елиас се усмихна горчиво.

— Тези двамата са убийци — промълви той. — Лоши са до дъното на душите си. Прочетох го в очите им.

— И имат власт зад гърба си — допълни Ласитър. — Тези двамата са най-силните в тази страна. Ще ми бъде много трудно да се справя с тях.

— Забрави нещо, Ласитър — каза с упрек свещеникът. — Забрави, че няма да си сам, приятелю. Сам и аз ще сме на твоя страна. А аз съм убеден и в това, че ще можеш да причислиш към твоите съюзници Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо. Естествено и доктора, чиято дъщеря също е отвлечена. Ако не се лъжа, ще имаш на своя страна почти всички жители на този град.

— Зная го още отсега — отвърна Ласитър, — но зная също така, че и най-малката грешка може да струва живота на много хора. Трябва да сме много предпазливи, отче.

Свещеникът сключи ръце и наведе глава.

— Мога да направя само още нещо за всички ни, Ласитър — каза той. — Мога да се моля. Борбата принадлежи на теб. Ти си човек на меча, а аз съм слуга на бога. Все пак твърдо вярвам, че двамата сме добра двойка.