Лора Лей
Под повърхността на звяра (7)

Глава шеста

Животът не можеше да бъде по-приятен, поне що се отнасяше до Тайбър. Полетът от планините на източен Кентъки обратно към имението във Вирджиния мина бързо и експедитивно с малкия мощен хеликоптер, който военните любезно им бяха предоставили. Няколко бунтовника от „престъпното“ общество се надигнаха срещу правителството, затънало до шия в корумпираните дребни експерименти, които бяха довели до създаването им.

Тялото на Тайбър пулсираше от желание, сякаш бе съвършено настроено към възбудата, която бушуваше в Рони. Можеше да подуши топлината й и това почти го подлуди. Пенисът го болеше като кървяща рана, пулсираше и туптеше под тесните му дънки.

Той наблюдаваше земята през прозорците на хеликоптера, проследявайки всяка забележителност, и броеше минутите, когато щеше да отведе Рони в леглото, да разтвори бедрата й и да се гмурне в горещите дълбини на влажната й малка вагина.

Беше чакал петнадесет месеца. Петнадесет дълги ужасни месеца. Черна болезнена празнота бе пуснала корени в душата му през цялото това време. Там имаше желание, мъчително и безкрайно, и то бе насочено само към една-единствена жена. Не можеше да докосне друга, не можеше да понесе уханието на друга женска страст, защото тази на Рони бе останала дълбоко в него, като част от него.

Това беше една от причините, поради която все още не можеше да разбере какво я бе подтикнало да остави грубата, кратка бележка на бюрото му, преди толкова много време. Никоя друга жена не му бе повлиявала така, както го бе сторила тя. А той бе наясно с факта, че Рони също го желае. И така, защо се бе отдръпнала? Тайбър още пазеше бележката. Още усещаше яростта и се чувстваше предаден от думите й.

Почти бе пренебрегнал себе си през тези месеци, когато бе загрижен за Рони. Бе победил страстта и жаждата си, защото не искаше да й налага кой и какво да желае, ако това щеше да бъде против волята й. Знаеше, че решението й е било най-доброто за момента. Не я винеше и нямаше намерение да я кара да си плати за ада, през който бе минало тялото му. Но проклет да бъде, ако я пуснеше да си тръгне отново.

Целувката му бе застраховка, че Рони никога няма да избяга от него, както преди. Хормонът, освободен в тялото й, щеше да я подготви и да увеличи възбудата й до точката, в която тя нямаше да бъде в състояние да отхвърли докосването му. Рони щеше да бъде щастливка, ако дори можеше да върви, след като той приключеше, засищайки глада си за нея. Тайбър имаше много за наваксване.

— Пристигнахме — извика Кейбъл към него, когато имението се появи в полезрението им.

Беше триетажна, изискана и величествено елегантна сграда. Около всеки етаж се извиваха балкони, високи стълби се издигаха, за да ги поддържат и придаваха на бялото чудовищно здание въздушен, аристократичен комфорт. Вековната къща бе запазена в отлично състояние. Предишните собственици бяха направили всичко, за да съхранят историческата атмосфера непокътната, а във вътрешността бяха направени множество обновления, осигуряващи всякакви удобства.

Ръката на Тайбър се стегна около гърба на Рони, когато усети сковаването й. Тъмният аромат на страха бе примесен със сладкото й желание. Но вместо да облекчи нуждата й, страхът сякаш само засилваше опияняващото ухание. Адреналинът препускаше през тялото й и разпространяваше бързо хормона в организма й.

Хеликоптерът се приземи плавно. Пилотът кацна на площадката и бавно загаси двигателите, докато Тайбър откачи своя предпазен колан и този на Рони. Той погледна в очите на младата жена, а тялото му се стегна, щом видя разширените й зеници и зачервените й бузи. Сините й очи блестяха от желание, а тялото й трепереше.

— Какво ми направи, Тайбър? — гласът й бе дрезгав, объркан, докато Танер и Кейбъл слизаха от хеликоптера.

— Хайде, да влезем в къщата и ще ти обясня всичко — той скочи от летателния апарат, след това се протегна улавяйки я през кръста, за да й помогне да се измъкне от мястото си.

Рони изпъшка, когато той я привлече към гърдите си, преди да й позволи да стъпи на земята. Чувственото плъзване на тялото й по неговото го накара да изръмжи от възбуда. Слава Богу, че не трябваше да пътуват по-надалеч.

Тайбър я хвана за ръката и я задърпа към джипа, който Танер бе докарал в края на площадката за приземяване. Пръстите на Рони трепереха под неговите, но не повече, отколкото тялото й. Мъжът можеше да усети леките тръпки, които преминаваха през нея, докато я настаняваше в автомобила. Бе зърнал отчаяната борба за контрол в погледа й.

Целувката му бе направила точно това, което Калън бе описал на всички преди няколко месеца. Сексуалният хормон, съдържащ се в жлезите на езика му, почти веднага потече в тялото й, когато я бе целунал. Нивото на възбудата на Рони се бе увеличило, от необходимостта да я докосне и да усети вкуса му, проникващ в нея. Но не бе по-голяма от неговата нужда.

Този път Тайбър беше безпомощен. Уловен в хватката на глада, той не можеше да се сдържи и не желаеше да се крие. Животното вътре в него вече бе отхвърлено веднъж, преди петнадесет месеца. Той нямаше да позволи това да се повтори.

— Къщата, в която живеем сега, някога е принадлежала на Съвета по генетика — каза Тайбър, опитвайки да се успокои, докато Танер караше по павирания път, водещ към имението. — Сега е нашият дом. Тук сме в безопасност, защитени от увеличаващия се брой на вида ни, който нараства ежедневно. Ти също ще бъдеш в безопасност тук, Рони.

— Ще бъда ли? — тонът на гласа й го уверяваше, че не е много сигурна. Много лошо. Той нямаше намерение да й позволи да си тръгне.

Тя се отдръпна толкова далеч, колкото той й позволи, което не бе много. Бе гореща и възбудена, а ароматът й — сладък и силен. Тайбър бе далеч от нея прекалено дълго, в опита си да постъпи благородно, да я предпази от истината и от цената на това да бъде в прегръдките му.

Младият мъж потисна едно трепване, когато Рони го стрелна с ненавистен поглед. Очевидно, голяма част от объркването бе причинено от събитията през изминалия ден. Тя беше вбесена. Тайбър игнорира бурния прилив на възбуда, който го разтърси при тази мисъл. Очите й блестяха от ярост и страст. Уханието й бе горещо и диво и предизвикваше болка в гърдите му от желанието да изреве триумфално.

— Щях да бъда в безопасност там, където се намирах — изсъска Рони, — ако не беше ти.

Гласът й бе наситен от емоциите, от усещанията, които заливаха тялото й. Тя се бореше с тях, без да знае, че по този начин само ще влоши нещата. Тайбър потисна усмивката си. Яростта й единствено щеше да накара кръвта й да се задвижи по-бързо, а хормонът да завладее тялото й, да нарасне до крайност.

— За това трябват двама, Рони — каза мъжът мрачно, когато джипът се разтресе и спря пред главния вход.

Огромни, многогодишни дъбове се извисяваха над извитата алея и растяха толкова близо до къщата, че веднъж бяха обмисляли да отрежат няколко от тях. Но величието и изяществото им не можеше да се отрече. Бяха расли там толкова дълго време, пазейки къщата години наред, че щеше да е истинско престъпление да ги унищожат.

Докато Тайбър помагаше на Рони да слезе от джипа, широките, двойни врати се отвориха и Калън и Меринъс излязоха на циментената площадка. Погледът на по-възрастния мъж бе твърд и свиреп, когато пое бавно дъх, карайки Тайбър да осъзнае, че всяка Порода, която се намира наблизо щеше да разбере, че Рони се намира в състояние на разгонване.

Тайбър я поведе нагоре по широките, извити стълби, за да стигнат до двойката, усещайки тръпките, преминаващи по тялото й. Бе много напрегната и едва се държеше изправена, когато приближиха Калън и Меринъс.

Той срещна погледа на техния лидер и видя тревогата в дълбините на кехлибарените му очи.

— Рони, радвам се да те видя отново — каза Калън спокойно, когато стигнаха до тях. Не я докосна, не предложи ръката си за поздрав, когато тя застана сковано пред него. — Позволи ми да ти представя моята съпруга, Меринъс. Меринъс, Рони Андрюс бе добра приятелка на всички нас по време на престоя ни в Санди Хоук.

— Здравей, Рони — усмивката на Меринъс бе нежна, когато погледът й проблесна между тях. — Съжалявам, че трябва да се запознаем при такива обстоятелства.

— Приятно ми е — гласът на Рони беше тих и дрезгав от напрежение. Ръцете й погладиха раменете й. — Съжалявам, прекалено…

— Моля те, недей — Меринъс поклати глава, а една лека усмивка изви устните й. — Тези мъже са склонни да разтърсят живота на една жена повече, отколкото трябва да е позволено. Но в крайна сметка… — тя погледна към лицето на съпруга си, което изразяваше ирония, — те си струват.

— Мисля, да се въздържа от коментар — въздъхна тежко Рони, — ако нямаш нищо против.

Загриженият поглед, който Меринъс отправи към Тайбър, бе изпълнен с разбиране. Тя, повече от всеки друг, бе наясно с нуждата, която пулсираше в Рони, и стреса, на който е подложена.

— Разбирам напълно, Рони. Ако имаш нужда от нещо, не се притеснявай да споделиш с някой от нас. Искаме да се чувстваш като у дома си.

Тя кимна и измърмори някаква благодарност, но Тайбър можеше да види тънкия слой пот по челото й и червенината по бузите й.

— Моля, заповядайте вътре. Тайбър може да ти покаже вашата стая и да си починете преди вечеря. Ще поговорим по-късно — Меринъс се намръщи към него, един мрачен, неодобрителен поглед, който той посрещна открито.

Влязоха в мраморното фоайе. Тайбър сграбчи горната част на ръката на Рони и я поведе към широкото извито стълбище, вдясно от входа. Апартаментът му бе на втория етаж, но всичко, което искаше, бе да я вкара в голямото, масивно легло, което се намираше в спалнята му. Там щеше да й направи нещо повече от един белег. Там щеше да поиска всичко, което бе негово, всичко, което тя бе отказала и на двама им през последните самотни, изпълнени с копнеж месеци. Там тя щеше да си плати.