Лора Лей
Под повърхността на звяра (22)

Глава двадесет и първа

— Не може ли човек да дойде да посети проклетата си дъщеря, без да бъде нападнат? Тя е мое дете, имам право да знам дали е жива или не.

Рони трепна, когато гръмкият глас на баща й достигна до нея, груб и бурен, карайки я да спре по средата на стълбището, което водеше към антрето. Тайбър спря зад нея, неподвижен и безмълвен, като я наблюдаваше внимателно.

Тя беше твърде напрегната, почти изплашена и бдителна. Като елен, усещащ опасност, без да е сигурен от коя посока идва.

Реджиналд Андрюс беше един от най-лошите бащи, които Тайбър бе познавал. Единствената причина все още да е жив, бе фактът, че никога не бе вдигал ръка срещу Рони. В противен случай, Тайбър щеше да го е убил още преди години.

— Г-н Андрюс, това не обяснява защо се опитвахте да се промъкнете в имота ни. Защо просто не натиснахте звънеца на портите? — гласът на Калън беше студен като зимна нощ. Равен и яростен.

Реджиналд, както винаги, се оправдаваше. На висок глас.

Тайбър видя как Рони си пое дълбоко и шумно дъх. Почти можеше да усети отчаянието, което я изпълни и съпротивата, която я държеше неподвижна и тиха. Но усещаше и много повече от това. Блатото от емоции, което сякаш я заливаше, го завладя, накара го да се премести по-близо до нея, решен да я защити. Сложи едната си ръка на кръста й, наведе се по-близо и брадичката му се опря в рамото й.

— Можем да се върнем в стаята. Не му обръщай внимание. Ако не слезеш там долу, Калън ще го приеме като безмълвно разрешение да изхвърли копелето.

Тайбър прошепна думите толкова тихо, че само Рони го чу. Той задържа тялото си достатъчно близо, за да е сигурен, че топлината и безмълвната му подкрепа я обгръщат. Щеше да я защити, независимо какво щеше да му коства.

Рони преглътна трудно и той буквално почувства борбата й да събере сили, за да се изправи пред човека, който беснееше в коридора.

— Не — поклати глава най-накрая тя, протегна се назад и затъкна револвера, който й бе дал, в колана на дънките си. — Ще се справя с него.

Но не искаше. Тайбър имаше странното усещане, че има нещо в баща й, което точно сега, буквално я ужасяваше. Преди да успее да я попита за това, тя тръгна грациозно надолу по стълбите, ръката й запази леката си хватка върху перилата, а раменете й бяха изправени. Величествена като принцеса и толкова решена да бъде силна, че предизвика появата на буца в гърлото му, накара го да иска да я защитава от всичко и от всеки.

— Защо си тук, Реджиналд? — Рони трябваше да повиши гласа си, за да бъде чута през яростната му тирада за благополучието на любимото му единствено дете. На Тайбър му прилоша от звука.

Реджиналд беше остарял доста от последния път, когато го бе видял. Тъмната му коса беше почти напълно сива и оредяла. Той се опитваше да прикрие този факт, като оставяше косата от едната страна да израсте по-дълга и я сресваше на противоположната страна, а това му придаваше ексцентричен и клоунски вид.

Кафявите му очи бяха мътни, а бузите му зачервени от пиянство и наднорменото тегло. Беше почти метър и осемдесет висок и не толкова мускулест, колкото бе преди пет години.

Когато Рони пристъпи в антрето, всички очи се обърнаха към нея. Котешките породи, изпълващи мраморния вход на къщата, изглеждаха в бойна готовност, ръцете им бяха на оръжията, погледите им бяха остри и не изпускаха нито едно движение на възрастния мъж.

— Рони — усмивката на Реджиналд бе по-скоро пресметлива, отколкото любяща.

Калън също го бе забелязал, ако се съдеше по присвитите му от неприязън очи.

Тайбър наблюдаваше новодошлия внимателно, щом видя пламъка на омраза, която другият мъж се опитваше да прикрие, когато погледна към дъщеря си. Бързо се промъкна между Реджиналд и Рони, защото всеки инстинкт вътре в него крещеше да я предпази, от каквато и да е заплаха, идваща от баща й. Младата жена спря, когато Тайбър я закри с тялото си и се изправи пред баща й, вместо нея.

— Тайбър — тя сложи длан върху ръката му, когато той я бутна назад, усмирявайки опита й да пристъпи пред него.

Останалите също застанаха в защитни позиции при движението му, очите им се присвиха към Реджиналд и ръцете им стиснаха оръжията в готовност.

— Защо си тук, Реджи? — Тайбър не искаше да се занимава с формалности. Рони беше притеснена, собствените му инстинкти протестираха силно, и проклет да бъде, ако позволеше това да продължи.

— Ами, тя е моя дъщеря — гласът на Реджиналд се смекчи, но не можа да скрие вонята на собствените си лъжи. Той не беше тук, за да се увери в безопасността на Рони, което го правеше непосредствена заплаха за нея.

— Прекрасен момент да се сетиш за това — изръмжа Тайбър, за да покаже кучешките зъби, които знаеше, че ще проблеснат заплашително от двете страни на устата му. Беше доволен да види как леката руменина по лицето на другия мъж изсветлява, когато пребледня при гледката. — Не си спомням това да те е притеснявало особено преди.

— Мога да се справя с него, Тайбър — Рони избута тежкото му тяло, в опит да го накара да се отмести. Нямаше начин да мине покрай него, тъй като другите Породи се бяха строили така, че да я държат извън обсега на баща й.

— Тайбър, трябва поне да ми позволиш да видя малкото си момиченце — гласът на Реджиналд бе прекалено мек, прекалено внимателен, за да не наруши спокойствието на Тайбър.

— Тайбър, по дяволите, мога да се справя с това — Рони го ритна по пищяла. Със сигурност не беше любовна милувка. Проклетата жена имаше опасен ритник.

Той се обърна да я погледне предупредително.

— Не ме гледай така — отсече тя и се намръщи решително. — Махни се от пътя ми, за да мога да се погрижа за това, после можеш да го изхвърлиш опакован.

Рони щеше да го ритне отново и той го знаеше, можеше да го види в очите й. По дяволите, обичаше, когато Рони прибягва до физическа разправа, особено с него. Усмихна й се, бавно оголвайки зъбите си със сексуален намек за отмъщение. Зарадва се да види лекото разширяване на очите й, трепетния отклик, който бе едва доловим, уханието на сладката, чиста възбуда, внезапно разцъфнала в тялото й. Тайбър отстъпи бавно назад, ръката му се спусна зад нея и стисна хълбока й, за да бъде сигурен, че тя стои близо до него и достатъчно далеч от обсега на заплахата, която усещаше.

— Хммм, виждам, че се разбирате добре — Реджиналд не успя да скрие лекия издайнически намек на отмъстително недоволство в гласа си. Обидата накара мускулите на Тайбър да се стегнат в намерение да разкъса копелето парче по парче.

— Разорен ли си вече? — попита Рони меко. Гласът й бе спокоен и подигравателен, но Тайбър усети гнева, който се надигаше в нея.

Реджиналд изсумтя.

— Те изгориха къщата. Снимките на майка ти, юрганите, всичко изчезна.

Рони трепна забележимо. Тайбър прониза мъжа с поглед, който обещаваше възмездие, от гърдите му прозвуча тътнещо предупредително ръмжене. Нарочно я нараняваше, подбирайки думите си внимателно, удряйки я там, където бе най-чувствителна. Реджиналд го погледна предпазливо.

— Трябва да бъдеш по-мил, Тайбър — въздъхна възрастния мъж, сякаш посрещането, което бе получил, го е разочаровало.

— А ти по-умен, Реджи — отвърна тихо Тайбър, едва сдържайки яростта си. Само ако можеше да разбере защо другият мъж кара инстинктите му да се задействат, тогава щеше да се почувства по-спокоен.

— Видя я вече. Тя е добре. Можеш да си тръгваш.

— Рони, нима ще ги оставиш да ме изхвърлят? — Реджиналд се обърна към дъщеря си, хленченето в гласа му подразни ушите на Тайбър. — Нещата са наистина трудни в момента. С вашите снимки, появяващи се по всички телевизионни екрани, и връзката ти с този… — мъжът направи пауза обидно — … човек се излъчва по целия свят. Не мога да получа прилична работа вече дори от старите си източници.

„Старите източници“ без съмнение бяха незаконни.

— Трябваше да харчиш последното си възнаграждение по-умно, Реджиналд — Рони опита да звучи безсърдечно и хладно под напрежението, но Тайбър можеше да чуе болката в гласа й. — Това не е моят дом. Моят изгоря до основи. Помниш ли? Нямам право да определям кой остава и кой си тръгва.

Реджиналд хвърли на Калън хитър поглед.

— Ще изхвърлиш татенцето й на улицата? Знаеш ли колко неприятности ще ми причини това, Калън? — Калън погледна Рони внимателно, като Тайбър.

— Имаш семейство — напомни Рони на баща си почти отчаяно. — Ще ти дам пари, Реджиналд… — тя спря. Тайбър можеше да чуе как дишането й се учести. — Нямам в чантата си, но ще се обадя в банката. Ще получиш парите…

— Не, Рони, скъпа, знаеш, че никой от братята ми няма да ми позволи да остана в неговата шибана луксозна къща. Знаеш как винаги са ни обръщали гръб.

Това бе вярно. Точно както бе вярно, че вината бе изцяло негова, задето семейството му буквално се бе отрекло от него.

— Къщата е пълна в момента, Реджиналд — Калън най-сетне пристъпи напред. — Можем да те настаним в казармата от другата страна на градината. Там има няколко празни легла.

Погледът на Реджиналд не изпускаше Рони. Взираше се в нея както една змия гледа набелязаната плячка. Студено, предпазливо и решително.

— Това е наистина любезно от твоя страна, Калън — най-накрая каза тихо. Тайбър усети как по гърба му пробягва хлад, когато Рони потисна една тръпка.

Тя беше изплашена. Можеше да го усети, почти да го помирише, излъчваше се от тялото й. Рони се напрегна, стоеше сковано, докато се взираше в баща си.

— Не създавай проблеми тук, Реджи — предупреди го най-сетне, гласът й бе нисък резониращ от потиснат гняв. — Няма да бъда държана отговорна за това, което ще направят с теб, ако се опиташ.

Тайбър погледна надолу към нея, сдържайки учудването си. Никога не бе чувал Рони да заплашва някого, освен него. И определено никога своя своенравен, продажен баща.

— Виж ти, Рони, засрами се, караш тези хора да мислят, че ще предизвикам проблеми — той дори не мигна, взрян в нея. — Знаеш, че съм почтен, дружелюбен човек. Няма да им създавам никакви неприятности.

Тайбър се напрегна от завоалираната заплаха, насочена към Рони. Тя пулсираше във въздуха около тях и караше тънките косъмчета на врата му да се повдигнат и настръхнат в отговор.

Тайбър искаше да нареди на кучия син да се разкара от имението, да го изхвърли на улицата и да му каже да се оправя сам. Откакто Рони бе станала достатъчно възрастна, за да се задържи на работа на непълен работен ден, копелето бе взимало всеки цент, който бе изкарвала. Тогава нямаше никой, който да я защитава от него, но за Бога, той щеше да го направи сега.

— Придружи г-н Андрюс до двуетажния хангар на работниците, Мерк — нареди Калън на един от едрите охранители.

Меркюри беше два метра мускулна маса, а лицето му толкова много наподобяваше това на котка, че нямаше начин да се движи на обществено място, без веднага да предизвика необуздана паника сред гражданите. Беше неприветлив, студен, една машина за убиване и един от най-преданите и почтени хора, които Тайбър някога бе познавал.

— Може да получи леглото до моето — тънките устни се разтегнаха в студена усмивка, а зловещите кехлибарени очи проблеснаха с хладно разбиране. Мерк не беше глупак.

— Трябва скоро да поговорим, Рони — Реджиналд се усмихна леко, когато Меркюри улови ръката му твърдо. — Напипвам нещата, нали знаеш.

— Мисля, че си казахме достатъчно миналата седмица, Реджиналд — отговори младата жена решително, гласът й бе достатъчно студен да замрази айсберг. — Наслаждавай се на престоя си. Но се съмнявам, че ще имам време за гостуване.

— Може би ще намериш време — Реджиналд се опита да издърпа ръката си от тази на войника, който го извеждаше от къщата. — Помисли за това, Рони. Помисли добре — вратата се затвори при прощалните му думи.

Тайбър продължаваше да наблюдава внимателно половинката си, умът му работеше, прехвърляше възможностите и заплахите, и все повече се нуждаеше от отговори.

— Искаш ли да ми обясниш тази малка среща, Рони? — попита той тихо, осъзнаващ, че всички очи са насочени към тях.

Погледът й се повдигна към него бавно, но не достатъчно, за да пропусне проблясъка от страх, който Рони се опита да прикрие.

— Разбира се, Тайбър — мъжът не хареса леката, напрегната усмивка, която премина по устните й. — Ще бъда повече от щастлива да го направя, когато отговориш на въпроса ми от по-рано. Кръгом, бейби — Рони го сръга с лакът в кръста с едно умишлено и пресилено игриво настроение. — Можеш да ме уведомиш, когато бъдеш готов да говориш.

След това се обърна и се заизкачва по стълбите, като се движеше толкова забързано, сякаш тичаше. Опитваше се да избяга, да се скрие, както бе правила винаги, като по-млада, когато бягаше в нощта, разчитаща само на сетивата си. В повечето случаи Тайбър я намираше объркана и изплашена. Той се питаше какво ще открие, когато я последва този път.

— Тайбър, може да имаме проблем — Калън се приближи, изваждайки малък, изключително чувствителен приемник от джоба на панталоните си. — Взех това от офиса, когато Мерк ме информира кой е той — приемникът беше удобен малък локатор, даден им от американските военни. — Добрият стар Реджиналд носеше мощен предавател. Единственият ни проблем сега е да разберем кой го е наел.