Лора Лей
Под повърхността на звяра (21)

Глава двадесета

— Кога ще ми кажеш какво става с пениса ти? — ленивият тон в гласа на Рони не заблуди Тайбър нито за миг. Можеше да усети стоманената решителност, която се появяваше в повече от половината разговори с нея през годините. Думата „пенис“ прозвуча толкова съблазнително от устните й, че накара тази специална част от анатомията му да потръпне с интерес.

— Хмм, не смяташе, че нещо не е наред с него, когато пищеше и ме драскаше по-рано — изсумтя той и погледна надолу по линията на тялото си, намръщен неодобрително, сякаш това щеше по някакъв начин да смекчи ефекта от думите й.

— Не се опитвай да ме разсееш, Тайбър — Рони беше облегната на гърдите му, а дъхът й беше топла ласка върху кожата му и въздействаше на сетива, които засега бе по-добре да останат в покой.

Той се бе надявал, че ще може да отбягва този разговор още известно време. Помисли си, че би могъл да прояви възмущение. Не всеки ден един мъж бе обвиняван, че има проблем с точно тази част от тялото си. Но Тайбър имаше чувството, че Рони не можеше да бъде заблудена. Инстинктите му го предупреждаваха да бъде много внимателен, когато ставаше въпрос за тази тема или поне в преднамерените си опити да я избягва.

— Кога ще си лягаш? — измърмори той, пренебрегвайки въпроса й, като се излегна назад на възглавницата и затвори очи, решен да спи.

— Не ми отговори — гласът на младата жена беше замислен, но мекотата му предупреди Тайбър, че скоро ще достигне точката на гнева.

Пръстите й танцуваха върху гърдите му, ноктите й го драскаха леко, той знаеше, че възглавничките на пръстите й усещат малките косъмчета, покриващи тялото му. Почти незабележими, малки като пух, светли косъмчета, които бяха още едно напомняне за неговата ДНК.

Тайбър отвори очи, взря се в тавана и въздъхна дълбоко. Колко много години бе копнял дори само за един ден, в който да забрави какво представлява? Но той не можеше да забрави, спомените бяха винаги там, вътре в него, и не му позволяваха да почувства спокойствието за което копнееше. И сега Рони искаше отговори, които той все още не желаеше да й даде. Не знаеше дали е готов да се изправи пред възможните последици и ужаса й от това тя да научи точно колко много прилича той на животното, с което са били примесени неговите гени.

— Знам, че не ти отговорих — каза най-накрая Тайбър тихо, извивайки ръка под тялото й така, че пръстите му да могат да си играят разсеяно с дългите вълни на копринената златиста коса.

Обичаше косата й. Беше гъста и мека, къдреше се нежно около раменете й и очертаваше съблазнително сърцевидното й лице. С леко учудване забеляза, че е доста успокояващо да я потрива между пръстите си, да усеща леката й приятна тежест.

— Ще го направиш ли? — той я погледна, когато тя седна на леглото, издърпа косата си от пръстите му и уви чаршафа около себе си, за да покрие закръглените си голи гърди.

Устните на Тайбър потрепнаха от скромността й. Познаваше всеки сантиметър от тялото й, а тя още пламваше в прелестно розово, ако я видеше гола, без да са заети със страстна игра. Настойчивото й търсене на отговори му тежеше, обаче. Отговори, които той нямаше намерение да й дава все още.

— Остави това — мъжът въздъхна дълбоко и се раздвижи, за да се изправи от леглото. По дяволите, не му се спеше. Заблуждаваше се като смяташе, че би могъл да си почине точно сега. — Трябва да проверя охраната отвън…

— Избягваш въпроса ми, Тайбър — отсече Рони, а очите й блестяха със син огън, когато той погледна назад към нея.

Рони седна на краката си, наблюдавайки го как се премества в долната част на леглото. Той беше напълно наясно с това, че отказът му да отговори, вместо да се преструва, че е в неведение, бе опасна задача. Можеше да избягва това, но проклет да бъде, ако я излъжеше. Нямаше какво да й даде, освен честност и то по отношение на въпросите, на които изобщо можеше да отговори.

— Предполагам, че си права — Тайбър сви рамене, в опит да изглежда равнодушен, за да скрие болезнената самота, която се надигна от дъното на душата му.

Тя имаше пълното право да узнае отговора и все пак, той не можеше да се насили да й каже думите, да й обясни за животното, което намираше такова удовлетворение в стегнатите дълбини на пулсиращата й сърцевина.

— И смяташ просто да се измъкнеш от тук без обяснение? — попита го Рони, гласът й се повиши от гняв и изостри от болка.

Тайбър се обърна назад към нея, стягайки се срещу болката й. Тя се нуждаеше от много повече от това, което й казваше той, и Тайбър го осъзнаваше много добре. Всичко в живота й бе отнето с един удар. Домът й, работата й, възможността да бъде свободна и в безопасност, а той дори не можеше да й даде отговорите, които търсеше. Нямаше никаква справедливост в това и все пак Тайбър не можеше да се насили да го поправи.

— Остави го — той тръгна към вратата на банята, възнамерявайки да си извади чисти дрехи от дрешника в другата стая.

Когато стигна до вратата, без никакво предупреждение, шумът от разбиването на кристалната купа от нощното шкафче го накара да спре невярващо. Слабата светлина в помещението проблесна леко върху парчетата и сякаш му се подиграваше, задето си бе мислел, че Рони би му позволила да се измъкне толкова лесно. Ако не друго, младата жена можеше да бъде бурна малка избухливка. Ако беше Порода, тя щеше да направи перфектна комбинация с дива котка.

— Излез от тази стая и ще ти отнеса главата със следващата — изръмжа Рони.

Пенисът му се събуди за живот. Тайбър погледна надолу към тежката си ерекция с чувство на примирено веселие. Това говореше много за човек, който се възбужда от подобна случка. А за самия него, показваше колко е лесен, че дори и гнева на неговата жена можеше да го развълнува.

Проклятие! Тайбър не искаше нищо друго, освен да се обърне, да се върне в леглото и да я чука до полуда. Кожата го сърбеше от желание. С всяка секунда, клетките на тялото му започваха да крещят за твърд, енергичен секс.

Той се обърна към младата жена и я погледна замислено, като кръстоса ръце на гърдите си. Погледът й проблесна към ерекцията му и, по дяволите, ако тя не се изчерви отново. Руменината й само го направи по-твърд.

Рони се надигна от леглото. С едната си ръка притискаше чаршафа към гърдите си, а в другата държеше подобна на първата купа, взета от нощното му шкафче. Очевидно възбудата му не оказа влияние върху решителността й да получи отговори. Това го доказваше.

— Знаеш ли, тези вървят с къщата — Тайбър въздъхна, кимвайки към малките декоративни кристални купи. — Предполагам, че струват доста.

— На кой му пука? — изфуча вбесено младата жена. — Омръзна ми да бягаш от мен, Тайбър. Проклета да съм, ако мислиш, че ще се обвържа с теб, а ти ще си живееш спокойно и ще ме отбягваш, когато ти изнася.

Тайбър я погледна изумено. Емоцията, буйна и гореща, придаваше нюанс на гласа й, а очите й режеха от ярост и упоритост. Слабото й тяло вибрираше, а смръщването помрачаваше челото и изтъняваше пълните й сладки устни. Рони го изкушаваше да я яхне тук и сега.

— Никога не съм бягал от теб, Рони… — думите й най-сетне достигнаха до обезумялото му от страст съзнание и в следващата секунда очите му се разшириха, докато отскачаше настрани от пътя на следващия й летящ снаряд. — Мамка му, Рони!

Тайбър се втурна към нея и я дръпна по-далеч от тежкия свещник, който също стоеше на масата. Ръцете му се обвиха около кръста й и я придърпаха към него, обуздавайки яростта, която можеше да усети да вибрира в тялото й.

— Какво, по дяволите, ти става? — той я хвърли на леглото, но не се опита да я последва. Беше се уморил от това. Беше се уморил от яростта, която я изпълваше, от подозрението, от сенките, които помрачаваха очите й. — Омръзна ми да ме обвиняваш, че съм те изоставил, след като бе твое решението да отхвърлиш каквато и да е връзка от самото начало.

Рони пропълзя по леглото и се приземи на крака от другата страна. По-добре, помисли си мъжът. Колкото по-далеч бе от него, бе толкова по-способен да поддържа здравия си разум.

— Ооо, хайде, Тайбър, никога не съм те смятала и за лъжец — извика тя с подигравателна усмивка. Още нещо, от което бе уморен, от този сарказъм. Снизходителен, оскърбителен. — Престани да се правиш на толкова невинен. Не е нужно да се преструваш пред мен. Не и тук, където сме сами. Единствената причина да съм тук, е този проклет белег, който постави на шията ми. Иначе още щях да си стоя в Санди Хоук и да се чудя защо, по дяволите, промени мнението си толкова бързо миналата година.

Тайбър притихна. Инстинктите му се задействаха, когато логиката започна да взема надмощие. Това, което не може да бъде разбрано, трябва да бъде изследвано. Проучено, дебнато или преследвано. А със сигурност не разбираше това.

— Защо съм си променил мнението? — попита предпазливо, гърдите му бяха стегнати от болка, която се отразяваше в гласа и изражението му. Беше много близо до болката, която почувства, когато бе получил писмото й преди повече от година, само един час, след като бе поставил този белег на шията й.

И все пак, според собствените й яростни думи, Рони вярваше, че той е прекъснал връзката, както и той бе убеден, че тя се е отказала от него. Рони не беше лъжкиня. Не играеше игрички и не поемаше вината за нещо, тя беше сигурна за себе си.

Тялото му бе объркано през онзи ден, призна Тайбър. Изпитваше възбуда, различна от всяка, която бе познавал, ерекцията му бе достатъчно силна да разкъса дънките му и тогава беше дошъл Дейън с… Той спря. Дейън. Кучи син! Тайбър изтри с ръка лицето си, загледан в Рони и борещ се с едно предателство, което се молеше да е отминало със смъртта на брат му.

Решителността на Дейън да унищожи останалите от Прайда почти бе убила Меринъс и детето, което тя вече носеше. Споменът за смъртта на брат му бе още жив. Предателството му бе засегнало толкова много съзнанието на Тайбър, че той бе потъпкал чувствата си. Дейън беше излъгал. И Тайбър бе пострадал от това.

— Не ми отговаряй — той мразеше дрезгавия, уморен звук на собствения си глас, докато се отправяше към гардероба.

Отвори средното чекмедже, издърпа няколко дебели плика и бележки. В задната част, почти в ъгъла, имаше малка дървена кутия. Тайбър я премести, отвори я и извади сгънат лист хартия.

„Напускам гаража и теб, Тайбър. След онази сцена в камиона, осъзнах колко лесно се опита да ме вземеш. Повече няма да бъда твоя марионетка. Ти си прекалено глупав, груб и жесток. Имам нужда от някой, който да ме докосва нежно. Някой, от когото не трябва да се страхувам. Някой, по-близо до моята възраст. Ти ще си стар, докато аз още ще съм млада, и просто не искам да понасям това. Моля те, бъди така добър да стоиш далеч от мен. Това със сигурност не е прекалено голяма молба!

Рони.“

Тайбър пазеше писмото за спомен. Беше само осем години по-възрастен от нея, но на моменти ги чувстваше като векове.

— Прочети това — подаде й писмото, наблюдавайки внимателно обърканото й изражение.

Задържа погледа си заключен в нейния, докато тя поемаше сгънатия лист, гледаше я внимателно, а душата му кървеше. Инстинктивно разбра, че не е писала писмото. Разбра, че последните петнадесет адски месеца, в които я бе желал, страдал за нея, мислейки си, че ще умре от нуждата, са били за нищо.

Рони разгъна писмото и погледът й се придвижи по думите. Очите й се разшириха. Болката, която премина по лицето й, разкъса душата му.

— Мислех, че зачитам твоите желания, Рони — прошепна мъжът. Не се бе чувствал толкова уморен от години. Дейън беше доверен и много обичан член на семейството. — Предполагам, че ти също си получила писмо. Единствената истинска дарба на Дейън беше фалшификацията.

Рони смачка бележката в ръката си, в очите й блеснаха сълзи, които изостриха миглите й, щом погледът й се върна на неговия.

— Не съм писала това — прошепна тъжно и треперещо. — Но аз също получих такова — през тялото й премина лека тръпка, докато се взираше в него. — Беше с твоя почерк — тя погледна отново към писмото и дъхът й секна, докато се бореше с риданието, осъзнавайки като Тайбър колко близо до нейния почерк е написаното.

— Аз също не съм ти писал — каза той тихо. — Борих се отчаяно да ти дам време да помислиш, да разбереш дали това, което бяхме на път да направим, е същото, което искаш. Аз знаех, Рони. Разбирах опасността, в която те поставям. Опитвах се да бъда напълно сигурен, че ще мога да те защитя, ако по някакъв начин от Съвета разкриеха моето съществуване. Доколкото знам, за тях съм мъртъв отдавна. Имах намерение да се върна при теб.

— Когато не се появи, аз чаках — имаше толкова много болка, толкова много разочарование в тъмните дълбини на очите й, че Тайбър искаше да изкрещи и да прогони нещастието й. Беше се борил толкова дълго да я защити и някой, когото бе смятал за свой брат, бе нанесъл последния удар върху доверието й. — На следващата сутрин, Дейън донесе писмото. Притисна ме с тялото си срещу стената… — Рони млъкна болезнено и преглътна мъчително, преди да продължи. — Предложи да ме обучи за теб.

Гняв разяждаше душата на Тайбър и той знаеше, че ако Дейън не беше мъртъв, щеше лично да го убие за това, че бе посмял да докосне Рони, по какъвто и да било начин, още по-малко задето й бе казал нещо толкова болезнено. Той си спомняше добре светлите мечти, нуждата и емоцията, които блестяха в нейните очи, когато го бе погледнала след всички тези месеци.

Писмото и атаката на Дейън почти бяха унищожили част от душата й. Тайбър се протегна, неспособен да се сдържи от това да я докосне, да я желае. Господи, нуждаеше се от нея, както от дишането. Или по-силно. Пръстите му погладиха сатенената й буза, а палецът му помилва устните й. Тя имаше най-меките устни, които някога бе познавал, а очите й пронизваха всяко кътче на душата му със слънчеви лъчи, когато бе щастлива. Но когато бе наранена, както сега, бяха като нож, забиващ се дълбоко в гърдите му.

— Бих дал живота си да бъда с теб онази нощ — закле се Тайбър, знаейки, че това е вярно. — В същото време, наемниците на Съвета преследваха Калън и вместо да оставя яростта да се освободи там, където ти можеше да я видиш, аз я насочих към тях. Трябваше да дойда при теб — беше го разбрал след това. Тогава беше направил всичко, което трябваше, за да не отиде при нея. — Трябваше да се боря за това, което знаех, че е мое.

Една сълза се плъзна по бузата на Рони.

— Аз те обичах — прошепна тя, разкъсвайки сърцето му с болезнената емоция в гласа си. — Все още те обичам, но не съм доволна от теб, Тайбър.

Ръката му се свлече, когато Рони се отдръпна от него. Намръщи се изненадано.

— Нямах представа, че не си писала ти писмото, Рони — каза убедително той.

— О, не това — изсъска младата жена, като захвърли топката хартия в другия край на стаята, преди да го прониже с мрачен поглед. — Аз съм толкова виновна, колкото и ти, задето позволих на това копеле да ме измами — тя се обърна бавно към него, гневът бавно се завръщаше. — Не съм забравила въпроса, който ти зададох и не си мисли, че съм. Добре, бяхме измамени. Ще се оправим с това. Но имаме и други неща, които да уреждаме. Ще те попитам още веднъж. Какво става с пениса ти, когато достигнеш кулминацията? И искам да разбера веднага.

За щастие, защитните аларми започнаха да пищят. И колкото и странна да бе тази мисъл, той отправи благословия към тях.

— Облечи се — Тайбър я вдигна бързо, игнорирайки ахването й от изненада, мина покрай стъклата близо до вратата на банята и я занесе до дрешника.

— Какво, по дяволите, е това? — извика Рони сред грохота на сирените, улови дрехите, които той хвърли в нейната посока и издърпа собствените си дънки и тениска от закачалките.

Облякоха се за секунди, нахлузиха кожените обувки, след това избягаха от стаята. Тайбър погледна тревожно револвера, който тя настояваше да носи. В интерес на истината, не можеше да я вини или да се учудва, ако тя го насочеше към него. А той знаеше дяволски добре, че мерникът й е почти идеален. Все пак именно той я бе научил да стреля.