Лора Лей
Под повърхността на звяра (13)

Глава дванадесета

— Тайбър! — гласът на Меринъс беше сдържан, въпреки това в думите й се долавяше лек шок. — Това беше ненужно!

Рони обаче не му даде време да се извини. Нападна го, а гневът и яростта се смесиха с болката толкова силно, че момичето се почувства така, сякаш щеше да я унищожи.

— Молила ли съм те да ме водиш тук? — изкрещя яростно и блъсна широките неподвижни рамене. — Виж какво направи, Тайбър. Накара собственото ми тяло да се обърне срещу мен. Сега някакво копеле е изгорило къщата ми, защото не съм била там. Ти ги остави да го направят — тя не можеше да повярва, не можеше да проумее факта, че никога няма да види дома си отново.

Бременността беше нещо, което все още не можеше да осъзнае. Но домът й беше истински. Той бе всичко, което й бе останало, когато Тайбър реши, че повече не я иска. Че се нуждае от някоя по-възрастна или по-опитна, или каквото и да е, а тя нямаше да бъде тази някоя.

Болката, която се надигна в нея, щеше да я убие. Не само физическата, която разкъсваше утробата й от агонизираща възбуда, но и дълбоката болка от загубата на последната нишка към собственото й спокойствие.

— Виж какво направи! — изкрещя Рони отново, юмрукът й прелетя край лицето му, а яростта растеше вътре в нея като приливна вълна от непреодолими емоции.

— Господи, Рони… — Тайбър я придърпа в ръцете си и я стисна, задържайки я неподвижна, докато тя се бореше с него и го удряше, защото, Бог да й е на помощ, не й бе останало нищо и никой, за когото да се бори. — Съжалявам, бейби. Толкова съжалявам.

Стаята се изпълни с мълчание. Рони се опитваше да остане права. Мъжът я притискаше до тялото си, стабилно изправен, както винаги. Даваше й подкрепа, която младата жена знаеше, че скоро може да й бъде отнета.

— Пусни ме — каза тя, но не опита да се освободи.

Едната му ръка държеше главата й до гърдите му, а другата бе обвита около кръста й, в опит да успокои яростта, която бушуваше в тялото й.

— Тъкмо си купих нов стол — прошепна момичето, като трепереше и се бореше срещу въздействието на допира му. Господи, всичко, което притежаваше беше изчезнало!

— Рони, съжалявам — прошепна той в косата й. — Не трябваше да ти го казвам по този начин. Извинявай.

Младата жена трепна и се отдръпна, отдалечавайки се от него. Отчаяно искаше да избяга от болката, отекваща в душата й. Вече нямаше нищо, което биха могли да унищожат, нищо, което можеха да й отнемат. Нищо, освен детето, ако позволеше да бъде заченато.

— Е, добре — въздъхна тежко Рони. — По дяволите — тя не знаеше какво да каже или направи. Чувстваше се разкъсана на парчета, замаяна от събитията, които се случваха прекалено бързо, без да има възможност да си поеме дъх, за да осмисли случващото се.

Въздъхна отново и мушна ръцете си в джобовете на робата си, борейки се с паниката, избуяла вътре в нея. Добре, не можеше да убие Тайбър. Беше сигурна, че другите от семейството ще помислят, че… Не, не. Нямаше значение колко ужасно искаше да пролее кръвта му точно сега. Тя беше добре. Това беше просто една къща. Трябваше да я напусне така или иначе. А също и да очаква, че ще се случи нещо подобно. Това не й помогна да се успокои. Рони можеше да усети как в гърдите й се натрупва болка при мисълта за дома, който бавно бе създала. От грозната барака, в която бе израснала, със собствените си ръце, покрити с мехури и кръв, бе направила къщата, годна за живеене и нещо, което си заслужаваше да притежаваш.

— Рони, сега твоят дом е тук… — гласът на Тайбър, тих и разкаян, само подхрани яростта й. Сякаш болката й прекърши нещо вътре в него. Загубата на дома й не беше нищо в сравнение с агонията, пред която се бе изправила, когато го бе изгубила преди.

— Наистина ли? — тя опита да потисне прилива на адреналин, който крещеше в нея, когато се обърна към него и го погледна с мрачна ярост. — С теб, предполагам?

— С мен — изражението му се втвърди, докато произнасяше думите.

— Бедничкият Тайбър — изрече подигравателно тя. — Остана с мен в края на краищата. Не точно това си си представял за бъдеща половинка, права ли съм?

Мъжът я погледна леко смръщен, но в очите му се четеше възбуда.

— Всъщност, никога не съм си представял друга — отговори най-накрая, свивайки рамене. Това я обърка още повече. — Но ти не изглеждаш особено доволна.

Зачуди се защо това го притеснява? Къде бе мъжът, който бе решил, че се нуждае от някоя, много повече жена от нея? Рони не намираше смисъл в отношението му. Освен ако не бе само хормонът или каквото и да бе това, което я докарваше до лудост. Мисълта, че един наркотик, без значение колко е естествен, бе единствената им връзка, разби сърцето й.

— Не особено доволна ще бъде прекалено меко казано — устните й се извиха в широка усмивка, която обаче не достигна до очите й. Вагината й бе достатъчно гореща, за да компенсира това, въпреки че момичето нямаше никакво намерение скоро да му позволи да узнае това. Адреналинът, бушуващ в организма й, сякаш се стремеше да увеличи още повече възбудата й.

— Къде са ми дрехите? — младата жена пренебрегна спазмите в утробата си и се извърна от Тайбър.

Вече дори нямаше дом и не можеше да си позволи да вярва, че всичко, което би могла да има с него, ще продължи, след като се погрижеше тя да забременее. Къде щеше да отиде тогава? Трябваше да си тръгне, да избяга или никога нямаше да може да се освободи от него.

Тайбър въздъхна тежко зад нея.

— Знам, че си изплашена, Рони.

— Не съм изплашена — тя се бореше с тръпката от чисто усещане, когато възбудата започна да пулсира между бедрата й. Погледът, който му отправи блестеше от желание за възмездие. — Бясна съм. Така че разкарай се от мен, по дяволите, преди да ти отрежа главата, както трябваше да направя, когато остави този проклет белег на шията ми. Къде, по дяволите, са дрехите ми?

Рони отново влезе в спалнята, решена да игнорира мъжа, който вървеше зад нея. Можеше да го почувства, а той дори не я докосваше.

— Дрехите ти трябваше да се изперат — отвърна Тайбър, гласът му бе твърде нежен, и твърде внимателно контролиран, когато застана зад нея. — Рони, ти страдаш. Не трябва да е така.

Тя спря в долния край на леглото и сграбчи отчаяно таблата, когато стомахът й се стегна много силно. Затвори очи, борейки се с мъжа, борейки се със знанието за това какво се случваше с нея, с всяка клетка на тялото си. Господи, беше толкова слаба, защото знаеше, че въпреки неестествената сила на възбудата й ставаше все по-трудно да му се противопостави, да поддържа яростта си. Гласът на Тайбър беше мек, разкаян, и й напомняше за годините, когато беше винаги до нея. Напомняше й колко много го обича, колко много я бе заболяло, когато внезапно изчезна от живота й.

Дори страхът от забременяване не би могъл да потуши желанието, предизвикващо в тялото й порой от усещания. Как да го отхвърли? Как би могла да се бори с тялото си, с желанията и сърцето си?

— Добре съм — думите се отрониха между стиснатите й зъби. — Намери ми някакви дрехи. Искам да се махна от тук.

Ако само можеше да избяга от него, помисли си Рони отчаяно. Това напрежение не я измъчваше толкова много, докато той не се появи отново в живота й. Ако успееше да се махне, може би то щеше да се успокои и да се притъпи до лекото дразнене, което беше преди.

— То няма да изчезне, Рони — ръцете на Тайбър се отпуснаха тежко на раменете й, палците му погалиха стегнатите мускули, докато младата жена се бореше с тръпките на удоволствие, които предизвика докосването му.

Мазолестите възглавнички на пръстите му одраскаха кожата й, сгорещиха плътта й и я накараха да простене от удоволствието, което се разпростря по тялото й.

Беше прекрасно — докосването му, уханието му, което се обвиваше около нея с топлота, изгаряща душата й.

— Не мога да го направя — прошепна Рони, борейки се със сълзите, стягащи гърлото й. Толкова много се нуждаеше от него. — Всичко се случва прекалено бързо.

— Не трябва да правиш нищо, бейби — обеща й Тайбър нежно, устните му шепнеха над белега, който беше направил толкова отдавна. Накара я да потръпне от копнеж. — Аз ще се грижа за всичко, Рони. Обещавам.

Всяка клетка в тялото й изкрещя от наслада, когато езикът му погали малката раничка. Щеше да го отблъсне, уверяваше се сама Рони, ако можеше да се пребори с мрежата на миналото и възбудата, които се затягаха около нея, оставяйки я без дъх под докосването му. Как можа да й го причини? Как бе възможно природата да е толкова жестока и да му даде такова преимущество над нея?

— Мога да помириша възбудата ти — прошепна мъжът в ухото й. — Като топла, сладка сметана. Тя ме привлича, Рони. Не искам нищо друго, освен да застана на колене, да вдигна роклята ти и да заровя езика си в горещата ти сърцевина.

Тя се разтрепери неудържимо при думите му, от гърлото й се откъсна скимтене, когато той дръпна робата от раменете й. Чувстваше се слаба, замаяна, безпомощна да се бори с него, след като го желаеше с всяка клетка на тялото си.

— Толкова си топла, мека и съблазнителна, караш ме да изгубя всяко подобие на контрол. Правиш ме безразсъден, Рони, толкова съм гладен за теб, че не мога да мисля за нищо друго, освен да те вкуся.

Езикът му облиза рамото й, груб и леко грапав, и откъсна стон на удоволствие от устните й. Ръцете му плъзнаха тънките презрамки на роклята по раменете й, а устата му оставяше горещи целувки след тях.

— Преди изгубих контрол — дрехата се плъзна по втвърдените й зърна, но Рони нямаше шанс да задържи мимолетната й топлина.

Ръцете на Тайбър покриха заоблените хълмчета, дланите притиснаха изпъкналите връхчета и ги подразниха нежно, докато Рони стенеше от нарастващо удоволствие. Беше хубаво. Прекалено хубаво. Прекалено горещо.

Тя погледна надолу към ръцете му, изумена от контраста между тъмната му кожа и нейната бледа плът. Беше толкова еротично да го гледа как я докосва, да вижда разликата между телата им — неговото твърдо и мускулесто, а нейното меко и много по-нежно.

— Този път няма да изгубя контрол. Ще ти покажа колко хубаво може да бъде, бейби — гласът му бе дрезгав, една чувствена ласка за сетивата й. Роклята се плъзна с галещо движение към ханша й, после по-надолу, а най-накрая падна в краката й.

— Всичко, което трябва да направиш, е да се отпуснеш — увери я Тайбър, гласът му беше успокояващ и галеше сетивата й така нежно, както ръцете му милваха гърдите й. — Нека да ти покажа какво сме пропуснали през всички тези месеци.

— Ти ме остави — Рони се бореше да диша, да намери силата, от която се нуждаеше, за да го отблъсне. Но я нямаше. Тялото й беше надделяло над разума, открадвайки възраженията и страховете й.

— Ти не ми остави друг избор, Рони — ръцете му обхванаха гърдите й, пръстите му уловиха зърното и я накараха да изгуби способността да мисли и да говори.

Не му бе оставила друг избор? Тя го обичаше, нуждаеше се от него, интензивността на тези желания почти я бе унищожила. И въпреки това той твърдеше, че тя не му е оставила избор? Рони искаше да избухне, да му се разкрещи, но всичко, което можеше да направи, бе да се задъхва под настойчивите му докосвания.

Възглавничките на палците му одраскаха подутите връхчета, след това с помощта на палците и показалците си, ги улови с твърд, точен натиск, и ги подръпна леко.

— Тайбър! — извика Рони от силното остро удоволствие, което се стрелна от зърната към вагината й, и я накара да се извие към него. Ръцете й се протегнаха назад и се стегнаха в задната част на твърдите му мускулести бедра.

— Харесва ли ти това, бейби? — Тайбър го направи отново и Рони помисли, че ще експлодира от надигналата се възбуда. — Следващия път ще използвам зъбите си — прошепна в ухото й. — Докато ги стискам и подръпвам, ще ги галя с езика си, ще ги засмуквам в устата си и ще те накарам да достигнеш върха само от това усещане.

А той можеше да го стори. Рони знаеше, че думите му не са само празни приказки. Кулминацията й вече се надигаше, а удоволствието заплашваше да достигне връхната си точка вътре в измъчените дълбини на вагината й. Тогава той спря. Рони изскимтя от загубата на усещането върху чувствителните зърна. После простена от наслада, когато зъбите му захапаха белега на шията й миг, преди да долепи устата си върху него и да започне да смуче, както беше обещал да направи със зърната й.

Главата й падна върху гърдите му. Рони неясно осъзнаваше факта, че той е чисто гол зад нея. Беше свалил първо тениската, после обувките и дънките си. Гърдите му галеха гърба й, карайки я да потрепва от усещането на тънките, почти незабележими косъмчета, които ги покриваха. Беше ги забелязала преди години, но бе забравила колко греховно еротично е да ги усеща по кожата си.

— Точно така, бейби — прошепна мъжът, дъхът му помилва белега, карайки я да потрепне в отговор. — Просто се наслаждавай. Почувствай колко хубаво може да бъде. Толкова си сладка и мека, толкова тясна и гореща, когато прониквам в теб. Само да те докосвам, е най-прекрасното нещо, което съм познавал в живота си.

— Ще ме убиеш — гърдите й бяха стегнати от вълнение, болезнено напрегнати и копнеещи за нещо повече от физическо докосване. — Как ще го понеса, когато си отидеш отново?

Тайбър изръмжа, един свиреп, животински звук, който почти я доведе до върха от въздействието върху сетивата й. Бог да й е на помощ! Как можеше подобен див рев да бъде толкова дяволски секси?

— Няма начин да те пусна вече, Рони — каза той мрачно, ръцете му уловиха хълбоците й и я придърпаха плътно към бедрата му.

Пенисът му бе силен и дебел, горещ и твърд. Усещаше го като топла стомана, когато се докосна до гънката на дупето й. Рони се притисна към него, хълбоците й се раздвижиха, принуждавайки копието да разтвори заоблените полукълба и да се настани дълбоко между тях.

Зад нея Тайбър рязко пое дъх миг преди в гърдите му да завибрира печален смях.

— Не ме изкушавай — предупреди мъжът, а гласът му трептеше от възбуда. — Вече съм на ръба на контрола си, Рони — тя почти можеше да си представи чувствената усмивка, която чу в гласа му. Усмивка, която караше сърцето й да се свие от нечестивите мисли, които предизвиква. Лекото накланяне на една страна, проблясването на зъби, докато зелените му очи искрят от веселие и топлота.

— Защо ти е контрол? — Рони се бореше да диша, да сдържи молбите си да я вземе веднага, бързо и силно, както беше направил преди. — Не те е грижа, че открадна моя.

— О, бейби — Тайбър се раздвижи бавно, пъхна едната си ръка зад коленете й, а с другата обви раменете й и я вдигна на ръце. — Моят контрол ще ти донесе повече удоволствие, отколкото би могла да си представиш.

Рони изпъшка, а ръцете й се обвиха около врата му, докато го наблюдаваше изненадано. Никой, освен Тайбър, не я беше носил на ръце. Това й липсваше. Караше я да се чувства невероятно женствена, да иска той да я държи както сега. Очите му бяха тъмни и блестящи от гореща, чиста страст, докато я пренасяше през късото разстояние до леглото.

Не беше трудно да го направи. Но я държеше здраво и стегнато, докато я спускаше бавно върху матрака.

— Искам да оближа всеки сантиметър от тялото ти — изръмжа Тайбър. — Но не знам дали ще успея да стигна дори до устните ти, преди да те взема.

Той коленичи до нея, погледът му беше собственически, блестящ от нарастващата възбуда, докато се накланяше над нея. Тялото му приличаше на произведение на изкуството. Гърдите и ръцете му се огъваха от мощ, коремът му беше стегнат, а пенисът… Рони преглътна и позволи на ръката си да погали бедрото близо до него. Като коприна, обвита около стомана, главичката туптеше от живот. Гледката предизвика топлина и влага по жадната й вагина.

— Не — Тайбър улови ръката й, преди да го докосне. — Ако го направиш, ще изгубя всичкия си контрол. Просто се отпусни. Нека да ти покажа колко хубаво може да бъде.