Лора Лей
Под повърхността на звяра (16)

Глава петнадесета

— Още не може да се изкъпеш, Рони — беше късен следобед, когато Тайбър се събуди, усетил плахото измъкване на Рони от леглото.

Тя спря, улови таблата в долния край, а тялото й се напрегна.

— Всичко ме боли — гласът й беше тих, но мъжът можеше да чуе вибриращия гняв под повърхността. И явно бе превъзмогнала объркването, което бе доловил миналата нощ.

— Знам, бейби — той отметна одеялото, изправи се и закрачи към другия край на стаята, като се почесваше по гърдите.

Извади мека, синя памучна риза от едно от чекмеджетата. Тя щеше да улесни доктор Мартин докато я преглеждаше, като същевременно запазваше скромността на Рони. С нея тя нямаше да се притеснява от голотата си, докато доктор Мартин я преглеждаше.

— Облечи това — той се върна при нея, подаде й ризата, а младата жена го изгледа подозрително.

— Мириша на теб — изсъска тя, повдигайки глава. Очите й бяха пълни с гняв. Тайбър почти потръпна. — Искам душ.

Мъжът се намръщи, осъзнавайки с неудобство, че яростта й само разпалва страстта му. Пенисът му започна да се втвърдява и да пулсира от желание.

— Облечи ризата или ще те завлека обратно в леглото, където ще те чукам, докато се изтощиш толкова, че да спреш да спориш с мен. Не би било разумно да ме предизвикваш точно сега, а знаеш дяволски добре, че веднъж щом те докосна няма да можеш да ме отблъснеш.

Рони дишаше тежко, гърдите й се повдигаха и спадаха рязко, а зърната й щръкнаха, възбудени от дрезгавия звук на гласа му. Устата на Тайбър се навлажни, когато погледът му се спря върху тях.

— Престани! — младата жена дръпна ризата от него, грубо напъха ръцете си в нея и притисна краищата й здраво един към друг. — Мислиш ли, че не знам колко малко ме искаш, Тайбър? Смяташ ли, че ще приема охотно това, което направи с мен?

Е, ако е така, предполагам, е време да си променя мнението, помисли си той саркастично.

— Не ми изглежда да имаш голям избор — пенисът му вече бе твърд и настояваше за удовлетворение.

Проклятие, Док бе казал да отидат в лабораторията, когато Рони се събуди, а не след час-два лудешко чукане.

— Закопчай ризата, Рони. Трябва да слезем в лабораторията и проклет да съм, ако ти позволя да покажеш хубавото си задниче на всеки, който стои извън тази стая.

Тайбър се върна отново до гардероба, извади една тениска и чифт панталони от чекмеджето и ги облече набързо.

— Лаборатория? — Рони поне беше закопчала ризата, нищо че гласът й пулсираше от отвращение. — Приличам ли ти на шибан лабораторен плъх?

Мъжът се обърна бавно към нея. Гласът й беше груб, гърлен, а уханието на надигащата се в нея възбуда достигна много лесно до него.

— Не ме предизвиквай точно сега, Рони — самообладанието и възбудата му се крепяха на много тънка нишка. — Няма да ти харесат последствията.

Тя го погледна с мрачен гняв и острота, която доста го обърка.

— Искаш да кажеш, че може да стане по-лошо? — попита с измамна нежност. По дяволите, тази усмивка би могла да разреже човек на две, без никакъв проблем.

Тайбър пристъпи по-близо, протегна ръка и улови дългата й коса, преди тя да успее да се отдръпне. Видя как очите й се разшириха, когато упражни достатъчно натиск, за да изтегли главата й назад и да я погледне в лицето, борейки се с инстинкти, които никога не бе знаел, че притежава.

— Може да стане по-лошо — изръмжа той, устните му се отдръпнаха и смъртоносните кучешки зъби от двете страни на устата му проблеснаха опасно. — Предупредих те преди години, бейби, аз съм повече, отколкото можеш да си представиш. Трябваше да се вслушаш в този съвет.

Рони не показа страх, както очакваше мъжът. В очите й се появи ярост — по-гореща и силна от преди.

— Мислех, че съм — подигра се тя с иронична усмивка. — Какво смяташ да правиш сега, Тайбър? Да ме събориш на пода и да ме яхнеш отново? Това ли е единственият начин, който знаеш, за да накараш жените си да ти отстъпят?

Тайбър се наведе по-близо, вдишвайки сладкия аромат на възбудата й.

— Хубавото на това да те взема на пода е, че знам колко много ще ти хареса — той позволи на ръмженето, надигнало се в гърлото му да излезе заедно с думите. Уханието на възбудата й се засили мигновено.

— Против волята ми — устните й изтъняха, а ноздрите й пламтяха, когато издърпа косата си от хватката му.

Харесваше й. Осъзнаването на това прониза гнева на Тайбър като остър меч, предизвиквайки го почти отчаяно да я вземе веднага.

— Против волята ти? — той я подпря до леглото, наблюдавайки как очите й потъмняват, а страните й пламват от страст. О, да, точно такава я искаше. Гореща и жадна за него.

— Това е наркотик, Тайбър — мъжът спря пред нея, докато тя говореше подчертано хладно. — Иначе не бих ти позволила да се доближиш и на миля от мен. Ти ме упои. Не мога да го спра, не мога да го контролирам, но проклета да бъда, ако ти позволя да го направиш приятно.

Рони говореше, сякаш между тях никога не бе имало естествено привличане. Сякаш жаждата и възбудата бяха нещо, което никога не бе изпитвала по друг начин. Това изпрати унищожителна вълна от гняв в тялото на Тайбър, която разкъса на две вродения му самоконтрол, заради откритото неподчинение на своята половинка.

— Ти ме желаеше и преди — изръмжа той, разярен от това, че тя отрича връзката, която бяха имали някога. — Тогава не те бях целунал, Рони. Преди белега, преди целувката, ти все пак ме искаше.

Предизвикваше я да отрече, взирайки се надолу към нея. Молеше се да не го направи, защото знаеше, че ако се опита, контролът му ще се пропука.

— Бях дете, не помниш ли? — сякаш светкавица прониза душата му, а болката бе толкова силна, че му причерня пред очите. — Пораснах бързо, благодарение на теб. Сега или ме изчукай, или тези тестове да вървят по дяволите, защото имам нужда от душ. Казах ти, че воня.

Тайбър я освободи бавно, но продължи да се взира в нея по-внимателно от всякога. Тя изглеждаше разгневена, звучеше ядосано, но под аромата на възбудата й, я обграждаше миризмата на страх и болка.

Рони си мислеше колко е трудно да стои пред него, да го мрази само Бог знае за какво, докато той усеща агонията, разкъсваща душата й. Тя беше част от него, повече отколкото знаеше, повече отколкото някога би могла да разбере.

Ръката на Тайбър се протегна и пръстите му докоснаха бузата й въпреки инстинктивното й трепване.

— Ти беше моя, когато беше на единадесет години, беше моя, когато се превърна в жена. Не си по-малко моя сега, Рони — мъжът задържа гласа си тих, докато се бореше да потисне звяра, ревящ да я накара да отстъпи веднага. — Не можеш да го преодолееш, колкото и да искаш, засега. Но няма да те пусна. Не се самозалъгвай за това.

Рони пое дъх бавно и дълбоко. Тайбър можеше да види влагата, блестяща в очите й. Нямаше сълзи, но бяха близо, въпреки че продължаваше да го гледа с презрение.

— Сигурно ти харесва да се самозаблуждаваш, Тайбър. Ако е така, добре. Но аз няма да играя тази игра с теб. Не и този път — гласът й трепна при последните думи.

Тайбър отстъпи предпазливо. Можеше да усети как крехката хватка на контрола му отслабва.

— Ще вземем асансьора за лабораторията — той отказа да коментира изказването й. Остави я да вярва в това, което искаше. Засега. — Док ни очаква от един час. Сигурен съм, че не е особено доволен.

Улови леко горната част на ръката й. Имаше нужда да я докосне, без значение колко малък е този допир.

— Няма нужда да ме водиш като дете — гласът й беше нисък, пулсиращ от смесица гняв, възбуда и страх, докато се опитваше да издърпа ръката си от хватката му.

— Престани да се бориш с мен, по дяволите — Тайбър се обърна към нея и я притегли към себе си, позволявайки й да почувства ерекцията, която туптеше като възпалена отворена рана. — Откажи се от това засега, Рони. Остави го да си отиде, преди да направя нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Дежа вю! Ще съжалявам ли? — беше го попитала веднъж.

— Вече съжалявам — отсече Рони, трепереща от невъздържаните емоции, които сякаш я разкъсваха на парчета. — Не разбираш ли, Тайбър? Съжалявам за всичко това повече, отколкото можеш да си представиш.

Мъжът стисна зъби, а от гърдите му прозвуча нежелан предупредителен тътен. Всеки инстинкт, който притежаваше, изкрещя, че трябва да й покаже друго, да я принуди да признае, че не само хормонът причинява тази нужда, че това не е нещо, за което сърцето и душата й да съжаляват. Животното ревеше за подчинение, а човекът крещеше дори за повече.

— Един ден — изръмжа той тихо, — ще признаеш друго, Рони. Моли се, бейби, да не ме предизвикаш прекалено много, за да успея да чуя думите ти. Аз не съм някое от онези възпитани малки момченца, които си използвала досега. Аз съм шибаната ти половинка, и, за Бога, в момента поставяш на изпитание границите на търпението ми. Престани, преди да нараня и двама ни.

В очите на Рони проблесна страх. Тайбър благодари на Бог, че тя замълча, когато я освободи бавно, и че не се възпротиви, когато отново улови горната част на ръката й и я преведе през стаята. Защото ако го направеше, той имаше чувството, че ще й покаже повече отколкото и двамата искаха тя да види от животното.