Лора Лей
Под повърхността на звяра (33)

Глава тридесет и втора

— Искам да накараш Реджиналд да си тръгне веднага — обърна се Рони към Тайбър, когато влязоха в закътаната градина от външната страна на кухнята.

Това беше единственото открито място, където Тайбър и останалите позволяваха на жените да излизат, когато в къщата станеше прекалено задушно. Беше един голям двор, но се простираше нагоре, от стена до стена, където дебели дървени греди придържаха множество лозя. Дори в горещината на деня, това беше едно хладно бягство от напрежението, което бавно изпълваше къщата.

Рони се придвижи по-навътре в малката изкуствена пещера, докосвайки гъстите надвиснали храсти и нискорастящите дървета, които бяха поставени около централния фонтан. Най-различни цъфтящи храсти изпълваха въздуха с опияняващия аромат на цветовете си. Фонтанът пръскаше игриво, изпълваше пространството с влага и създаваше атмосфера на чувственост и отмора. Атмосфера, с която Рони се бореше отчаяно, докато се опитваше да убеди Тайбър, да отпратят баща й от имението.

Тя сложи длан на корема си, в опит да успокои нервите, разтърсващи стомаха й. Силната възбуда, от която бе страдала през последните няколко дни постепенно се притъпяваше. Беше бременна и ужасена. И бе по-изплашена, отколкото някога през живота си.

— Рони, остави ни да си вършим работата — каза й Тайбър меко, когато тя се обърна към него. Гледаше я с топлина и загриженост, пред които тя още не можеше да се изправи.

— И каква точно е работата ви? — попита го горчиво. — Да стоите тук и да чакате някой да ви убие? Да чакате Реджиналд да направи това, за което е дошъл?

— Моята работа е да предотвратя всички заплахи насочени към това имение — гласът му се бе снижил, но Рони чу грубото тътнене, отекващо в гърдите му. — Мислиш ли, че не мога да те защитя?

Рони извъртя разочаровано очи.

— Това няма нищо общо с вярата ми в теб, а с това, че знам на какво е способен Реджиналд — ръката й разсече въздуха помежду им и Рони едва не опря носа си в неговия.

Тя почувства как страхът се надига в нея, усещаше болезнено, отвратително напрежение в стомаха си, което я предупреждаваше, че Реджиналд е по-озлобен от всякога. Беше стаено в погледа му, в хитрото подмятане, когато го измъкнаха от къщата миналата вечер. Той беше затънал до шия в неприятности и беше решен да забърка и нея в това.

— Забравяш, че го познавам толкова добре, колкото и ти, Рони — напомни й Тайбър внимателно. — Знам на какво е способен.

Ненавиждаше сдържания тон на гласа му. Сякаш подбираше всяка дума, всеки ход с нея. Сякаш й даваше само части от себе си, които искаше тя да види.

— Защо му даваш шанс, Тайбър? — искаше й се да изкрещи, но задържа гласа си до предпазливо съскане, като продължи да се движи по-навътре в двора. — Защо? Рискът е прекалено голям.

— Какво може да направи той? — попита я Тайбър логично. Рони мразеше логиката. Мразеше неговата логика. Така спокойна и самоуверена. — Трябва да разберем кой го е наел и какво иска. Ако го отпратим, може да не разберем, докато не стане твърде късно да предотвратим заплахата. Не можем да рискуваме, Рони.

— Вместо това рискуваш живота си — тя поклати глава, напъха треперещите си ръце в джобовете на дънките си и седна на една от широките каменни пейки в най-отдалечения край на двора.

— Моят живот е изложен на риск всеки ден, бейби — мъжът въздъхна тежко, седна до нея и я придърпа в прегръдките си. — Мислиш, че не знам за какво се тревожиш толкова силно? Че не знам, че носиш детето ми, Рони? Че не бих могъл да почувствам промяната в тялото ти, когато това се е случило?

Рони замръзна в ръцете му.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това.

— Когато Меринъс забременя, периодът й на разгонване приключи. Отчаяната нужда не те докарва до лудост вече, Рони. Утихва — Тайбър се сгуши в шията й, топлият му дъх облъхна кожата й с такова удоволствие, че тя потръпна.

— Това не означава нищо — тя се опита да отхвърли думите му, да запази ума си от мъглата на желанието, когато друга, по-силна възбуда започна да я изпълва. — Само защото Меринъс е бременна не означава, че и аз съм.

Естественото желание беше нещо, което тя си мислеше, че никога няма да почувства отново.

Нещо, без което можеше да мине. Би могла да отблъсне Тайбър много по-лесно, ако не я подлудяваше от желание да го чука само с усещането на дъха му по шията си.

Рони неволно се изви под милувката, дъхът й секна в една въздишка от копнеж. Сенчестата, подобна на пещерна атмосфера внезапно стана гореща, прекалено влажна, и я направи свръхчувствителна, всмука я в земната страст, която винаги я разтърсваше само като погледнеше към Тайбър.

Той се засмя. Звукът беше нисък, горещ. Повдигна я към себе си и я завъртя, докато тя седна в скута му с лице към него.

— Позволи ми да стана — тя се бореше с него, но в сърцето си знаеше, че не иска да бъде освободена.

Ръцете му я задържаха лесно, докато се взираше в нея, очите му се присвиха и станаха по-тъмни и напрегнати. Рони потръпна под погледа му.

— Още искам да те чукам лудо. Точно тук, Рони — прошепна той порочно, ръката му се плъзна нагоре по бедрото й, под меката памучна риза, след това се изви около заоблеността на гърдите й.

Рони усети как връхчетата на зърната й пулсират в очакване. Те болезнено туптяха за неговото докосване, за устата му, предвиждаха усещането на езика му, драскащ по тях еротично. Утробата й се стегна от желание, женствеността й се овлажняваше, подготвяйки се за нахлуването, за което крещеше всяка клетка на тялото й.

— Някой ще ни види — Рони се опитваше да не диша тежко. — Освен това спорехме…

— Ти спореше, аз не бях съгласен — отбеляза Тайбър, гласът му беше по-малко търпелив, когато избута ризата й над закръглените хълмчета на гърдите й. — И приключих с несъгласията. Сега ще започна да пирувам.

Вагината й запулсира при звука на гласа му, зърната започнаха да я болят, когато главата му се сведе. Рони видя внезапната чувствена пълнота на устните му, когато се разтвориха, и езика му, който се изви върху заострената пъпка, изгаряйки я с пронизващо удоволствие.

— О, Боже, Тайбър — Рони не успя да спре отчаяния си стон, когато устата му обхвана набъбналото връхче.

Езикът му се завъртя по влажната топлина на чувствителната пъпка, устата му я засмука, бузите му хлътнаха. Рони не можеше да направи друго, освен да гледа. Това беше най-греховната чувствена гледка, която някога бе виждала. Тъмното му лице пламтеше от възбуда… за нея. Беше заради нея. Вниманието му беше съсредоточено единствено върху удоволствието, което той получаваше от смукането на зърното й, насладата, която й даряваше почти я докара до оргазъм.

Ръката му държеше чувствителната плът, притискайки хълмчето по-силно, засилвайки усещанията на Рони, докато езикът му галеше продълговатото връхче. Младата жена усещаше как соковете й се събират във внезапно стегналата се вагина, след това се разливат по тесния канал, покривайки чувствителните устни на влагалището. Клиторът я болеше и пулсираше едновременно с ритмичните засмуквания на устата му.

Тайбър изстена срещу нея, звукът извибрира по нервните окончания, които изкрещяха за освобождение.

— Възхитително — той повдигна глава, зърното й се измъкна от устата му с гладък влажен звук. — Ела тук, бейби, позволи ми да те съблека. Ще ти покажа…

— Тайбър, имам нужда от теб тук, ако имаш време — гласът на Калън отекна из двора. — Ще те чакаме в кабинета.

Прекъсването беше като кофа с ледена вода, излята върху Рони. Тя се стегна в ръцете на Тайбър, а очите й се разшириха уплашено. Не можеше да повярва, че е забравила за обитателите на къщата. Колко лесно биха могли да излязат навън и да станат свидетели на еротичната любовна игра зад прикритието на гъстата зеленина, която ги заобикаляше.

— По дяволите, нарочно ме извика, карайки ме да те оставя тук, докато си възбудена — измърмори Тайбър. — Сега ще ме прекъсва при всеки удобен случай.

— Какво? — Рони разтърси глава, премести се бързо от скута му и издърпа ризата над гърдите си. — Защо?

Тайбър трепна, когато се изправи, върхът на ерекцията му се притисна плътно и силно към предната част на дънките му.

— И аз правех така с него — той сви рамене, усмивката му не беше изобщо разкаяна. — Всички го правехме. По дяволите, още го правим, когато имаме възможност. Той се дразни — раменете му бяха някак си по-изправени, а почти безгрижната му усмивка докосна сърцето й.

Колко често беше виждала такава на лицето му? Очите му почти блестяха от веселие, а устните му се разтягаха в доволна усмивка. Момчешка. Изумление заля Рони, когато осъзна какво е толкова различно в усмивката, в погледа му. Никога не ги бе виждала на лицето му преди, никога не беше виждала Тайбър достатъчно спокоен, за да си позволи някаква игривост.

— Иска ми се просто да беше те сритал, вместо да наказва и мен — въздъхна тя тежко. — Хайде, прави каквото ще правиш. Искам да постоя тук за малко — Рони седна обратно на пейката, краката не я държаха, а сърцето й биеше учестено, докато се взираше нагоре към него.

Бог да й е на помощ, Тайбър беше прекалено красив, за да го опише с прости думи, и тя беше ужасена да не го изгуби отново.

Може би този път завинаги.

— Ще се върна скоро — той коленичи пред нея, погледът му срещна нейния, когато постави дланта си в долната част на корема й. — Остани в къщата, Рони, докато успея да се върна. И се грижи за нашето бебе.

Удоволствие заля тялото й при звука на гласа му. Беше дрезгав, дълбок и галеше нервните окончания като физическо докосване. Но нещо повече от дрезгавина пулсираше в думите му, беше неизреченото чувство зад тях.

— Не можеш да бъдеш сигурен — Рони поклати глава, объркана от промяната, която усети.

Не беше просто намаляване на неестествената възбуда, беше това приемане вътре в нея. Беше разбрала, че не толкова тялото й не може да понесе живота без Тайбър, а сърцето й, душата й.

Колко мрачен и празен бе животът й преди той да я накара да живее отново. Да я накара да се бори, да я научи да бъде тази, която е. За няколко кратки дни, той й бе дал това, за което тя копнееше най-много — сърцето му, да се грижи за нея; душата му, да я защитава; тялото му, да доставя наслада и любов на сърцето й; и семейство. С Тайбър и детето, което бяха създали, тя имаше всичко, за което някога бе мечтала.

— Мога да подуша промените в тялото ти — прошепна мъжът. — Точно както мога да помириша възбудата ти, така подушвам и детето ни. Имаш ли някаква представа какво удоволствие ми носи това, Рони? Аз, който съм нямал нищо и никого, което да нарека свое през всичките години на живота си. Сега имам не само теб, но и детето, което създадохме заедно.

Рони можеше да види надеждите и страховете, които го изпълват в този момент. Той се взираше в нея — всичко, което бе, всичко, за което мечтаеше бе отразено в блясъка на очите му. Веждите му бяха смръщени, изражението му напрегнато, страстно. Тогава той склони глава, тялото му се приведе, докато устните му достигнаха мястото, на което се намираха ръцете му.

Рони ахна, пръстите й стиснаха раменете му, ръцете му я обгърнаха и я задържаха близо, докато притискаше лицето си към долната част на корема й. Чувстваше се толкова силен и уверен в прегръдките й, наведен над нея, грижейки се за детето, което знаеше, че се оформя в нея.

— Обичам те, Рони — думите бяха едва прошепнати, но почти спряха сърцето й от вълнение. — Знаеш ли какво? В продължение на години копнеех за теб. Обичах те. Ти ме допълваш…

Тайбър не й даде време да отговори. Да приеме чувството, което бе споделил до плътта й. Изправи се бързо на крака и се отдалечи от нея. Без целувка. Без докосване. Без да й даде възможност да отхвърли това, което й даряваше. Като че ли някога би могла да го отхвърли.

Рони наведе глава, борейки се със сълзите, със собствените си непрекъснато нарастващи чувства. Без значение колко се страхуваше от последствията, тя го обичаше. Винаги го бе обичала. Но, по дяволите, ако той не бе прекалено неподатлив на думи.