Лора Лей
Под повърхността на звяра (12)

Глава единадесета

Рони се събуди, обляна в пот. Плътта й бе раздразнена и болезнена, гърдите — подути, а зърната й пулсираха. Вагината й се стегна и навлажни, когато си спомни за дълбоките твърди тласъци на пениса на Тайбър във вътрешността на тесния канал.

Не беше романтичната интерлюдия, за която винаги бе мечтала. Не бе имало свещи, нито Тайбър на колене, молещ за прошка, вместо това бе получила необуздана възбуда, напрежение и някакво непознато отчаяние, което забиваше нокти и в двама им, и не позволяваше да бъде пренебрегнато. Оргазмът, с който завърши всичко, бе издухал през прозореца предубежденията й за това какво би могло да бъде. Сега, единствената й грижа бе да накара Тайбър да го направи отново.

Обаче първо се налагаше да го намери. Рони огледа стаята. Вероятно вече бе нощ. Помещението бе по-тъмно от преди, виждаше се само меката светлина от лампата до леглото. Мрачното тъмно дърво на мебелите придаваше на стаята някакво усещане за безопасност. Солидна, подредена и все пак изключително в стила на Тайбър.

В другия край на помещението, окачена на видно място, висеше голяма негова снимка пред гаража, който бе притежавал в Санди Хоук. На скрина под нея бяха изложени няколко трофея, които бе спечелил в състезания по стрелба. Тайбър не бе някоя известна личност, но все пак бе добре познат. Добре познат и доста надежден.

Младата жена се опита да възвърне самообладанието си, да се пребори с коварната възбуда, надигаща се вътре в нея.

Тайбър бе казал, че е в период на разгонване. И че ще е неспособна да го отхвърли. Неспособна да отхвърли докосването му. Това не можеше да се отрече. Беше като звяр, забиващ нокти в утробата й и крещящ повелително за експлозивния оргазъм, който Тайбър бе предизвикал преди няколко часа. Рони простена слабо, докато се обръщаше на едната си страна, учудена от мъчителните спазми в долната част на корема си. С всеки спазъм вагината й пулсираше и потръпваше. С всяка контракция гневът й нарастваше. Тайбър бе направил това с нея. Докато преди, възбудата и нуждата от него бяха само свръхчувствително дразнене, сега се бяха превърнали в агония.

— Боже, това може да се случи само на мен — прошепна тя в тихата стая, взирайки се в стената срещу себе си.

— Не е точно така — дочу приятен женски глас зад себе си, който я накара да трепне в леглото и да притисне завивката към голите си гърди с разширени очи.

Спомни си, че се бе срещнала с Меринъс предишния ден, макар и съвсем за кратко. Съзнанието й бе разядено от спомена за възбудата и от силната нужда, която я измъчваше.

И Тайбър. Страстен, подивял, решен да предяви претенциите си върху нея, независимо от факта, че той бе този, който си бе тръгнал преди месеци.

Другата жена я наблюдаваше с дълбоките си кафяви очи, пълни със съчувствие. Беше слаба и висока колкото Рони, с дълга светло кестенява коса и състрадателен поглед. Изражението й бе спокойно и приятно. В гърлото на Рони се образува буца.

Тя никога не бе имала истински приятели, поне не и след като се срещнеха с баща й, и приветливото държание на тази жена я накара да осъзнае всичко, от което се бе лишавала през годините. Въпреки разкошната обстановка в имението и това, което Рони си спомняше за тази къща, Меринъс изглежда не се възприемаше като „господарката“. Беше облечена в избелели дънки, свободна, кремава на цвят памучна риза и маратонки. Изглеждаше повече като за живот в къмпинг на открито, отколкото за управление на имение.

— Къде е Тайбър? — Рони огледа стаята, за да се увери, че го няма.

— В момента е с Калън. Той е шеф по сигурността тук и някои от новите мерки, които въвеждат, изискват неговото внимание.

Меринъс се изправи от стола, в който бе седнала и тръгна към леглото.

— Имам малко дрехи, които би трябвало да ти станат. Оставила съм ги в банята, ако желаеш да се измиеш и облечеш. Засега бих ти предложила да си вземеш само душ. Изглежда облекчава най-неприятните ефекти от чифтосването, но само за кратко.

Рони усети как по лицето й плъзва топлина, когато другата жена спомена за безумното желание, което я бе държало в хватката си по-рано днес. Можеше да се справи с факта, че желае един мъж, страдайки, но това вече беше нелепо.

— Само за кратко? — попита Рони яростно и се намръщи. — Не — поклати глава. — Това трябва да спре по някакъв начин. Веднага — тя не можеше да приеме нищо друго.

Рони усещаше как възбудата се надига отново в тялото й. Чувстваше кожата си раздразнена, чувствителна, гърдите й бяха подути, а клитора й пулсираше настойчиво. Не можеше да се справи с това. И преди не се бе чувствала добре, но това бе по-лошо, отколкото би могла да си представи. Чудеше се дали Тайбър страда. Най-вероятно не. А ако някой го заслужаваше, това бе той.

Меринъс въздъхна.

— Ефектите са временни, Рони, но не без определена цена. Изкъпи се, а аз ще те повикам да слезеш, когато поднесат вечерята. Ще говорим, когато приключиш.

Тя се обърна да напусне стаята, оставяйки Рони с твърде много проклети въпроси без отговори.

— Почакай — Рони се загърна със завивката и се плъзна от високото легло. Проклятие, нима Тайбър мислеше, че всички са високи колкото него? — Кажи ми как да спра това, още сега.

Меринъс се обърна назад с мрачно изражение на лицето.

— Не можеш да го спреш. То ще следва развитието си. Сега върви да се изкъпеш. Времето, в което можеш да стоиш и да чакаш Тайбър, е ограничено. Знам, че имаш въпроси и на някои от тях мога да ти отговоря. Но не и докато не се успокоиш.

Рони пое дълбоко дъх, взирайки се в непреклонното изражение на другата жена. Тя изглеждаше повече от непоколебима и Рони имаше чувството, че е свикнала да прави всичко по свой собствен начин.

— Тези ухапвания — изсъска младата жена, обръщайки се към Меринъс. — Ако исках първо да се изкъпя, щях да помоля — но все пак тръгна към банята, решена да се справи с това и да получи отговори на въпросите си възможно най-скоро.

Меринъс обаче беше права. Водата облекчи надигащата се възбуда, която вече бе започнала да я измъчва. Разбира се, Рони предпочете студена вана. Трепери в хладната вода, докато успя да издържи, и после постепенно пусна топла, за да стане по-поносима.

Банята беше мечта. Италиански мраморен под, порцеланова мивка, разположена върху шкаф от черешово дърво. В средата на помещението имаше огромна вградена вана, достатъчно голяма да побере трима души. Душът се намираше в далечния ъгъл. Пред отсрещната стена, точно до вратата имаше небесносин резбован стол в стил кралица Ана, а до него — антична черешова маса. Шкафовете бяха вградени в стените, декоративните кътчета съдържаха различни скъпи сувенири. Беше пищна, но едновременно с това доста комфортна. И по-различна от всичко, което Рони някога бе виждала.

Когато почувства, че ще успее да издържи да ходи, без да се моли първо да бъде изчукана, младата жена излезе от огромната вана, подсуши косата си и бързо облече дългата рокля и робата, които й беше оставила Меринъс. Нямаше бикини, но Рони не искаше да предизвиква късмета си точно в този момент, като позволи на нещо да се докосне до изключително чувствителната й женственост.

Следваше вечерята. Тя я очакваше във всекидневната върху малка, стъклена масичка, разположена до плъзгащите врати на балкона. Храната беше лека. През цялото време Меринъс стоя до нея на пост, за да се увери, че е приключила, преди да покрие подноса. След това седна обратно в стола и я загледа безмълвно.

— Добре, отговори ми — напомни й Рони. — Какво ми направи Тайбър и как да се отърва?

Щеше да е по-добре да получи отговорите бързо, помисли си тя, защото леките контракции в утробата й бяха на път да я побъркат.

— Зачатие — Рони замръзна при думите на другата жена. — Това е единственото нещо, което облекчава разгонването. Но няма да се освободиш от Тайбър, дори тогава. Природата е малко по-умна, отколкото ние смятахме. Ти и Тайбър никога няма да можете да се разделите. Винаги ще бъдеш част от него, заради детето, което ще заченеш, както и заради хормона, който никога няма напълно да напусне тялото ти. Ти си негова половинка. Завинаги.

Една дълга минута Рони остана втренчена мълчаливо в Меринъс. Ако другата жена не изглеждаше толкова сериозна, щеше да й се изсмее в лицето. За съжаление, явно моментът не бе много подходящ да се забавлява в ситуация, която граничеше с кошмар.

— Като в ада съм — Рони скочи на крака, без да обръща внимание на стола, който полетя към пода и падна върху мокета.

Това не беше добре. Загледа се в спокойното изражение на Меринъс, усещайки паниката в себе си, докато другата жена я наблюдаваше почти състрадателно.

— Рони, трябва да разбереш…

— Не, ти трябва да разбереш — възрази яростно тя, като прокара отчаяно пръсти през косата си. — Не съм молила за това. Не съм искала от Тайбър да оставя този белег върху мен и със сигурност не съм го молила да ме целува. Няма да го приема.

Дете? Трябваше първо да забременее? Да роди едно бебе в свят, в който всеки наемник и пропаднал престъпник щеше да иска да го отвлече. Да го отнеме от ръцете й и да го предаде на група чудовища, които щяха да му сторят, Бог знае, какво.

В Рони се надигна ужас и притисна с ръце корема си, докато се опитваше да отхвърли от съзнанието си подобен изход. Не можеше да го направи. Бог да й е на помощ, нямаше да преживее това!

— Рони, отрицанието няма да ти помогне с нищо — Меринъс се изправи бавно на крака. — Била съм в твоето състояние. Знам колко си объркана и ядосана. Но те не искат това. По никакъв начин. Можеш го обсъдиш с Тайбър.

Рони се вгледа в нея, без да мига. Усещаше как истерията се надига в съзнанието й, докато се бореше да приеме нещо, което считаше за неприемливо.

— Какво да обсъдя с него? — изръмжа най-накрая яростно. — Да си отворя краката, за да може да ме изчука и да ме изостави отново? О, да, нека да поговорим за това. Изпълнението му беше пълен провал, Меринъс, и аз не съм готова да се изправя пред последиците сама. Със сигурност не и с дете, което ще бъде в опасност от момента на зачеването си.

Меринъс се намръщи.

— Тайбър никога не те е изоставял, Рони.

Младата жена се разсмя. Не успя да се сдържи. Меринъс изглеждаше толкова искрена, толкова уверена в честта на Тайбър, че това бе единственото, което можа да направи.

— И така, кажи ми, Меринъс, как получих този белег? Къде, по дяволите, беше той през последната година и повече?

— Тайбър не е знаел за белега…

— Значи всеки от тях може да маркира, която си иска жена, и след това като някой стар котарак просто да скочи и да хукне към следващата? — Рони стисна юмруци, когато яростта почти я погълна.

— Рони, трябва да разбереш… — опита отново Меринъс.

— Грешиш — ръката на Вероника сряза въздуха, отхвърляйки молбата на другата жена. — Няма да разбера тези глупости, Меринъс. Това е моят живот. Всяко дете, което зачена, ще бъде мое. Няма да му позволя да ми причини това. А също и да ме оплоди, а след това отново да реши, че се нуждае от някоя, която е повече жена от мен.

Мисълта Тайбър да докосне друга я накара да обезумее от мъка.

— Тайбър не би направил това! — възрази Меринъс. — Ти ще бъдеш защитена, а твоето дете още повече.

Рони изсумтя недоверчиво.

— Калън може и да приема всичко това, като истински мъж, но от опит знам как точно действа Тайбър. Не, благодаря. Без бебета. Без Тайбър. Къде, по дяволите, се намирам и как да се прибера у дома?

— Какъв дом? — гласът на Тайбър, нисък и яростен, изръмжа от вратата. — Той беше изгорен до основи още преди да се приземим в имението. Явно се налага да останеш с котарака, бейби.