Лора Лей
Под повърхността на звяра (28)

Глава двадесет и седма

Ревът беше различен от всичко, което Рони някога бе виждала или чувала. Тя шокирано се взря в Тайбър, когато главата му се отметна назад, гръдният му кош се разшири и от гърлото му се изтръгна примитивен звук от ярост и мъка.

Всички се усмириха. Убийците лежаха мъртви. Не бяха проявили никаква милост. Рони не го бе и очаквала. Нито и това да види острата и невероятно силна болка в очите на Тайбър, когато пусна нападателя. Кръвта го покриваше, оцветяваше бузата му, шията, черния плат на ризата му, и се стичаше по дървения под под краката му.

Бог да й е на помощ, как би могла да облекчи толкова много болка? Рони искаше да изтича към него, да почисти кръвта и да му прошепне колко е благодарна, че той е жив, но стоеше като вкоренена в пода, сълзите се търкаляха надолу по бузите й, защото бе станала свидетел на единственото нещо, което Тайбър не би искал тя да види.

Докато яростта му отекваше около тях, главата му се сведе, а зелените му очи заблестяха толкова ярко, както никога досега, и изразът им я ужаси. Краката му скъсиха разстоянието помежду им, той я улови за китката и я задърпа към вратата.

— Тайбър… — протестът на Калън бе пресечен, когато Тайбър се обърна към него с ръмжене, толкова застрашително и повелително, че другият мъж отстъпи назад, клатейки глава разкаяно.

— По дяволите, Калън, спри го — гласът на Меринъс бе изпълнен със страх, щом видя как той издърпа Рони от стаята.

Никой нямаше да попречи на Тайбър. Никой не би могъл, дори и да искаше. Насилието и страстта се вихреха около него, стягаха тялото му, докато животното напираше все по-близо към повърхността. Рони дори не се опита да го спре. Тя го следваше, почти тичешком, за да не я влачи след себе си, сърцето й препускаше в гърдите, а шокът си прокарваше път през тялото й.

Тайбър едва бе успял да улови нападателя, преди той да натисне спусъка на автоматичното оръжие. От този ъгъл куршумите щяха да надупчат банята и вероятно щяха да избият всички им. Рони си спомняше прекалено ясно как ножът разряза човешката плът и омразата, и изненадата по лицето на другия мъж, когато погледът му се впи в нейния.

Тайбър я издърпа в спалнята и затръшна вратата зад тях, преди да се обърне към нея. Рони нямаше време да си поеме дъх, преди той да разкъса ризата й, оставяйки гърдите й голи. Зърната й бяха твърди. Ръцете му се насочиха към закопчалката на дънките му.

— Тайбър… — тя не знаеше какво да каже, какво да направи.

— Моя — той оголи зъби, докато избутваше дънките по бедрата си, освобождавайки мощната си и нетърпелива ерекция, която се намираше в тях.

Рони изскимтя, когато той се протегна за нея. Тайбър разпори крачолите на дънките й и я освободи бързо от тях. Подпря я на облегалката на канапето, вдигна крака й и се тласна рязко и силно в чувствителните дълбини на влагалището й.

Тя се изви в ръцете му, приглушен вик се откъсна от гърлото й, когато удоволствието изгори тялото й, въпреки болката, раздираща сърцето й. Погледът й бе впит в неговия и тя видя горчива ярост и мъка, каквато никой човек не трябваше да изпитва. Кръв оцветяваше лицето и шията му. Очите му блестяха от разкаяние и глад.

— Рони… — гласът му беше приглушен, когато спря, заровен дълбоко в нея, и някаква частичка от здрав разум замени мрачния ужас в очите му. — Рони…

Тя покри устните му с треперещите си пръсти.

— Почувствай колко съм влажна за теб — прошепна с тъжна усмивка. — Колко обичам да си вътре в мен, каквато и да е нуждата ти от мен, когато и да имаш нужда от мен.

Очите й се изпълниха със сълзи, когато той примигна към нея. Част от дивото напрежение бе отшумяло, заменено от непреодолима тъга.

— Той щеше да ме убие, вероятно и Меринъс също — прошепна Рони, миг преди Тайбър да се раздвижи, бедрата му потрепваха конвулсивно, а пенисът му погали нежните дълбини на влагалището й с мъчителна настойчивост. — Обичам те, Тайбър. Всичко от теб… Целият… — след това извика. — Обичам те…

Тайбър простена. Един нисък, тъжен звук, изпълнен с разкаяние и благодарност. Придърпа я към себе си, притисна главата й към чистото си рамо, ръцете му уловиха задните й части и пенисът му започна да се движи вътре в нея.

Дългите бавни тласъци галеха вагината й, докато той целуваше гърлото й, шията й. Бедрата му бяха стегнати, гърбът напрегнат, но отмерените внимателни движения не.

— Моя — прошепна отново. — Моята жена. Моята любов.

Тогава тласъците му се увеличиха, дишането му стана задъхано и тежко, бедрата му движеха горещата ерекция толкова дълбоко и твърдо, колкото можеше, докато Рони стискаше раменете му, а краката й обвиха ханша му отчаяно, щом почувства, че кулминацията й наближава.

Секунди по-късно, тя го усети как се заключва вътре в нея, чу стона му, гладното тихо ръмжене, след това силната гореща струя на спермата му се изля в тесните дълбини на влагалището й.

— Съжалявам — прошепна Тайбър в шията й, лицето му беше влажно — дали от сълзи или от собствената му пот, тя не беше сигурна. — Съжалявам, че трябваше да видиш това, което съм.

— Не, Тайбър — ръцете й погалиха косата му, раменете му. — Никога не съжалявай. Обичам всичко, което си. Всичко от теб.

Такова приемане не би трябвало да е възможно. Тайбър стоеше под горещата струя, очите му бяха затворени, съзнанието му бавно се проясняваше от кървавата ярост, която бе почувствал при вида на онова копеле, готвещо се да стреля с автомата по посока на жените. Рони му помагаше да я отмие от себе си, ръцете й бяха нежни, докато го почистваше старателно. Беше отмила кръвта от косата и от лицето му, след това пристъпи към почистването на всеки сантиметър от тялото му със сапун и кърпа.

Горещата пара и ароматът на сапуна изпълниха голямата душ-кабина. Звуците на водата, падаща върху него и Рони меко шепнеше в съзнанието му. С всяко изплакване и внимателно насапунисване на тялото му, Тайбър чувстваше как все повече от яростта му се отмива, както от тялото, така и от душата му. След това изпита невероятна умора. Не искаше нищо повече, освен да се сгуши в Рони и да заспи. Но имаше още толкова много неща за вършене.

— Всичко е готово — прошепна нежно младата жена, като целуна рамото му, а ръцете й поглаждаха влажната плът. Тя го гали, докато изтръгна от гърдите му неволно мъркане.

Тайбър трепна при звука.

— Шшш — Рони се сгуши в гърдите му и ги целуна, леките й близвания бяха невероятно нежни. — Знаеш ли колко обичам този звук? Колко се радвам да знам, че ти доставям удоволствие? Че те успокоявам?

Очите му се затвориха пред разтапящата наслада, която се просмука в него. Никога никой не се бе грижил за него. Никога. И ето, че тя беше тук, толкова малка и нежна, гласът й му шепнеше, ръцете й го милваха. Бе отнела почти три десетилетия страдание, когато сподели любовта си към него.

— Не могат да те вземат — Тайбър внезапно простена, когато емоцията се откъсна от него, ръцете му се сключиха около нея, задържайки я близо до гърдите си. — Не мога да живея без докосването ти, без твоята топлина и страст, Рони — усещаше гърлото си стегнато от чувствата, бушуващи в него. — Бих предпочел да умра, отколкото да се изправя пред такава съдба.

— Няма да им позволим да ме вземат, Тайбър. Ще се справим заедно — Рони отмести косата от лицето му, когато той отвори очи и се взря в нея, наранен от красотата, която видя в нея.

— Няма да им позволя — той поклати глава. — Ще трябва да убия отново…

— А аз ще бъда точно до теб, докато го правиш — тя постави пръсти върху устните му. — Винаги ще бъда тук, Тайбър. И ще се изправим пред последиците заедно. Точно както сега.

Заслужаваше ли я той? По дяволите, не, знаеше, че не, но също така знаеше, че няма начин да й позволи да си тръгне от него.

Тайбър прочисти гърлото си и се отдръпна назад, като простена по посока на ерекцията си, която внезапно нарасна между тях.

— Трябва да поговоря с Калън — въздъхна мъжът. — След това ще се погрижим за другите неща.

Погледна още веднъж надолу към упорития си член.

Рони се премести, за да спре душа, след това взе големите кърпи, които бе оставила отвън, преди да отведе Тайбър под водната струя. Той я гледаше замаяно, докато тя го подсушава като бебе.

— Ще бъдеш чудесна майка — прошепна мъжът, представяйки си я как къпе тяхното дете, как се грижи за него толкова нежно, колкото се грижеше за самия Тайбър, или дори още повече.

Лека червенина оцвети страните й.

— Обичам децата — Рони се придвижи зад него, потривайки кърпата по плътта му, докато попи и последните капки вода.

— Ще се разстроиш ли, когато забременееш? — попита най-сетне Тайбър, като прочисти гърлото си неспокойно. — Трябваше да помисля, преди да те насиля с целувката си. Преди да те обвържа така силно. Трябваше да ти обясня…

— Нямаше да промени нищо — тя се завъртя, взе друга кърпа и започна да подсушава себе си. — Щях да те пожелая така или иначе.

Тайбър притихна почти неразбиращо.

— Сигурна ли си, Рони?

Тя замълча, след това въздъхна дълбоко, а по лицето й премина иронична усмивка.

— Тайбър, хубавият ти голям пенис не е единственото нещо, което имах в главата си, когато те видех, да знаеш. Ти беше този, който ми липсваше през всичките месеци. За теб мечтаех, преди дори да си ме докоснал сексуално. Винаги съм искала да родя твоите бебета. Иначе коляното ми щеше да прати топките ти в гърлото, когато ме целуна. Сега доволен ли си?

Тайбър трепна. Тя не говореше празни приказки. Беше правила нещо такова и преди.

— Разбрах — кимна бързо.

— Добре. Сега знам, че Калън те чака на долния етаж. Ще се сгуша на дивана, докато се върнеш. Кейн и няколко от останалите поправиха стъклените врати по-рано, така че може би все пак ще успея да поспя няколко часа, преди това място отново да се превърне в лудница.

Рони изглеждаше изтощена. Постоянната тревога, сексуалните потребности и физическата опасност й се отразяваха.

— Спи в леглото…

Тя поклати глава.

— Не мога да спя там без теб. Така че побързай. Дяволски съм изморена.

Тайбър облече чисти дрехи, докато Рони навличаше една от неговите огромни тениски, чиито подгъв стигаше почти до коленете й, след това взе резервната завивка от раклата в спалнята и се запъти към дивана.

— Ще се върна скоро — той се наведе и целуна меките й устни, докато тя го гледаше сънливо.

— Побързай и се върни. Скоро ще имам нужда от теб.

Тайбър можеше да подуши желанието, надигащо се в нея. Кимна отсечено, обърна се и напусна стаята. Тя не би могла да живее много дълго по този начин, помисли си той. Изтощаваше се, повяхваше. Ако не заченеше скоро, той се притесняваше, че здравето й ще пострада. Но какво, запита се, щеше да стане, когато забременееше?