Лора Лей
Под повърхността на звяра (6)

Глава пета

Всичко изглеждаше нереално. Рони стоеше в края на малкото сечище и наблюдаваше как хеликоптера пикира и се приземява гладко. Джон й направи знак да стои назад, приведе се и хукна към малкия летателен апарат, докато тя се опитваше да успокои лудо препускащото си сърце.

Искаше да се обърне и да побегне, да избяга обратно към живота, който бе водила преди съдбоносното отпътуване от града, от което бе изминал не повече от един час. Но инстинктивно знаеше, че няма измъкване. За миг се запита дали наистина иска да го направи.

Не бе ли мечтала за него всяка вечер, не бе ли страдала за него всяка минута денем, откакто той бе излязъл от живота й?

Когато Тайбър скочи от хеликоптера, всяка клетка в тялото й се пробуди за живот. А между бедрата й започна да пулсира настойчиво желание, почувства влагата, която сякаш се съсредоточи на едно място, подготвяйки я за него. За пореден път дъхът заседна в гърдите й. Рони бе напълно неподготвена за грубата сексуалност, която като че ли сияеше около него.

Тайбър носеше дънки. Те бяха провиснали ниско около тесния му кръст, обгръщайки ласкаво мускулестите бедра и дългите му крака. Широкият, тъмен колан подчертаваше бялата тениска и очертанията на плоския корем. Раменете му бяха широки. Гарваново черната му коса беше вързана на тила и му придаваше див, грубоват вид, който я прониза право през утробата. Рони усети как соковете се изливат от горещата й вагина, а тялото започна да я боли и да пулсира за него.

Младата жена отстъпи назад. Погледът му остана прикован в нейния, докато дългите му крака изминаваха разстоянието между мястото, където седеше тя, и хеликоптера. Можеше да види свирепата решителност по мрачното му, загоряло лице, и да усети намерението му да предяви претенциите си върху нея. Рони потръпна от внезапно обзелия я страх. Това не бе човекът, когото познаваше. Онзи, който беше нежен и внимателен, чиито целувки бяха един шепот от страст, а докосването — сдържано.

Рони усети как дъхът се откъсва от гърлото й като ридание, докато продължаваше да отстъпва, краката й омекнаха, разумът й отлетя щом Тайбър се приближи до нея. Той действаше инстинктивно. Вече не беше овладения мъж, който, бе свикнала да вижда. Беше по-суров, подивял. И я ужасяваше.

— Тайбър — младата жена спря внезапно, когато гърбът й се опря в грапавата кора на дървото зад нея.

Мъжът спря на сантиметри от нея, а блестящите му нефритенозелени очи бяха напрегнати, омаломощаващи. В този миг я заляха петнадесет месеца на болка и гняв. Ето, той стоеше тук, втренчен в нея, сякаш можеше да я погълне само с една хапка, след като бе унищожил всяка мечта, която бе носила в сърцето си.

Юмруците й се стиснаха и преди да осъзнае какво смята да прави, Рони удари с всичка сила твърдите, стегнати мускули на корема му. Имаше чувството, че ръката я заболя повече, отколкото него.

— По дяволите! — изкрещя тя, а той дори не трепна, само тялото му се стегна, а очите му се присвиха от гняв. — Виж какво направи с живота ми! Благодаря, Тайбър!

— Моя — изръмжа той. Звукът отекна в тялото й, в душата й. Рони усети как дъхът й секна, а очите й се разшириха при чисто животинския звук.

Преди да успее да реагира, мъжът улови ръцете й в своите и ги притисна назад към дървото, игнорирайки неистовата й съпротива и сподавените й проклятия.

Наведе се по-близо, а изражението му бе сковано, първично. Погледът му плени нейния, в мига, в който мощното му тяло я прикова към дървото.

Рони се бореше да диша, да поеме скъпоценния въздух в дробовете си, за да прочисти омайващата възбуда, която се разпростираше в цялото й същество.

Младата жена можеше да го подуши — дивата му жажда, силната мъжка гореща страст. Ароматът му завладя сетивата й и я потопи в мрачното осъзнаване, че е дошъл при нея само защото животинските му инстинкти настояват за това, а не защото човекът вътре в него я желае.

— Пусни ме! — изкрещя Рони като опита да го изрита и да се измъкне от хватката, която беше жестока и все пак нежна. Младата жена трепереше от собственото си силно желание, от бурните емоции, както и от това да го нарани толкова, колкото я болеше нея в този момент.

Тайбър се наведе по-близо, твърдите му гърди се притиснаха към нейните, усещайки зърната й дори през сутиена и разкъсаната риза. Главата й бе облегната на дървото, а устните й бяха разтворени, докато се бореше да диша, да отхвърли призива на горещото като мълния желание, което разкъсваше тялото й, макар да бе примесено с ярост.

И тогава мъжът изръмжа. Ъгълчето на устната му се повдигна, разкривайки дългите, заплашителни кучешки зъби. Звукът — едно тътнещо предупреждение за опасност и вълнение — дойде секунди преди главата му да се сведе и горещите му, изискващи устни да покрият нейните.

Рони щеше да падне, ако той не я държеше. Силните му ръце се обвиха около нея, придърпвайки я по-близо, докато главата му се наклони настрани, намествайки устните му срещу нейните, а езикът му се насочи насилствено към устата й.

Упоително и вълнуващо, докосването взриви в нея поредица от противоречиви усещания, които като приливна вълна заляха тялото й и я потопиха дълбоко в мощен екстаз от емоции.

Пръстите на Вероника се извиха, а ръцете й се стегнаха срещу хватката му. Ноктите й се впиха в дланите й, когато изскимтя срещу настойчивия тласък на езика му. Господи, вкусът му! Тъмен мед, сладък и примамлив, я привличаше с обещание за страст, дори когато я погребваше в желание, което заплашваше да я унищожи.

Езикът й погали неговия. Усещайки малките, подути жлези отдолу, Рони простена от удоволствие от вкуса на това, което се освободи от ласките й по тях. Нуждаеше се от още! Трябваше да се изпълни с това, да открие цялото опияняващо обещание на интригуващия вкус.

Тогава езикът на Тайбър се притисна в нейния още по-настойчиво. Във въздуха се разнесе едно продължително ръмжене, напълно котешко, мъжествено изискване, което прониза утробата й.

Рони позволи на собствения си език да го погали, да го вкуси, и въпреки това той искаше още. Когато устните й се затвориха около него, а устата й всмука от сладкия еликсир, стенанието на Тайбър я разтърси. Това искаше от нея! Устните му се притиснаха към нейните, а езикът му се тласна в стегнатата прегръдка на устата й. Сетивата й се замаяха от вкуса, който се освободи.

Рони се изправи на пръсти, за да го достигне. Тогава мъжът пусна ръцете й, вече не й бяха останали сили, за да му се съпротивлява. Тя улови бицепсите му, ноктите й се забиха в плата на тениската му, усещайки мускулите отдолу, стегнати и силни, когато той я повдигна, за да я приближи до себе си. Тайбър я притисна към дървото, бедрото му се намести между нейните, потрепващо срещу женската й същност. Главата й се отметна назад от удоволствие. Дълбоко в утробата й се надигна прелестна топлина. Тя се притисна по-силно към бедрото му, стенейки от натиска срещу набъбналия си клитор. Нуждаеше се от още, много повече от това, което той й даваше в момента. Двигателят на хеликоптера беше далечен звук, вятърът, причинен от перките, връхлитащ върху тях, беше само още една ласка за чувствителното й тяло.

— По дяволите, Тайбър, сега! — гласът на Джон я смути, но Рони се опита да го пренебрегне. Не сега — нищо не можеше да ги раздели сега! Не и докато тя не се изпълнеше с вкуса му, не и докато не поемеше достатъчно, за да облекчи болезнената жажда, която забиваше ноктите си в дълбините вагината й.

— Не — прошепна младата жена, щом главата на Тайбър се надигна. Когато погледна към нея, очите му бяха присвити и блестяха от топлината на възбудата, долови и искра на ярост.

— Моя — изръмжа той отново, сякаш искаше да я принуди да признае това.

Рони поклати глава, треперейки, имаше нужда от още негови целувки, от още опияняващи усещания, които караха тялото й да натежи от силна чувствителност.

— Няма време! — изкрещя отново Джон. Рони видя замъглено фигурата му с периферното си зрение. — По дяволите, заведи я в хеликоптера, преди да ви заловят на земята. Искаш да я загубиш завинаги ли?

Тайбър не проговори. Отдели една секунда да стрелне другия мъж със свиреп поглед, преди ръцете му да се стегнат около кръста на Рони, принуждавайки я да върви напред, докато се придвижваха бързо към хеликоптера, който ги чакаше на сечището.

Тя се опитваше да премества краката си, да върви в крачка с него, да изрази протеста и гнева си, но изглежда нищо не се получаваше. Сетивата й бяха замъглени и толкова замаяни, че се страхуваше, че започва да губи собствената си представа за реалността.

— Проклето време! — извика странен мъжки глас, когато Тайбър почти натика Рони в хеликоптера.

Още щом той скочи до нея и затвори вратата, летателния апарат се издигна във въздуха. Нарастващата мощност отекна през тялото на Вероника, вибрациите на двигателите бяха почти болезнени за чувствителните й нерви.

Тя погледна объркана и изплашена към Тайбър. Той я наблюдаваше с присвити очи, страстта блестеше в наситено зелените дълбини, а гордите черти на лицето му бяха белязани с решителност. Това не бе благородният човек, който я бе защитавал в продължение на години. Не беше нежният любовник, който я бе изоставил пред гаража преди месеци, обещавайки да се върне. Това бе една негова страна, която никога не бе виждала. Беше едновременно възбуждаща и ужасяваща, оставяща я изгубена сред противоречивите чувства, които я заливаха.

— Какво ми направи? — прошепна младата жена, когато тялото започна да я боли, копнеейки за докосването му, за целувките му. Само още веднъж, изкрещя нещо вътре в нея в агония. Едно докосване, едно вкусване…

— Направих те моя — произнесе той бавно и ясно. — Моя, Рони. Завинаги.

Очите й се разшириха. Страх и желание кипнаха в тялото й, започнаха да пулсират във вените й, пламъците се плъзнаха по гърдите й, в утробата й, във вагината й. Тя изгаряше, страдаща за неговото докосване.

Разтърси глава, борейки се с объркването и внезапния страх от това какво точно й бе сторил. Преглътна един стон, когато утробата й потръпна. Влагалището й се сви, когато тръпката премина нагоре по гръбнака й, през скалпа, щом възбудата започна да се надига.

Бореше се да диша, докато наблюдаваше как ноздрите на Тайбър пламнаха, а очите му потъмняха още повече, сякаш нещо бе обхванало и неговите сетива. Страните му се зачервиха под бронзовия загар, устните му станаха по-плътни, по-чувствени. Очите му блестяха от сексуално желание.

Рони облиза нервно сухите си устни. Искаше, трябваше да го докосне, но ужасът от силната възбуда започна да се надига в тялото й, точно под кожата й, като някакъв вътрешен огън, изгарящ нервните й окончания. Юмруците й се свиха, докато се бореше със спираловидните усещания, решена да ги овладее, както го бе сторила преди месеци.

Но тогава не беше толкова лошо, прошепна някаква част от нея. Нуждата, която я бе разяждала, бе дразнеща, неудобна, но нямаше нищо общо с това. Това бе силно, надигаше се бавно и я превземаше като изпълваше цялото й тяло.

Рони откъсна погледа си от неговия, после извърна глава и погледна отчаяно през прозореца на хеликоптера. Тайбър бе близо до нея, бедрото му притискаше нейното, едната му ръка бе протегната зад нея, а пръстите му си играеха почти разсеяно с кичурите коса, които падаха по гърба й.

Тя затвори очи и въздъхна. Можеше да устои на изкушението, което я разяждаше отвътре. Със сигурност можеше. Беше го правила и преди.

Прехапа усти, когато усети пръстите му да отместват косата й, отмятайки я зад рамото й и разкривайки малкият белег в основата на шията й. Тя щеше да обърне глава, и да му попречи, ако Тайбър не се бе преместил по-близо, за да я задържи на място.

Рони изскимтя. Не можеше да го понесе. Когато езикът му погали малката раничка, а след това устата му се затвори над нея, засмуквайки плътта леко и нежно, утробата й се сви. Вагината й започна да пулсира и я запрати в наслада, близка до оргазъм, когато зъбите му одраскаха повърхността на белега, който й бе направил.

Пръстите й се впиха в ръката, която преминаваше пред гърдите й и бе хванала другото й рамо, за да я задържи неподвижна, докато я измъчваше.

— Моля те — Рони знаеше, че Тайбър не може да я чуе, а нямаше дъх да извика, докато удоволствието изгаряше тялото й, тръгвайки от мястото, където устата му я държеше здраво, по чувствителните зърна, надолу към пулсиращия клитор и влажната женственост. Това я погубваше.

Той бавно отмести устата си и се отпусна назад в седалката си. Но Рони не се успокои. Тя стисна зъби, проклинайки него и себе си, и се закле, че ще умре, преди да го помоли да я вземе, да го помоли да облекчи нуждата, която като че ли само нарастваше, вместо да намалее от отдръпването му.

Това не беше хубаво. Изобщо не беше хубаво.