Лора Лей
Под повърхността на звяра (27)

Глава двадесет и шеста

Тайбър беше обещал на Рони, че ще е в безопасност. Беше й казал да заключи вратата и да не напуска стаята. А също и че никой няма да се добере до нея. Горчивият вкус на провала изпълни устата му. Беше сгрешил.

Влезе от задната част на къщата ниско приведен, пушката му беше в готовност. Премина през кухнята, след това се премести настрани, за да даде възможност на половината дузина мъже, които го следваха, да влязат. Кръвта му бушуваше от желание да се втурне нагоре по стълбите, да взриви копелетата и да ги изпрати в ада, но знаеше, че рискът за Рони само ще стане по-голям.

Хората на Кейн се промъкваха по балконите, за да хванат в капан копелетата. Сега Тайбър и неговите хора се движеха нагоре по стълбите, за да ги пресрещнат от този край. Яростта изгаряше вътрешностите му. Той се бореше да запази контрол и да продължи спокойно и хладнокръвно, както знаеше, че трябва.

— Имаме пробив — гласът на Даун беше нисък, равен и спокоен, но Тайбър можеше да чуе ужаса, съдържащ се във всяка дума. — В опасност сме, Тайбър.

Всеки мъж бе получил същото съобщение. Тихи като нощта, и също толкова смъртоносни, колкото и животните, с които бе примесено тяхното ДНК, мъжете се изкачваха по стълбите. Уловиха първите четирима в коридора пред стаята на Калън, докато отваряха вратата. Убийците така и не разбраха какво ги връхлетя.

Тайбър обви ръка около врата на единия и я изви с рязко, смъртоносно движение, последвано от глухо задоволително изхрущяване. Останалите паднаха по същия начин, и само бяха избутани встрани, когато Тайбър отвори вратата бавно.

Той се приведе напред, потискайки триумфиращия си рев, когато завариха другата група убийци в средата на стаята. Очите им се разшириха от изненада при вида на въоръжения отряд и веднага се обърнаха да избягат. В този момент, хората на Кейн пристъпиха през вратата на балкона.

— О, виж, Калън, искат да играят — провлече Тайбър, когато един от тях вдигна оръжието си. То изхвърча от ръката му, преди да успее да дръпне спусъка.

— Дръж жените там, Шера — гласът на Калън беше студен и смъртоносен, докато пристъпваше по-навътре в стаята с хладната усмивка на смъртта, която Тайбър рядко виждаше на лицето му. — Здравейте, господа. Ако бяхте почукали, бихме могли да поговорим цивилизовано — каза той прекалено меко. — Има още какво да се желае от начина, по който влязохте в дома ми.

Тайбър свали оръжието си, когато Калън му връчи своето.

— Кажи ми, Тайбър, какво да правим с толкова груби гости? Да си ги запазим за утре или да направим късна нощна закуска?

Устните на Тайбър се извиха и от гърдите му излезе ръмжене.

— Пропуснах вечерята — каза той ясно. — Какво ще кажеш за лека закуска?

Четиримата мъже се стреснаха от изненада, когато дванадесет напълно съзрели мъжки Котешки породи изръмжаха гладно и заплашително.

— Чакайте — проговори един от тях нервно, ръцете му бяха разперени встрани, и когато остави оръжието си на пода, го направи по напълно незаплашителен начин — Без ранени, без заловени…

— Без ранени и заловени? — попита меко Калън, като погледна оръжието на пода, преди да вдигне глава и да се втренчи в мъжа с мрачна ярост. — Грешка. Нахлухте в дома ми, опитахте се да нараните жена ми и мислите, че просто ще си тръгнете оттук?

— Само си вършим работата — поклати глава друг от мъжете. — Хайде, Лайънс, досега винаги си ни оставял да си тръгнем.

Тайбър разпозна гласа. Един от наемниците, който преди години си бе тръгнал победен, след забавната гонитба устроена му от Калън.

— Правилата се промениха, Брайтън — отсече водачът на Прайда. — Вече, няма просто да си тръгвате.

— Калън, нека първо да ги разпитаме — Кейн се придвижи навътре в стаята, наблюдавайки внимателно Породите. — Знаеш причината.

— Знам, че са мъртви — сякаш самият въздух стихна при това изказване.

В гласа му нямаше милост, нямаше колебание.

— Ще ги изпратим обратно на господарите им на парчета. Не беше ли този начинът, по който ни върнаха нашия разузнавач миналия месец?

Челюстта на Тайбър се стегна при мисълта за това.

Четиримата убийци пристъпваха нервно.

— Хайде — предизвика ги Калън. — Покажете ми това, което сте направили. Лично. Надушвам смрадта на страхливците.

— Калън… — предупреди го Тайбър предпазливо. — Отстъпи назад, приятелю. Сега не е време за грешки — а една грешка би довела до неочаквана смърт. — Помисли за Меринъс и бебето. Тя ще трябва да продължи да живее без теб.

— Калън — гласът на съпругата му беше слаб и уплашен.

— Кейн, разкарай тези лайна оттук. Заключи ги при другото копеле, което държиш, докато онези продължават да ни досаждат. Ще ги предадем след това. Може би на парчета.

Това беше заплаха, която подтикна неканените гости към действие. Пламък от ярка светлина прониза мрака и ги ослепи, когато наемниците направиха опит да се освободят. Оръжията бяха хвърлени. Породите използваха сетивата, усъвършенствани през годините на плен. Не можеха да виждат, но имаха обоняние, слух, а вкусът на злото се лееше около тях.

Ножът на Тайбър се изплъзна безшумно от ножницата си и той го стисна здраво, когато стигна до първия мъж. Оръжието премина през плътта, прерязвайки вратната вена. Кръвта започна да шурти около него, когато той пусна врага на пода и се обърна за следващия. Блясъкът на светлината се разсея и Тайбър се изправи лице в лице пред изпълненото с ужас изражение на Рони.

Обзе го ярост и огорчение, защото знаеше как изглежда самият той. Знаеше, защото бе виждал Калън в подобно състояние. Кучешките му зъби бяха оголени, кръв покриваше долната част на лицето и гърдите му. Кръвта на друг човек. Животното триумфираше от миризмата й, от усещането за поражението на врага, от знанието, че този път Тайбър е бил победител. А човекът вътре в него крещеше яростно срещу съдбата и жестокостите, и срещу единствения миг, в който неговата половинка бе видяла касапницата и звярът под повърхността.

Отчаяният рев, който отекна в къщата, беше от гняв, болка и протест срещу реалността на живота, който никога не бе искал, който никога не си бе представял. Протест срещу загубата на невинността, която бе зърнал в очите на Рони.