Лора Лей
Под повърхността на звяра (31)

Глава тридесета

Рони би предпочела да прочисти съзнанието си, да се остави на течението в безопасността на света, който Тайбър се опитваше да изгради около нея. Най-малкото, реши, че е за предпочитане, когато часове по-късно, нуждите на телата им бяха задоволени и здравият им разум започна да се възвръща. Именно тогава, младата жена разбра, че е време да се изправи пред собствения си живот.

Тя беше само на двадесет и две години, а Тайбър — на тридесет. Но имаше нещо повече от осем годишната разлика във възрастта им, между тях стоеше също и цяла вселена от преживявания. Той беше живял със страх, неописуеми жестокости и смърт, още преди да се превърне в мъж. Познаваше злото, което изпълваше умовете на Съвета, на хората, които го бяха създали и го бяха обучили. Той е бил десетилетия по-възрастен от нея, дори когато е бил тийнейджър.

Рони знаеше, че собствените й преживявания по време на израстването дори не се доближават до страданието, което Тайбър бе познал. Тя беше истинско бебе, в сравнение с него. Но беше също така и негова половинка. Искаше да бъде повече. Искаше да бъде достатъчно силна, за да застане до него, достатъчно силна, за да се бори заедно с него. Но не би могла да го направи, ако позволеше на някой от тях да я предпазва от истината.

Рони щеше да го остави да я защитава до известна степен, но след това, щеше да застане до него и да успокои човека, който се бореше за надмощие над своето ДНК. Човекът, който се нуждаеше от любов, за да намери поне едно сигурно убежище за душата си.

Тайбър не й беше казал, че я обича, но тя щеше да се занимава с това по-късно. Стъпка по стъпка, помисли си Рони. Едно по едно. Щеше да стигне дотам рано или късно, но първо трябваше да се занимае с по-важните неща.

— Котките имат шипове — каза лениво младата жена, а пръстите й си играеха нежно с дългите копринени кичури на косата му.

Той мъркаше. Това я изуми. Беше се опитал да спре, дори се бе засмял на себе си по-рано, защото не можеше, но Рони бе видяла безпокойството му, че това би могло да я отврати, стаено в очите му. Стана точно обратното. Сега вече знаеше как да разпознае дали любимият й е доволен, щастлив и удовлетворен. Да прогони задоволството му — дори за миг — бе нещо, което тя мразеше да прави. Но промяната в него, по време на чифтосването, беше въпрос, който трябваше да изяснят.

Тайбър се напрегна в ръцете й. Главата му още лежеше на гърдите й, но вместо преситената умора, която го изпълваше, сега по тялото му плъзна бдително напрежение. Меката вибрация в гърдите му беше спряла, въпреки че пръстите й не прекъсваха бавните ласки по косата му.

— Да, имат — прегръдката му се стегна съвсем леко.

— Хората смятат, че понеже съм млада, съм напълно глупава — Рони се засмя тихо при тези думи. — Още преди да ме маркираш, ти винаги си се отнасял с мен така, никога не правеше или казваше нещо, което смяташе, че ще ме разстрои. Ако ми позволиш да се сблъскам с живота, това няма да ме пречупи.

— Никога не е било, защото съм те мислил за глупава, Рони — той въздъхна, раздвижвайки се в ръцете й и седна, така че да може да я гледа. — Исках да те предпазя. Това е всичко, което някога съм искал.

И Рони осъзна колко верни са думите му. Беше й известно още като дете, и сега го видя. Част от него трябваше да я защитава, в противен случай той никога нямаше да бъде доволен, никога нямаше да бъде спокоен.

— Не искам да бъда предпазвана от всичко, Тайбър — тя се извърна на една страна, за да се сгуши в прегръдката на разтворените му ръце, а той я придърпа по-близо. Главата й лежеше на гърдите му и го чу как въздъхна тежко. Рони усещаше надигащия се в него протест и знаеше, че винаги ще се опитва да я защитава, не само тялото й, но и чувствата й. А тя не желаеше да бъде предпазвана.

— Не искам да страдаш — прошепна мъжът в косата й. — По никакъв начин, Рони. Полудявам като си помисля за това. Винаги е така. Светът може да бъде жесток, бейби. Страшен като ада. Предпочитам да не разбираш колко лош би могъл да бъде.

Тъмната магия на гласа му не можеше да скрие горчивите спомени, преминаващи през съзнанието му.

— Това няма да помогне, Тайбър. Как мога да бъда нещо за теб, ако не мога да разбера живота, който си живял? Мислиш ли, че не знам за злото там навън? За Бога, колко пъти ти се наложи да ме спасяваш от враговете на Реджиналд, от мъжете, които се обаждаха и казваха на една тийнейджърка по колко различни начина ще я чукат, заради предателството на баща й? — Рони никога не му бе разкривала пълната степен на ужаса, който я бе карал да тича при него през годините. Истинският размер на страховете, с които се бе сблъсквала. Тя знаеше, че Тайбър ще се изправи срещу Реджиналд, а последствията от това я ужасяваха. Как щеше да живее, ако той пострадаше заради нея?

Ръцете му се свиха и стегнаха от гняв.

— Щях да го убия, ако знаех, Рони. Все още мога да го убия — закани се Тайбър.

— Ти си по-добър от него — въздъхна младата жена. — Той не си струва усложненията. Не си струва петното върху душата ти — Рони се надигна и се взря в очите му. — Аз знам какъв си, Тайбър. Знам какво се случва, когато влизаш вътре в мен. Не е нужно да ме криеш от живота. Всичко, от което се нуждая, е да знам, че ще бъдеш до мен.

— Винаги съм бил — той поклати глава объркано. — Защо да те оставям сега, Рони? Ти си моя. Казах ти го.

Рони извъртя очи нетърпеливо.

— Тайбър, аз не ти принадлежа…

— По дяволите, не — упоритата мъжка арогантност запалваше всяка дума. — Предупредих те и преди, бейби, казвам ти го и сега. Веднъж, след като съм те имал, вече ще е твърде късно да премисляш въпроса. Няма да играя игрички с теб. Няма да те лъжа. И е дяволски сигурно, че никога няма да позволя да ме оставиш.

— Добре, доволна съм да остана. Засега — измърмори Рони, намести се отново по гръб на леглото и се взря намръщено в тавана. — Трябва да е заради животното в теб. Въпреки че никога не съм знаела, че котките са властни. Вървиш срещу вида си, Тайбър.

Мъжът изсумтя подигравателно и докато гледаше надолу към нея, едната му вежда се повдигна в израз на превъзходство.

— Наистина ли? — изръмжа той, а гласът му стана по-дълбок. — Откъде знаеш?

— Wild Kingdom^[1] — отсече тя хладно.

— Wild Kingdom трябва да проучи малко повече — засмя се Тайбър като седна на леглото до нея, придърпа я по-близо до топлината на тялото си и издърпа завивката над тях.

— Не знам — прозина се Рони. — Изглеждаха доста убедени в това. А ти сигурен ли си, че не можеш да се чифтосаш с някоя друга? — това я притесняваше повече, отколкото искаше да си признае. Щеше да й е неприятно, ако се наложеше да го убие, след като бе почти привикнала с безумието, в което я бе хвърлил.

— Не знам. И със сигурност не възнамерявам да разбирам — отвърна сърдито мъжът. — Чифтосването с теб е на път да ме убие. Съмнявам се, че ще съм способен да вървя изправен на сутринта. Което не е далеч от истината. Заспивай — той се протегна и изгаси лампата на малката масичка до леглото.

Стаята се изпълни с тишина. Рони бе обхваната от умора.

— Трябва да го накараш да си тръгне, Тайбър — изрази тя страха си свързан с Реджиналд, от който изглежда не можеше да се отърве. — Той е опасен.

Тишината отново се разстла между тях за няколко дълги мига.

— Ще го наблюдаваме, Рони — обеща й Тайбър. — Запомни: дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо. Реджиналд ще се разкрие в крайна сметка. И когато го направи, един от нас ще бъде там, за да го спре.

Рони въздъхна уморено. Не можеше да изтръгне подозренията за смъртта на майка си от съзнанието си. Някой я беше убил. Тя би разпознала планинските пътища при всякакви условия. Никога не би паднала от онази скала, и то в идеален летен ден.

— Ще те предпазя, Рони — увереността му я заля като успокоителна вълна от топлина.

— Не се съмнявам в това, Тайбър — въздъхна тя. — Не за моята безопасност се тревожа, а за твоята.

— Заспивай, бейби — той я придърпа по-близо, ръцете му бяха силни и топли, пазеха я. — Утрешният ден е достатъчно близо, за да се справим с това.

Рони затвори очи, ръката й се плъзна от леглото върху корема й. Усещаше промяната в тялото си. Отчаяната възбуда бе охладняла, оставяйки само естественото желание. Успокояваща топлина. Щеше ли да се случи толкова скоро, питаше се тя.

— Заспивай — ръката му покри нейната. — Утре е достатъчно скоро.