Лора Лей
Под повърхността на звяра (26)

Глава двадесет и пета

— Тайбър, установихме движение извън къщата. Изпращам Даун и Шера да пазят Меринъс и Рони в стаите им, но имам нужда от теб тук — обаждането дойде след полунощ, няколко часа, след като Тайбър и Рони бяха потънали в уморен сън.

Беше я отнесъл обратно в тяхната стая след изтощителното освобождение в офиса. Само да спят, уверяваше се сам Тайбър. Не напуснаха помещението през останалата част от деня, освен да се нахранят.

Сънливостта напусна съзнанието му при осечените думи на Кейн.

— Тръгвам — каза той тихо, изправяйки се от леглото. — Колко са близо?

— По дяволите, прекалено близо. Хората ми охраняват външната част на къщата. Ти и Калън се погрижете за вътре. Все още има прекалено много дупки, които не сме успели да затворим. Ще ви информирам периодично.

— Мамка му — изруга Тайбър, грабна дънките си от пода и се втурна към оръжията, които държеше в големия гардероб в банята. Рони беше само на няколко крачки зад него.

— Това се превръща в лош навик — измърмори тя, докато нахлузваше чифт панталони и широката тениска, която Тайбър й хвърли. Меринъс щеше да остане без дрехи, ако скоро не успееше да получи свои собствени.

— Остани в стаята. Даун ще дойде до минута, за да бъде с теб — нареди той тихо. — Дръж завесите спуснати и стой далеч от вратите на балкона. Ще бъдеш в безопасност тук. Не искам да рискувам да се движиш из къщата точно сега. Даун знае какво да прави, бейби. Само извикай, ако имаш нужда от мен.

Подаде й пистолета, който бе взел от нея предишната вечер и допълнителен пълнител, преди да извади автоматичната пушка от стойката, монтирана на стената.

— Аз първо стрелям, после предупреждавам, помниш ли? — тя нахлузи маратонките и ги завърза бързо, преди да го последва в стаята.

Тайбър се движеше предпазливо, тялото му бе напрегнато, готово за действие. Рони не проговори, просто го следваше, докато той премина през спалнята, спря се до вратата, водеща към всекидневната и се вторачи в нея напрегнато.

— Тук ще си в безопасност — той се обърна и притисна устните си към нейните за една силна бърза целувка, след това тръгна към изхода. — Заключи вратата зад мен и не пускай никого вътре, Рони. Никой, освен мен. Разбра ли?

Тя се втренчи в него сериозно.

— Разбрах. Никой, освен теб.

— Добро момиче — гласът му бе съблазнително одобрителен. Рони се намръщи на собствената си реакция към това. — Заключи вратата сега.

Тайбър отвори бавно, движеше се с плавно, с грациозно плъзгане на тялото, което подчертаваше факта, че през целия си живот е живял в опасност. Толкова беше свикнал с това, че несъзнателно се движеше предпазливо, без значение къде се намира или какво прави.

Той се мушна през вратата и я задържа отворена, докато дребната, безшумна фигура на сестра му се вмъкна в стаята. Поглеждайки към Рони за последен път, Тайбър затвори внимателно вратата зад себе си. Рони завъртя бързо ключа, след това плъзна стоманеното резе на мястото му. Тук заключваха спалните си по-здраво, отколкото някои хора — домовете си. Рони отпусна глава на дебелата дървена врата, борейки се със сълзите си при тази мисъл.

Не можеше да чуе нищо или никой от външната страна. Знаеше, че тежките килими ще заглушат повечето шумове, но също така знаеше и броя на хората, които спяха в къщата точно заради безопасността. Породите не поемаха никакви рискове със съпругата на водача и майката на първото дете в Прайда. Всички предпазни мерки бяха взети, за да защитят Меринъс и Рони от всякаква заплаха.

— Той ще бъде добре — гласът на Даун Даниълс беше тих, нежен звук, почти като мъркане, когато проговори зад Рони.

Рони пое дълбоко дъх, оттласна се от вратата и се обърна с лице към другата жена. Тайбър й бе казал, че Даун е порода пума, ДНК-то й е било комбинирано с това на затворените, грациозни планински котки. Обаче изглеждаше така, сякаш произлиза от котка с раирани шарки.

Тя беше слаба, почти чуплива. Малко по-ниска от Рони, и въпреки факта, че беше няколко години по-възрастна, изглеждаше като тийнейджърка. Една много млада тийнейджърка, докато не видеше човек автоматичната пушка, метната през рамото й, която тя носеше като продължение на себе си, или докато не погледнеше в мрачните й очи.

Даун се размърда неспокойно, когато Рони погледна към нея през приглушената светлина, която едва се процеждаше от другата стая. Гъстата светлокестенява коса едва докосваше раменете на другото момиче и обграждаше малкото й сърцевидно лице.

— Благодаря ти за това, че ще останеш с мен — каза меко Рони и се отправи към канапето, като опита да успокои нервното треперене на ръцете си. Остави пистолета на възглавницата до себе си и сви се в края, наблюдавайки другата жена. Даун последва примера й, зае стола срещу нея и подпря пушката на коляното си, докато се взираше в Рони със срамежливо любопитство.

— Тайбър е един от най-добрите ни бойци — каза тя с мекия си мелодичен глас. — Няма да позволи на никого да се качи тук. Но ако това се случи, аз няма да ги пусна да минат през вратата.

В гласа й прозвуча стоманена нотка при последните й думи. Нямаше достатъчно светлина, за да се види, но Рони зърна проблясък на гняв в очите й.

Не бе имала възможност да поговори истински с Даун или с друг от останалите членове на семейството, които бе познавала в Санди Хоук. Не че някой би могъл да претендира, че познава истински Даун. Тя рядко можеше да бъде видяна в малкия град, а когато беше там, почти не говореше. Имаше нещо прекалено мълчаливо, прекалено сърцераздирателно в спокойните черти на лицето й. Сякаш носеше булото на кошмарите около себе си през цялото време.

— Имението е великолепно — каза най-сетне Рони, отчаяно искаше да накара другата жена да продължи да говори. Имаше нужда да се съсредоточи върху нещо различно от възможните опасности, пред които щеше да се изправи Тайбър отвън. — Как го открихте?

Лека подигравателна усмивка заигра по пълните чувствени устни на Даун.

— Всъщност, имението ни беше дадено, заедно с една хубава малка сума пари, за да се помогне на другите Породи, които бяха открити на различни места. Някои от членовете на Съвета са високопоставени ръководители на правителството — гласът й беше напевен, със земен, ненатрапчив тембър.

— Колко са досега? — попита Рони любопитно.

— До момента, имаме приблизително сто Котешки породи на разположение, те работят във Вашингтон, за да осигурят мястото ни в обществото. Всеки месец идват все повече… — гласът й заглъхна, сякаш мисълта за тези, които идваха удари струна от ехтяща болка в душата й.

— Съжалявам — Рони не знаеше какво да каже.

По лицето на Даун премина нежна усмивка, изпълваща изражението й.

— Не съжалявай, Рони. Ние сме живи. Не е ли това най-важното? — беше очевидно, че момичето си задава този въпрос често.

Какво имаше в нея? Рони никога не успя да разбере смирената аура, която винаги заобикаляше другата жена. Беше виждала хората от окръга, когато се намираха около нея. Груби, твърди мъже внезапно омекваха, усмивките им ставаха нежни. Мъже, които често правеха похотливи предложения към някоя жена, красива като Даун, забиваха очите си в пода със засрамени изражения.

Външният й вид не беше толкова поразителен, че да спре уличното движение. Беше слаба, деликатна, с гъста копринена коса и големи кафяви очи, които, като че ли, винаги бяха измъчени. И може би беше така, помисли си Рони. Очите й сякаш разказваха една история, която Даун никога не споделяше.

— Всички ме гледат по този начин — Даун поклати глава с очевидно объркване, докато Рони я съзерцаваше.

Рони въздъхна дълбоко.

— Съжалявам. Ти изглеждаш… толкова тъжна. Правя предположения, преди изобщо да помисля защо.

— И го правиш сега? — в гласа й нямаше преднамерена обида, само уморено примирение.

— Не мисля — Рони поклати глава бавно. — Смятам, че е по-скоро от ситуацията, от встъпването ти в обществото. На колко години беше, когато Калън те изведе от лабораториите?

И имаше отговор. Очите на Даун пламнаха. Кошмар, спомен и ужас.

— Бях на петнадесет. Шера беше на осемнадесет. Това беше преди повече от десет години. Понякога ми изглежда, че е било едва вчера — тя поклати глава, по лицето й премина уморена усмивка.

— Караха ни да разказваме за лабораториите по време на изслушванията в Сената и на затворените процеси на някои от членовете на Съвета. Шера се разплака — гласът на Даун се снижи. — Както го правеше в лабораторията, преди Калън да ни измъкне. Никога не е плакала така след бягството ни. Калън я вдигна от свидетелската скамейка и я изнесе от съдебната зала. Изминаха седмици, преди тя да спре да се събужда с писъци.

— Ами ти? — попита Рони внимателно.

Даун поклати глава и я сведе, преди да дари другата жена с лека, сломена усмивка.

— Аз просто не спя, Рони. Не продължително и не много дълбоко. Какъв е смисълът, след като чудовищата могат да те вземат отново и отново, и отново? — тя потръпна и се изправи на крака, главата й се наклони, а очите й внезапно се присвиха. Оръжието прилегна естествено в хватката й.

— Какво…?

— Шшт — изсъска Даун тихо. — Слушай.

Тогава Рони го чу. Драскане и стъргане по вратите на балкона. Очите й се разшириха от ужас. Тя сграбчи пистолета и се придвижи покрай стената, като внимаваше да стои възможно по-далеч от стъклените врати.

Даун се движеше като сянка. Издърпа слушалките от мястото им на задната част на главата си и нагласи микрофона, докато се ослушваше напрегнато. Драскането се чу отново, последвано от внимателно бърникане по вратите.

— Алфа едно. Имаме пробив — гласът на Даун беше толкова тих, че Рони едва го чу, когато другата жена се премести до нея, прикри я и направи знак към спалнята. Държейки оръжието на рамото си, Рони се придвижи тихо през стаята, недостигът на въздух почти я задуши, докато се бореше да запази страха на поносимо ниво.

Едва бе стигнала до вратата на спалнята, когато спря.

Бавното плъзгане на вратата на балкона накара очите й литнат тревожно към Даун.

— Мамка му. Ела тук — заговори тихо Даун на микрофона в слушалките, без да казва нищо на Рони, когато тя й даде знак и двете бързо тръгнаха към вратата на спалнята. — Изтегляме се. Изтегляме се.

Даун плъзна ключалките и отвори вратата, провери бързо отвън, преди да излязат от стаята. Рони я следваше живо, пръстът й галеше спусъка на пистолета, който държеше в готовност, често поглеждаше назад и опитваше да чуе нещо през ударите на сърцето си. Коридорът беше тъмен и тих, докато се движеха бързо през него.

— Тръгнахме към стаята на Меринъс, Тайбър. Ела тук. По следите ни са.

Даун отвори друга врата и двете минаха през нея, когато внезапно проклятие отекна от отворената врата на стаята на Рони и Тайбър.

Даун заключи с безшумно движение и се обърна. Меринъс и Шера чакаха, и двете въоръжени, и двете наблюдаваха в тъмнината от страната на балконските врати, каквито имаше и в тази стая.

Но стаята на Меринъс и Калън не беше апартамент. Беше една голяма спалня, напълно разкриваща се пред погледа, с изключение на прикрепената към нея баня.

— Движат се към нас — изсъска Шера в своя микрофон, докато тя и Меринъс се преместваха към средата на стаята. Те знаят местоположението на спалните и сме в капан. По дяволите, Кейн, прати малко помощ тук горе.

— Тайбър и Калън са на път — докладва Даун, докато всички се придвижваха към единствения заслон, който им бе останал.

Банята беше голяма колкото тази на Тайбър, но все пак предоставяше някакво укритие, което би могло да се използва, за да спрат куршумите. Рони инстинктивно застана пред Меринъс. Даун и Шера ги притиснаха назад, предпазвайки ги от всеки, който щеше да се опита да мине през вратата. Приоритети, помисли си Рони тъжно.

Шера и Даун се смятаха за заменими пред единствените две половинки на братята, които се бяха борили толкова много години. Точно както Рони считаше себе си за заменима пред Меринъс и детето, което носеше. И все пак, всички те бяха пионки, защото някой знаеше за слабите места на Породите и бе намерил начин да атакува.