Сандра Браун
Увлечението (35)

Тридесет и четвърта глава

Чак в осем часа на следващата сутрин Рени успя да си тръгне от болницата. Уик я чакаше отвън в пикапа си със запален двигател. Пресегна се и й отвори отвътре вратата.

Двамата бяха планирали излизането й от болницата да съвпадне с пресконференцията на Орън, така че репортерите да са заети и тя да се измъкне незабелязана. Докато потегляха видяха новинарските микробуси, опасали улицата, и тълпата от репортери и оператори, които обикаляха фоайето на болницата.

— Какво ще им каже? — попита тя.

— Че полицията на Форт Уърт е провела безупречна операция тип „ужилване“ в сътрудничество с болница „Тарънт Дженеръл“. Един от най-известните престъпници в града — Рики Рой Лозада, е умрял от огнестрелните рани, които е получил, докато е оказвал съпротива при ареста си.

Преди да го предаде на екипа от „Спешна помощ“, Рени героично се бори да поддържа живота му. После се качи в линейката и го придружи до спешното отделение, но при пристигането им там само констатираха смъртта му. Уик лично го съпроводи до моргата.

После Рени настоя да прегледа Уик и дори назначи скенер, за да провери за вътрешни кръвоизливи. Уик беше казал на Орън да не го пази при ударите, за да изглежда боят им съвсем истински. Приятелят му не се бе двоумил. Уик се чувстваше като боксова круша, но при прегледа Рени установи, че няма нищо тревожно.

— Орън ще се постарае да не споменава името ти във връзка с историята — каза й сега Уик.

— Ще съм му благодарна.

— Но може да се окаже неизбежно, Рени.

— Ако е неизбежно, ще го понеса.

Предварително бяха решили къде ще отидат. Тя не искаше да се връща в къщата, откъдето Лозада бе поел към смъртта. Щом се отправиха на запад по междущатската магистрала, Уик хвана ръката й.

— Умрях хиляда пъти, докато той държеше ножа до гърлото ти.

— Страхувах се, че нещо е станало и сте се забавили, че дамата с Орън не сте по местата си. Когато се прибрах, едва се сдържах да не надникна в кухненския килер и под леглото, за да се уверя, че сте там.

— За нищо на света не бих закъснял.

— Беше доста смел план, Уик.

— Слава богу, че проработи.

Уик бе решил, че двамата с Рени нямат бъдеще, докато проблемът с Лозада не се разреши. С други думи, докато Лозада не изчезне от сцената. И това бе най-същественото — да изчезне от сцената. Мозъкът му се вкопчи в тези четири думи. Хрумна му, че ако Лозада повярва, че двамата с Орън са извън играта, ще атакува Рени.

— Най-трудната част от плана бе необходимостта да те поставим в опасност.

— Но аз вече бях в опасност.

— До този извод стигнах и аз накрая. И щеше да останеш в опасност, освен ако и докато не премахнех Лозада.

Предния ден сутринта Уик бе станал много преди изгрев-слънце, бе се обадил на Орън и му бе изложил плана си. Орън бе харесал идеята, бе направил няколко предложения и после бе задвижил нещата.

— Как убеди Орън, че не съм фаталната жена, за която ме мислеше? — попита Рени.

— Не се наложи. Лозада го убеди, като уби конете ти. Всъщност мисля, че Орън беше разбрал това много отдавна, но не си признаваше от инат. Повярвай ми, Рени, ако той не бе напълно убеден в твоята невинност и в това, че е сбъркал в преценката си, никога нямаше да приеме този план. А между другото, той ти се извинява за всички грозни неща, които трябваше да каже по твой адрес, за да убеди Уини Сойър. С когото между впрочем извадихме късмет. Ако не беше той, можеше да се наложи да чакаме с дни: аз — в затвора, а Орън — преструващ се на сериозно ранен в болницата, докато Лозада научи новината и се задейства. Наши хора проследиха Сойър до апартамента му в Далас и когато забелязали нашия човек, веднага ни се обадиха. След като Лозада си тръгнал, те арестували Уини. Лежал на леглото и плачел, защото оня го принудил да изпотроши всичките си компютри на части. Започнал да признава съучастничеството си още преди да му сложат белезниците.

— Ще има ли някакви последици за теб?

— Че застрелях Лозада ли? Не. Орън прекрати отпуската ми, преди да влезем да разпитваме Уини.

Тя се обърна изненадано към него.

— Значи официално отново си ченге?

— Обмислям го.

— Какво има за мислене?

— Ами всички формалности, които са неизбежни.

— Във всяка професия има такива, Уик.

— Това не звучи много окуражаващо — подхвърли й иронично.

— Всичко се свежда до един въпрос — той обърна глава към нея. — Обичаш ли работата си повече, отколкото мразиш формалностите.

Не се наложи да го обмисля дълго.

— Обичам работата.

— Това е отговорът на въпроса.

Той кимна замислено.

— Сега, след като най-после мога да погреба Джо, сигурно ще е различно.

— Сигурна съм. Това е твоето призвание — тя се засмя. — А като говорим за призвание, Грейс май е объркала своето. Трябвало е да стане актриса. Страхотно представление изнесе в болницата.

— Чух, че и двете сте се справили.

— Не знам дали Лозада го е видял или не.

— Аз също не знам, но всичко трябваше да бъде представено и изпълнено, като че е истина. Ако Лозада е наблюдавал болницата и Грейс не се беше втурнала към леглото на Орън, щеше да подуши, че нещо не е наред.

Забеляза прозявката й и каза:

— Не си мигнала цяла нощ. Защо не опиташ да поспиш, докато пътуваме?

— Ами ти?

— Аз дремнах между онези излишни изследвания и прегледи, които лекарят ми назначи.

Тя се усмихна и затвори очи. Събуди се, когато Уик спря пикапа пред портата и слезе, за да я отвори. След като влязоха в двора, той паркира пред стъпалата на къщата.

Рени погледна към обора.

— Винаги ходех първо там.

Той я погали по бузата.

— Опитай се да не мислиш за това.

— Винаги ще мисля за това.

Уик слезе и заобиколи да й отвори вратата, но застана така, че й попречи да слезе от колата.

— Какво? — попита тя.

— Когато бях в спалнята ти и дебнех Лозада…

— Да?

— Чух те да му казваш нещо, което ми се стори странно. Каза, че всеки ден от живота през последните двайсет години ти е като подарен — той свали слънчевите й очила, за да вижда очите й. — Чудех се какво имаше предвид, Рени — тя сведе глава, но Уик повдигна брадичката й с пръст, за да я принуди да го погледне. — Ти не довърши историята, нали?

Усети, че тя предпочита да го излъже, но неговата воля надделя. Пое си дълбоко дъх.

— Когато Ти Дан стреля…

— Да?

— … той не се целеше в Реймънд.

Уик я погледна неразбиращо, после осъзна какво означаваха думите й и бавно издиша.

— Боже господи!

— Баща ми беше много по-ядосан на мен, отколкото на Реймънд. Реймънд беше загубил интерес към сделката им, беше загубил желанието си за работа. Когато Ти Дан ни видя заедно и разбра, че аз съм причината за тази промяна у него, той ме възприе като пречка, която трябва да бъде отстранена — Рени замълча за момент и се взря невиждащо напред. — Той беше мой баща и аз го обожавах. Той разби сърцето ми с изневярата си. Предаде майка ми, семейството ни. Беше егоист, егоцентрик, мошеник — засмя се горчиво и поклати глава. — Но, Уик, знаеш ли кое е най-смешното? Или най-трагичното. Аз продължавах да го обичам. Независимо от всичко. Ако не го обичах, нямаше толкова да се старая да го ядосвам и да го разстройвам, като правя същите неща, които правеше той. Нямаше да прелъстя бизнес партньора му. Аз го обичах — повтори тя тъжно. — Но за него сделката за земята бе по-важна от мен. Той побесня до такава степен, че бе готов да ме убие. Щеше, ако Реймънд не беше скочил пред мен точно когато Ти Дан стреля. Така че, както виждаш, говорех съвсем буквално, когато ти казах, че ако не бях аз, Реймънд нямаше да умре. Той умря, за да ме спаси от собствения ми баща. След изстрела му съм изпаднала в шок. Изпълних всичко, което той ми нареди, повторих всичко, което ми каза. Малко след инцидента ме изпрати в пансион. Може би видът ми смущаваше съвестта му или пък му напомнях за сделката, която беше пропаднала, но до смъртта му никога не казахме и дума за онзи следобед.

Уик я привлече към себе си и когато усети, че тя се съпротивлява, каза:

— Не, не. В никакъв случай. Няма да се оттеглиш, за да се затвориш или да се изолираш — притисна лицето й към шията си и я погали по главата. — Това се е случило преди двайсет години. Било е отдавна и ти си изкупила вината си хиляди пъти, а Ти Дан се пържи в ада. Той вече не може да те нарани, Рени. Няма да му позволя — прегръща я силно няколко минути, преди да я пусне. — Радвам се, че ми разказа. Това обяснява много неща. Нуждата да държиш всичко под контрол. Това, че предизвикваш опасностите само защото е можело да умреш на шестнайсет. Все пак се надявам да изоставиш някои от тези предизвикателства. Не мога постоянно да търча след теб, за да те пазя.

Тя се засмя. Или изхлипа. Беше трудно да се определи, защото в очите й имаше сълзи, но в същото време се усмихваше. Той й подаде ръка да слезе от пикапа и двамата заедно изкачиха стъпалата. Когато Уик отвори входната врата, каза:

— Какво ще кажеш за една закуска?

— Звучи ми чудесно.

Той протегна ръка зад гърба й, за да затвори и я задържа между себе си и вратата.

— Закуска. Всяка сутрин, до края на живота ни.

Тя му се усмихна тъжно.

— Уик…

— Чакай сега. Преди да започнеш с възраженията, първо ме изслушай — обхвана с длан лицето й. — Ще бъда най-добрият ти приятел до края на живота ти. Ще опитам с всички сили да излекувам раната в душата ти. Ще бъда страстен и верен любовник. С радост ще стана баща на децата ти. И ще те пазя с цената на живота си.

— Вече го направи.

— Ти също ме спаси, Рени. И не само на операционната маса. Бях истинска развалина, когато Орън дойде при мен в Галвестън. Това че той ме заинтригува със случая с мистериозната жена хирург, беше най-доброто нещо, което ми се е случвало.

Тя се усмихна, но очите й още бяха засенчени от съмнение.

— Не виждам как може да се получи между нас двамата.

— Като се замисля, може би си права — въздъхна той. Ръката му се премести към най-горното копче на блузата й и го разкопча. — Доста съм избухлив, а ти запазваш спокойствие, когато си под напрежение. Аз съм немарлив, а ти си подредена. Аз съм беден, а ти си богата.

Докато изброи тези фундаментални различия, всички копчета на блузата й бяха разкопчани, също и копчето и ципът на панталона й. Той се наведе и я целуна по устата.

— Изобщо не си подхождаме.

Тя наклони глава за нова целувка.

— Освен това, което Грейс каза.

Уик леко подръпна ухото й със зъби.

— Какво е казала Грейс?

Рени издърпа ризата му от панталона и постави ръце на гърдите му.

— Че си влюбен в мен.

— Умница е Грейс.

— Вярно ли е?

— Вярно е.

Радостният й смях премина в стенание, когато той разкопча сутиена й и обхвана гърдите й с дланите си.

— Да не забравяме и работата ми.

— Да не я забравяме.

Той я погали нежно.

— Тя заема по-голямата част от времето ми.

Той погали корема й с опакото на пръстите си, после пъпа й.

— Може би си права — ръцете му се спуснаха още по-надолу. — Нямаме голям шанс.

Накара я да замълчи с една дълга целувка.

Няколко минути по-късно Рени лежеше върху него на канапето. Дрехите, които не бяха успели да свалят, сега бяха влажни, намачкани и усукани около телата им. Кичури от косата й се бяха заплели около врата му. Уик се подпираше с един крак на пода. И двамата бяха зачервени и задъхани, а възбудата още пулсираше в слетите им тела.

Той си пое дъх.

— Та какво казваше?

Усети усмивката й, въпреки че главата й беше на гърдите му. Тя попита сънливо:

— Палачинки или бъркани яйца?