Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Увлечението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0001–1

История

  1. — Добавяне

Трета глава

— Чичо Уик!

— Чичо Уик!

Двете момичета се втурнаха насреща му. Официално вече бяха навлезли в юношеството, но още притежаваха жизнерадостта на деца, когато проявяваха обичта си, особено към чичо Уик, когото обожаваха.

— Толкова време не си идвал, чичо Уик. Липсваше ни.

— И вие ми липсвахте. Охо, я се вижте. Докога ще растете? Скоро ще сте високи колкото мене.

— Никой не е висок колкото тебе, чичо Уик.

— Майкъл Джордан.

— Е, никой, който не играе баскетбол.

По-малката, Лора, съобщи:

— Мама най-после ми разреши да си продупча ушите — и гордо му показа обиците си.

— Надявам се, че няма да си слагаш халки на носа.

— Татко ще получи удар.

— А аз два удара.

— Мислиш ли, че момичетата със скоби са грозни, чичо Уик? Защото май ще ми слагат…

— Шегуваш ли се? Скобите са много секси.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Косата ти е изсветляла, чичо Уик.

— Прекарвам доста време на плажа. От слънцето е. И ако не започна да използвам плажно масло, ще стана мургав като вас.

И двете сметнаха това за изключително смешно.

— Станах мажоретка.

— И аз така чух. Запази ми едно място на мачовете тази есен.

— Костюмите ни са малко тъпи.

— Тъпи са — съгласи се по-малката й сестра. — Абсолютно тъпи.

— Но мама не иска да ми скъси полата.

— Точно така, не искам.

Грейс Уесли се появи на входната врата. Бутна дъщерите си настрана и прегърна силно Уик. Когато го пусна, той каза с хленчещ тон:

— Грейс, защо не избягаш с мен?

— Защото държа мъжът да ми е верен.

— Ще се променя. За теб ще се променя. Кълна се.

— Съжалявам, пак не става.

— Защо не?

— Защото Орън ще те проследи и ще те застреля.

— Аха — изсумтя той. — Или пък аз него.

Момичетата се кикотеха неудържимо. Въпреки протестите им, Грейс ги изпрати на горния етаж, където ги чакаше работа, и покани Уик в дневната.

— Как е в Галвестън?

— Горещо. Лепкаво. Пясъчно.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми да живея на брега. Къде е старецът ти?

— Говори по телефона, ей сега ще дойде. Ще хапнеш ли нещо?

— Отбих се в „Анджело“ и ометох една чиния с говежди пържоли. Не бях осъзнал колко ми липсва барбекюто, докато не лапнах първата хапка.

— В хладилника има шоколадов пудинг.

— Предпочитам чаша леден чай.

— Подсладен?

— Има ли друг?

— Веднага ще ти донеса. Настанявай се — преди да излезе от стаята, тя се обърна и каза искрено: — Хубаво е, че се върна.

— Благодаря.

Той не я поправи. Още не се беше върнал и не знаеше дали изобщо ще се върне. Просто се бе съгласил да помисли по въпроса. Орън работеше по интересен случай. Беше потърсил професионалното му мнение и бе дошъл да помогне на приятеля си. Това бе всичко.

Още не бе стъпил в полицията и нямаше такова намерение. Дори не бе минал с колата край участъка, не изпитваше носталгия. Беше тук, за да направи услуга на Орън. Толкова.

— Здрасти, Уик! — Орън влетя в стаята. Беше облечен по домашному, с бермуди, маратонки и тениска, но въпреки това си изглеждаше като ченге. Под мишница носеше папка с материали по случая. На кръста му бе закачен пейджър. — Как беше пътуването от Галвестън?

— Дълго.

— На мен го кажи — бе изминал същото разстояние в двете посоки предния ден. — Настани ли се без проблеми в мотела?

— Тази дупка ли е най-доброто, което може да си позволи местната полиция?

— Е, след като си свикнал на такава луксозна обстановка в Галвестън… — Уик се засмя добродушно — Грейс погрижи ли се за теб?

— Веднага — тя се появи с две високи чаши чай и ги постави върху специални подложки на масичката. — Момичетата казаха Уик да не е посмял да си тръгне, без да се сбогува с тях.

— Няма, обещавам. Даже ще им разкажа приказка за лека нощ.

— Някоя благоприлична, надявам се — закачи го Грейс.

Той й отправи най-дяволитата си усмивка.

— Ще я редактирам, ако се налага.

— Благодаря за чая — каза Орън. — И затвори вратата, когато излизаш, моля те.

Това бе позната сцена. Преди да се премести да живее край морето, Уик често прекарваше вечерите у приятеля си.

Това бе щастлив дом и щастието на Грейс и Орън бе проникнало във всяко кътче на къщата. Бяха се запознали в колежа и се ожениха веднага след дипломирането си. Грейс бе педагогически съветник и заместник-директор на една гимназия. С всяка изминала година отговорностите й се увеличаваха и усложняваха, но въпреки това тя винаги успяваше да приготви топла храна за семейството си и изискваше от всички да са вкъщи за вечеря.

Домът им бе шумен и оживен покрай момичетата и приятелките им, които препускаха нагоре-надолу по стълбите, влизаха и излизаха от кухнята. Съседите се отбиваха с и без покана, винаги добре дошли. Къщата блестеше от чистота, макар и отрупана с вещите на вечно заетото семейство. Когато Грейс си беше у дома, пералнята почти неизменно бе включена. Вратата на хладилника бе осеяна с бележки и снимки. В специалния буркан винаги имаше курабийки.

Уик бе гостувал в този дом толкова често, че го смятаха за член на семейството и го включваха в графика за миене на чинии и изхвърляне на боклука. Той дразнеше Грейс, че тя прави всичко възможно да го опитоми. Шегата не беше далеч от истината.

Обикновено, след като вечеряха и измиеха чиниите, двамата с Орън имаха навика да се усамотят в дневната и да обсъдят проблемните случаи. Тази вечер не бе изключение.

— Искам да видиш един видеозапис — Орън вкара касетата във видеото, после се върна с дистанционното на канапето и седна в единия му край, а Уик бе в другия. — От днес следобед е.

— И кой е на записа?

— Доктор Рени Нютън.

Картината се появи на екрана. Показваше в широк план стая за разпити. Уик беше гледал стотици такива записи. Знаеше, че камерата е била разположена на триножник зад Орън. Беше насочена към стола, на който седеше разпитваният. В този случай това беше жената от снимките, които Орън му беше показал предния ден.

Уик се изненада.

— Тя е лекар?

— Хирург.

— Сериозно?

— Обадих й се, след като си тръгнах от вас. Яви се на разпит днес.

— Във връзка с убийството на Хауъл? — след като се бе съгласил да дойде във Форт Уърт, Уик бе научил от Орън основните факти по случая, колкото и оскъдни да бяха.

— Тя се съгласи да заснемем разпита, но си водеше адвокат.

— Не е глупачка.

— Не е. Всъщност е… ще видиш.

Адвокатът на доктор Нютън бе съвсем обикновен. Ръст — среден. Тегло — средно. Коса — бяла. Костюм — сив, с тънко райе. Очи — предпазливи и хитри. Уик го прецени с един поглед.

После насочи вниманието си към доктор Рени Нютън, която изобщо не изглеждаше обикновена. Всъщност, ако някой го бе накарал да си представи мислено жена хирург, образът, който би се оформил в съзнанието му, не би имал нищо общо с образа на записа. Абсолютно нищо.

Тя не изглеждаше и като обичайните заподозрени в убийство. Не се потеше, не потрепваше нервно с крака, не барабанеше с пръсти, не гризеше ноктите си, не се въртеше на стола си. Вместо това седеше абсолютно неподвижно, грациозно кръстосала крака, свила ръце на нивото на талията си, гледаше право напред, истинско въплъщение на спокойствието.

Беше облечена в кремав костюм с панталон, кафяви обувки с високи токчета, чанта в същия цвят. Не носеше никакви бижута, освен миниатюрни обици и голям, обикновен на вид ръчен часовник. Нямаше никакви пръстени. Дългата й коса бе стегната на спретната конска опашка. От предишните снимки бе забелязал, че когато е пусната, стига до средата на гърба. Светлоруса коса, която изглеждаше не по-малко естествена от диамантите на ушите й.

Орън спря записа.

— Какво мислиш като начало? Какво е първото ти впечатление, като ценител на красивия пол?

Уик сви рамене и отпи от чая си.

— Облича се добре. Хубава кожа. Не можеш да разтопиш бучка лед върху тялото й.

— Направо е ледена. Но тя е хирург. Свикнала е да се държи спокойно, когато е под напрежение, нали така?

— Сигурно.

Орън отново пусна записа и двамата чуха гласа му, който изброи всички присъстващи, включително детектив Плъм, втория цивилен детектив в стаята. След това съобщи датата и номера на разследването и после, заради записа, попита доктор Нютън дали се е съгласила за този разпит.

— Да.

Орън веднага продължи:

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за убийството на колегата ви, доктор Лий Хауъл.

— Вече ви казах всичко, което знам, детектив Уесли.

— Е, няма да попречи, ако повторим всичко още веднъж, нали?

— Предполагам. Ако имате много излишно време.

Орън спря видеото.

— Виждаш ли? Ето. Точно това ти обяснявах. Любезна, с подчертано отношение.

— Така е, да. Но и това е от характера й. Тя е лекар, хирург. Чувството за превъзходство над простосмъртните и така нататък. Тя говори, а останалите седят и слушат. Не е свикнала да й задават въпроси или да оспорват мнението й.

— По-добре да свикне — измърмори Орън. — Мисля, че нещо става покрай нея.

Той върна малко касетата и пусна отново момента, в който тя казваше: „Ако имате много излишно време.“.

На записа Уесли изгледа Плъм многозначително, онзи повдигна веждите си, а той продължи:

— В нощта на убийството на доктор Хауъл сте били в дома му, нали така?

— Заедно с двайсетина други гости — намеси се адвокатът. — И тях ли разпитвахте толкова дълго?

Орън не обърна внимание на забележката.

— Познавахте ли всички присъстващи на партито, доктор Нютън?

— Да, познавам съпругата на Лий почти откакто се запознах с него. Гостите бяха други лекари, които познавам. Срещала съм съпругите им на предишни подобни събирания.

— Сама ли бяхте на партито?

— Да.

— Всички други са били по двойки.

Адвокатът се наведе напред.

— Това от значение ли е, детектив Уесли?

— Може би.

— Не виждам по какъв начин. Доктор Нютън е отишла на партито сама. Можем ли да продължим? Тя е доста заета.

— Несъмнено — очевидно, без да бърза, Орън запрелиства бележките си и зададе следващия си въпрос чак след известно време. — Разбрах, че е имало барбекю.

— На терасата.

— И доктор Хауъл ли печеше месото?

— Искате ли и подробното меню? — вметна саркастично адвокатът.

Орън продължи да се взира в Рени Нютън. Тя каза:

— Лий се мислеше за цар на барбекюто. Всъщност бе ужасен готвач, но никой не смееше да му го каже — сведе поглед към скута си и се усмихна тъжно. — Това бе постоянен повод за шеги сред приятелите му.

— Какъв бе поводът за партито?

— Поводът?

— Обичайно събиране в петък вечер ли беше, или имаше някакъв специален повод?

Тя се раздвижи леко на стола си и кръстоса крака в обратната посока.

— Празнувахме назначението на Лий за шеф на хирургията.

— Точно така, назначаването му за шеф на отделението. Какво беше вашето отношение към този факт?

— Радвах се за него, разбира се.

Орън барабани с молива си по масата поне петнайсет секунди. Погледът й не се отмести от неговия, не трепна дори.

— Вие също сте били сред кандидатите за този пост, нали, доктор Нютън?

— Да. И заслужавах да го получа.

Адвокатът й вдигна ръка, за да я предупреди.

— Повече от доктор Хауъл? — попита Орън.

— Според мен, да — отвърна тя спокойно.

— Доктор Нютън, аз…

Тя прекъсна адвоката си.

— Просто казвам истината. Освен това детектив Уесли вече се е досетил как се чувствах от това, че Лий получи поста вместо мен. Сигурна съм, че той възприема това като мотив за убийство — като се обърна към Орън, добави: — Но аз не съм го убила.

— Детективи, може ли да поговоря насаме с клиентката си? — попита адвокатът навъсено.

Орън пренебрегна тази молба и продължи:

— Не вярвам да сте убили когото и да е, доктор Нютън.

— Тогава какво правим тук да губим и моето, и вашето време? Защо поискахте този… — тя огледа стените на стаята с презрителен поглед — … този разпит?

Орън спря записа и се обърна към Уик.

— Е?

— Какво?

— Тя отрече, преди да съм я обвинил.

— Хайде, Орън. Тя е учила по-дълго от теб, мен и Плъм накуп. Няма нужда от медицинска диплома, за да разбере накъде биеш. Подозрението ти е повече от очебийно. Тя се е досетила. И глупак би се сетил. А тази дама не е никак глупава.

— Двамата с доктор Хауъл често са се карали.

— Ние двамата с теб също — засмя се Уик.

Орън упорито поклати глава.

— Не като тях. Всички, с които говорих в болницата, ми казаха, че тя и Хауъл са се уважавали като професионалисти, но не са се спогаждали.

— Да не са били любовници и после да са се разделили?

— Първоначално задавах този въпрос на всички, които разпитвах. После спрях.

— Защо?

— Омръзна ми да ми се смеят.

Уик се обърна към него и повдигна въпросително вежди.

— И аз не разбирах — отвърна Орън на мълчаливия въпрос. — Такава бе реакцията, която получавах всеки път, когато питах за това. Очевидно между тях двамата никога не са прехвърчали романтични искри.

— Просто дружеско съперничество.

— Не съм сигурен, че е било толкова дружеско. На повърхността може би, но може в действителност да е имало прикрита враждебност. Постоянно са се карали по една или друга причина, понякога за съвсем тривиални неща, понякога по сериозни въпроси. Понякога на шега, понякога не. Но споровете им са били винаги оживени, често ожесточени и известни на цялата болница.

Докато осмисляше тази информация, Уик разсеяно си играеше с гумената лента на китката си.

Орън забеляза това и каза:

— И вчера я носеше. За какво я използваш?

— Кое? — Уик погледна гумената лента около китката си, сякаш я виждаше за пръв път. — А, това ли… нищо. Я кажи, предпочели са Хауъл, защото е мъж ли?

— Не мисля. Шефовете на две други отделения в болницата са жени. Хауъл е получил пост, който според Нютън е заслужавала тя, защото е била по-старша от него. Постъпила е в болницата две години по-рано.

— Това навярно доста я е разстроило.

— Естествено.

— Но дали е достатъчно, че да го премахне? — Уик се втренчи в застиналата картина на екрана и се намръщи съсредоточено. Личеше, че е скептично настроен към тази версия. Направи знак на приятеля си да пусне записа.

На екрана Орън попита:

— След партито направо вкъщи ли се прибрахте, доктор Нютън?

— Да.

— Някой може ли да го потвърди?

— Не.

— И не сте излизали повече онази нощ?

— Не. И това също никой не може да го потвърди — добави тя, като предугади въпроса му. — Но това е истината. Прибрах се вкъщи и си легнах.

— Кога научихте за убийството на доктор Хауъл?

Въпросът я накара да сведе глава и да отговори по-тихо:

— На следващата сутрин. От новините по телевизията. Никой не ми се беше обадил. Бях втрещена, не можех да повярвам — тя сплете пръсти. — Беше ужасно да разбера по този начин, без никакво предупреждение, че ще чуя нещо потресаващо.

Уик взе дистанционното и спря видеото.

— Струва ми се искрено разстроена.

— Ами, да… — съгласи се неохотно Орън.

— Разпита ли вдовицата за отношенията им?

— Тя каза същото като останалите: уважавали се взаимно, но мненията им често се различавали. Каза, че Хауъл всъщност се забавлявал да се драчи с доктор Нютън. Обичал да си прави шеги, а тя била съвсем делова. Била пълна негова противоположност.

— Ами това е.

— Може би доктор Нютън е решила, че тази история с назначението на Хауъл е капката, която прелива чашата.

Уик се изправи и закрачи из стаята.

— Хайде да обобщим фактите.

— По убийството? Според госпожа Хауъл гостите се разотишли към полунощ. В един часа двамата с мъжа й вече били в леглото. Телефонът иззвънял в два и седем. Сигурна е за часа, защото помни, че погледнала будилника. Доктор Хауъл вдигнал телефона, поговорил няколко секунди, после затворил и й казал, че го викат в болницата, че има голяма катастрофа на магистралата и множество ранени. Облякъл се и излязъл. Тялото му било открито до колата му на лекарския паркинг в два и двайсет и осем. Тогава е регистрирано обаждането на 911. Времето е достатъчно той да стигне от дома си до болницата. Пазачът на паркинга го видял да пристига няколко минути по-рано, така че е бил убит в мига, в който е слязъл от колата си. Портфейлът му си стоеше непокътнат. От колата не беше взето нищо. Причина за смъртта — масивен кръвоизлив в резултат от прободна рана в торса, отляво. Оръжието на убийството е било оставено в тялото — средно голям нож за месо. Производителят твърди, че не правят такива модели с дървени дръжки от дванайсет години, така че ножът не е попаднал там случайно. Отмъкнат от кухнята на баба или от някой битпазар, кой знае. Няма отпечатъци от пръсти, разбира се. Острието е преминало точно между ребрата на Хауъл и е сцепило сърцето му като балон. Най-вероятно е бил нападнат изотзад, може би са го стиснали за гърлото и той инстинктивно е вдигнал ръце, а нападателят го е наръгал с лявата си ръка. Станало е за секунда. Щрак! — той щракна с пръсти. — Който и да го е направил, е знаел какво върши.

— Например друг лекар?

Орън сви рамене.

— Вчера спомена за някакъв потенциален свидетел.

— Пазачът на паркинга. Някой си… — Орън разтвори папката и зачете някакъв напечатан формуляр, докато не откри търсеното име. — Малкъм Р. Лути. Двайсет и седем годишен.

— Проверихте ли го?

— Включихме го в списъка на заподозрените и бързо го изключихме. Той се обадил на 911, бил уплашен до смърт и не се е преструвал. Повърнал четири пъти. Когато първите полицаи, пристигнали на местопрестъплението, се опитвали да получат информация от него. Не е отсъствал нито ден, откакто е започнал тази работа. Работи и през отпуските си. Никога не е създавал проблеми на никого. Даже няма глоби за пътни нарушения. Държи се почтително с всички. Малко странна птица. Вземам си думите назад. Изключително странна птица.

— И не е видял или чул нищо?

— Както ти казах, Уик, нищо. Като спря да повръща, ни оказа пълно съдействие. Ужасно нервен, но затова е виновна майка му, зловеща стара кукумявка. И аз се изнервих, като я видях. Повярвай ми, той не е нашият човек.

— А катастрофата на магистралата?

— Не е имало подобен инцидент. Всички в болницата отричат да са се обаждали на Хауъл. Разпечатката на телефонните обаждания сочи разговор с мобилен телефон.

— Чакай да позная. Не може да бъде проследен.

— Точно.

— Мъж или жена?

— Се е обадил ли? Не знаем. Само доктор Хауъл е говорил с него. Или с нея.

— Какво ще наследи съпругата му?

— Доста. Хауъл е имал пълна застраховка, но жена му е имала много пари още преди да се омъжи за него и ще наследи още повече, когато баща й почине.

— Бракът им щастлив ли е бил?

— Така изглежда. Искали са още едно дете. Имат един син на седем години. Идеалното американско семейство. Всяка неделя на църква, патриотично настроени. Никакви злоупотреби с лекарства или алкохол. Залагал дребни суми, когато играел голф, и дотам с желанието за хазарт. Никакъв намек да е изневерявал на жена си, особено с колежката си Рени Нютън.

Орън разклати леда в чашата си, изтръска едно кубче в дланта си и шумно го лапна.

— Срещу него няма завеждани никакви съдебни дела за лекарски грешки. Не е имал дългове. Нито врагове. Освен Рени Нютън. Имам някакво предчувствие по отношение на нея, Уик.

Уик спря да крачи и го погледна въпросително.

— Не мислиш ли, че е твърде удобно съперникът й да бъде убит няколко дни след назначаването му на поста, който и тя е желала?

— Просто съвпадение — подсказа Уик.

— Бих заключил това, ако не беше телефонното обаждане, което е изпратило Хауъл на паркинга посред нощ. Пък и не вярвам в такива съвпадения.

— Нито пък аз. Правя се на адвокат на дявола — той се отпусна отново на мекото канапе и вдигна ръце зад главата си. Загледа се в телевизора, в спокойното лице на лекарката, което бе застинало на екрана. — Обаче да го наръга с нож… Вярно, че тя знае къде трябва да се цели, за да бъде раната смъртоносна, но не съм сигурен — намръщи се. — Просто не ми изглежда вероятно тя да е направила подобно нещо.

— Аз също не мисля, че тя го е направила. Някой го е извършил вместо нея.

Уик се обърна и се втренчи в бившия си партньор.

— Лозада си пада по ножовете.

— Когато има сгоден случай.

— Но веднъж използва сигнален пистолет.

Орън направи физиономия.

— Уф, каква гадост беше.

Части от тялото на жертвата бяха открити да плуват в периметър от няколкостотин квадратни метра от езерото Игъл Маунтин. Веднъж Лозада бе използвал крик, с който бе разбил черепа на жертвата си. Онзи случай не бе поръчково убийство, за разлика от повечето му убийства. Бедният нещастник просто го беше ядосал по някаква причина. Разбира се, така и не бяха успели да докажат, че той е извършил някое от тези престъпления. Просто го знаеха.

Уик стана от канапето и се доближи до камината. Разгледа снимките на Стефани и Лора на полицата. После отиде до прозореца и надникна през щорите. Пак постоя пред камината, преди да се върне на канапето.

— Мислиш, че тази доктор Нютън е наела Лозада да елиминира съперника й? Или Лозада го е убил от злоба? Това ли е идеята ти?

— Това е неговият почерк — тихо, бързо и оръжието остава на местопрестъплението.

— Не оспорвам това, Орън. Проблемът е дали тя е замесена — той махна с ръка към телевизора. — Тя е хирург с добра репутация и несъмнено годишният й доход е над сто хиляди. И да се свърже с една отрепка — какъвто знаем, че е Лозада, независимо колко елегантно се облича, за да го наеме да убие колегата й? В никакъв случай. Извинявай, но не го вярвам.

— Защо? Мислиш, че е твърде образована? Твърде добре облечена? Твърде чиста?

— Не, тя е твърде… безпристрастна. Не знам — каза Уик раздразнено. — Има ли доказателства за някаква връзка между нея и Лозада?

— В момента проверяваме.

— Това означава не.

— Това означава, че проверяваме — натърти Орън.

Уик издиша продължително.

— Аха. Лозада може да се е срещал с папата и ние ще сме последните, които ще го научим. Той е неуловим като сянка.

— Може и лекарката да е също толкова неуловима и хитра. Прекарва повечето си време в болницата, но никой — буквално никой — не знае почти нищо за личния й живот. Казват, че е затворена, че държи личният й живот да е наистина личен. Затова всички се смяха на въпроса ми за евентуална връзка между нея и Хауъл. Ако тя изобщо излиза с някого, никой от болницата не знае с кого. Живее самотно. И е отличен хирург — подчерта той. — По този въпрос всички са единодушни. По принцип я харесват. Държи се достатъчно дружелюбно. Внимателна с пациентите. Но е надменна. Надменна. Доста хора използваха тази дума.

— Това не е достатъчно.

— Съгласен съм.

Орън извади от джоба на ризата си едно листче и го постави на канапето между двамата.

— Какво е това?

— Адресът й.

Уик знаеше какво означава това; какво го молеше Орън да направи. Поклати глава:

— Съжалявам, Орън, но не успя да ме убедиш. Всичко, което имаш срещу нея, е изсмукано от пръстите. В най-добрия случаи са само предположения, нищо съществено. Определено нищо конкретно. Няма основателна причина да…

— Чу ли за процеса срещу Лозада неотдавна? Или главата ти е заровена твърде дълбоко в пясъка в Галвестън?

— Разбира се, че чух. Обвинение в убийство. Пак го оправдаха — промълви Уик с горчивина. — Същата песен. За кой ли път… Какво за него?

Орън се приведе напред и прошепна високо:

— Съдебните заседатели, които са го оправдали…

— Да?

— Познай кой им е бил председател.