Сандра Браун
Увлечението (26)

Двадесет и пета глава

— Не ти ли харесва?

Уик вдигна поглед от чинията си.

— А, харесва ми. Просто… Мисля, че картофената супа на закуска още ме държи сит — опита да се усмихне, но не успя.

Бяха изнесли двата подноса с вечерята си на дворчето зад къщата и гледаха залеза, докато се хранеха мълчаливо през повечето време. Всъщност не бяха си разменили повече от няколко незначителни изречения след телефонния разговор на Уик с Орън.

Рени се изправи с поднос в ръка и посегна да вземе и таблата на Уик:

— Значи няма да ядеш повече?

— Аз ще го занеса в кухнята.

— Не трябва. Не и с твоя гръб.

— Вече не ме боли.

— Ще ми подадеш ли подноса?

Той не настоя повече, Рени го взе и тръгна към къщата. Чу я как се движи из кухнята, чу шума от течаща вода, от отваряне и затваряне на вратата на хладилника — звуков фон за мислите му.

Когато се върна, донесе бутилка бяло вино и я остави на малката масичка между двата дървени стола.

— Това ще ми дойде добре — отбеляза Уик.

— На теб не ти се полага — Рени си наля вино в единствената чаша, която бе донесла.

— Защо не?

— Заради лекарствата.

— Да не си ми мушнала още някое хапче в пилето? Или в дивия ориз?

— Не. Защото не знам какво вземаш.

— Какво искаш да кажеш?

— За пристъпите на паника.

Той понечи да се прави на ударен. Понечи да отрича докрай. Но какъв смисъл имаше? Тя знаеше.

— Не вземам нищо. Вече не — обърна глава настрани и се загледа в пейзажа. — Откъде разбра?

— Разпознах симптомите — погледът му се върна върху нея и тя тихо продължи. — Граничен случай на маниакална психоза. Отдавна, преди години. Никога не съм броила ударите на сърцето си или стъпките си, не до такава степен. Но всичко трябваше да бъде точно и до известна степен още е така. Всичко се свежда до това да контролираш нещата.

Обсъжданата тема го смути силно.

— Аз имах… няколко… това, дето му викат епизоди. Ускорен пулс, недостиг на въздух. Това е. Много неща ми се струпаха на главата наведнъж. Големи промени в живота — той сви рамене. — Психиатърът смяташе, че не е нищо особено.

— Няма причина да се срамуваш от това, Уик.

— Не се срамувам — резкият му отговор означаваше точно обратното.

Тя го изгледа продължително, после каза:

— Е, все пак, лекарствата, които ти дадох днес, са съвместими с всичко, което евентуално си вземал. Просто да знаеш.

— Благодаря, но както ти казах, вече не вземам нищо.

— Може би трябва отново да започнеш.

— И защо мислите така, доктор Нютън?

— Защото ако тежеше три килограма по-малко, земното притегляне надали щеше да успее да те задържи на този стол — той направи съзнателно усилие да престане да се движи на стола си. — Защо просто не ми кажеш какво ти съобщи Уесли?

Той отново извърна глава настрани и зарея поглед в околността. Ранчото бе красиво разположено, и той би искал да има такова място, ако можеше да си го позволи, което никога нямаше да стане. Той не бе — нито в миналото, нито сега — материалист. Алчността не бе сред недостатъците му. Но би му харесало да си има местенце като това.

Пасбището отвъд близката ограда бе осеяно със стари дървета, най-вече явори. Малък поток го пресичаше по диагонал, а покрай него растяха тополи и върби, които се поклащаха от лекия бриз. Вятърът бе разхладил вечерта и сега бе по-приятно да се седи навън.

След като бе стоял затворен в болницата цяла седмица, Уик с радост прие предложението на Рени да вечерят навън. Но не се наслади на вечерята на открито така, както очакваше. Новината на Орън развали апетита му.

— Грейс Уесли си тръгнала от кабинета в училището, където работи, към четири и половина — започна той. — Последните две седмици участвала в подготовката за предстоящия срок. Само че тя е изключително съзнателна. Обикновено си тръгва последна от работа, както направила и днес. Когато се качила в колата, Лозада седял на задната седалка — Рени си пое бързо дъх и го задържа. — Да — каза Уик. — Изплашил я е до смърт.

— Тя…

— Тя е добре. Не я докоснал с пръст. Просто й говорил.

— Какво?

— Искал да знае къде съм, къде си ти.

— Тя знае ли?

— Не и точно това му е казала. Но той сигурно не й е повярвал — Уик погледна Рени. Тя скръсти ръце на корема си, сякаш да се защити от това, което следваше. — Казал й, че е в неин интерес да му съобщи това, което я пита, и когато му отговорила, че не може, той отбелязал колко красиви са дъщерите й.

Рени наведе глава и я подпря с ръка, като притисна силно слепоочието си с пръсти.

— Моля те, моля те, не ми казвай, че…

— Не, момичетата също са добре. Това е било предупреждение. Завоалирана заплаха. Но съвсем реална, защото знаел много за тях. Имената им, какво обичат да правят, кои са приятелките им, къде ходят често. Грейс се разплакала. Тя е силна жена, но като всички нас и тя има слабо място — семейството й. Орън казва, че не се огънала, не го умолявала. Но някак го убедила, че не знае нищо. Той слязъл от колата й и се качил на своята. Даже й махнал за довиждане, когато потеглял. Грейс веднага се обадила на Орън по мобилния си телефон. След няколко минути момичетата били прибрани и поставени под полицейска охрана. Също и Грейс. Орън беше… ами, можеш да си представиш.

Двамата мълчаха известно време. Щурците засвириха с настъпването на нощта.

— Сега иска Грейс и момичетата да отидат при тъща му в Тенеси — продължи Уик. — Даже, докато говореше с мен, приготвяше багажа им. Въпреки протестите им. Чувах как момичетата роптаеха и как Грейс казваше, че не е познал, че ще го остави сам. Беше категорична, че няма да остави някакъв убиец маниак като Лозада да я подплаши и да я прогони от собствения й дом.

— Ти какво мислиш?

— Той е психопат, няма спор.

— Знаеш какво те питам. По-добре ли е да заминат?

Уик сви рамене:

— Разбирам и двете страни.

— Аз също. След като се запознах с Грейс, след като съм ги виждала двамата, не се изненадвам, че тя отказва да остави съпруга си в труден момент.

— Не е само това, Рени. Ако Лозада поиска да нарани семейството на Орън, той ще го направи. Едно пътуване извън щата ще бъде само малко усложнение — двамата си размениха продължителни погледи.

После неочаквано Уик се изправи и закрачи напред-назад из каменния двор.

— Лозада. Той наистина е най-долният изверг. Вече заплашва жени и деца. Що за отрепка… Знаеш ли какво мисля? Мисля, че той е страхливец, това мисля. Напада на тъмно, като проклетите скорпиони, които си отглежда.

— Скорпиони?

— Той поразява жертвите си в гръб. В гърба. Помисли си. Удушил е онзи банкер изотзад. Мен ме наръга в гърба. Лице в лице и на дневна светлина се среща само с една жена и заплашва децата й. Никога не се изправя срещу някой мъж. Как ми се иска да го спипам лице в лице.

— Това може да се окаже опасно.

Той я погледна огорчено.

— Двамата с Орън сте си плюли в устата. Вече бях тръгнал към гаража да взема пикапа си, за да се върна във Форт Уърт, когато Орън ми заяви, че ако пресека чертите на града, ще нареди да ме арестуват.

— За какво?

— Не уточни, но говореше сериозно. Каза, че само това му трябвало, за да се влоши още повече ситуацията — някой избухлив отмъстител. Каза, че единственото хубаво в това, че Лозада е тероризирал Грейс, е, че е избрал да го направи в момент, когато аз съм извън града.

— Направил го е точно защото си извън града.

Той престана да крачи и се обърна към нея.

— Да не си подслушвала нашия разговор? Защото Орън каза точно това. Според него Лозада е заплашвал Грейс с надеждата да ме предизвика да се покажа.

— Сигурна съм, че е прав.

Уик прокара пръсти през косата си.

— И аз съм сигурен в това — измърмори той. — Лозада сигурно очаква да атакувам стремглаво.

— И да се превърнеш в мишена, която няма как да не улучи.

— Особено ако аз съм нападащият. На Лозада нищо няма да му хареса повече от това да хукна подире му. Ако го направя, той може да ме пречука и да твърди, че е било при самозащита.

Рени се съгласи с кимване, което го изнерви още повече. Отново закрачи.

— Орън се надяваше да съм се върнал в Галвестън. Не се зарадва особено, че още съм близо до Форт Уърт.

— С мен.

— Казах му, че няма начин ти и Лозада да сте или да сте били съучастници.

— Повярва ли ти? — колебанието му как да й отговори го издаде. — Няма значение. Знам, че според него съм съмнителна.

Уик не оспори това. Върна се на стола си, взе бутилката с вино и отпи направо от шишето. После се наведе към нея.

— Лозада прекрачи границата днес, когато е отишъл при Грейс. Да атакува мен е едно. Но да заплашва нея и децата — това е друго. Ще пипна този кучи син, Рени. Веднъж и завинаги. Но това не може да стане по законния ред. Научих този урок вече няколко пъти. Сега и Орън го осъзна. Не можем да разчитаме на системата. Вече ни е предавала. Трябва да го пипнем по друг начин. Трябва да забравим закона и да започнем да мислим като Лозада.

— Съгласна съм — той показа изненадата си и тя продължи: — Мислиш, че съм напуснала града, за да избягам. Че съм побягнала от страх, когато съм научила, че са го пуснали от затвора. Мислиш, че съм дошла тук да се крия. Е, грешиш. Заминах, защото ми трябваше време да планирам как да се отърва от него. Няма да живея в страх от друг човек. Лозада нахлу в дома ми. Два пъти. Уби моя приятел Лий Хауъл. Уби Сали Хортън и опита да убие теб и досега се измъква безнаказано. Измъкна се и за убийството на банкера, за което му помогнах аз.

— Ти си била съдебен заседател. Гласувала си по съвест.

— Благодаря за успокоението, но сега съжалявам за това решение. Лозада сякаш е имунизиран срещу закона, но той не е непобедим, Уик. Не е брониран срещу куршуми.

— А ти си адски добър стрелец — усмивката му помръкна, когато видя рязката промяна на изражението й. — Говорех за риса, Рени, не за случилото се в Далтън.

Тя се насили да се усмихне леко, после кимна.

— Нямам намерение да убивам никого, дори и Лозада. Не искам да свърша в затвора.

— Аз също, но съм решен да го премахна на всяка цена.

— Заради брат ти ли? — когато той кимна, тя добави: — Това ли бе една от големите промени в живота, за които спомена?

— Това бе най-голямата.

Той се облегна назад и отпусна глава на възглавничката на стола. Небето бе станало мастилено лилаво. Вече се виждаха звездите. Хиляди повече, отколкото в града. Повече дори от звездите над Галвестън, където светлинните реклами ги превръщаха в бледи подобия на това, което бяха в действителност.

— Джо и Лозада са се познавали като ученици. Или по-скоро, чували са един за друг. Учили са в съперничили си гимназии и са завършили в една и съща година. Лозада бил бандит, пласьор на дрога, постоянно създавал проблеми. Виждали са се с Джо от време на време на разни места, където се събират младежите. Имали са само един сблъсък, когато Джо прекъснал бой между Лозада и някакво друго момче. Разменили си думи, нищо повече. Джо стана полицай. Лозада стана наемен убиец. И двамата вършеха работата си отлично. Беше неизбежно отново да се изправят един срещу друг. Беше само въпрос на време — Уик взе бутилката и пак отпи с надеждата виното да облекчи пулсиращата болка в гърба, която се бе върнала, още по-нетърпима от преди. — Прескачаме няколко години. Джо и Орън работеха по някакъв тежък случай на убийство. Типична тексаска история. Известната съпруга на някакъв богат собственик на петролни кладенци бе убита с нож на терасата на имението им. Съпругът много удобно бил извън града и имаше неоспоримо алиби, което можеше да се потвърди от много хора. Тъй като нищо не бе докоснато, нищо не бе откраднато, вонеше на наемно убийство. Джо и Орън здравата притиснаха съпруга, който имаше много взискателна и скъпа двайсет и две годишна любовница в Ню Йорк. Образно казано, убийството бе типично за Лозада, но не можеха да докажат връзката между него и съпруга. Джо притискаше богаташа и при всеки следващ разпит онзи рухваше по малко. Беше съвсем близо до това да си изпее всичко — Уик помълча известно време, преди да продължи: — Последния път, когато видях Джо, излязохме на кафе. Каза ми, че усеща страха на онзи човек. „Съвсем близо съм, Уик. Съвсем близо.“ Той предсказа, че мъжът скоро ще се пречупи и когато това стане, Джо ще го закове, както и Лозада. Казваше, че богаташът е тъпак. Че курвата му в Ню Йорк го върти на кутрето си. Че той мисли с оная си работа. Джо каза, че почти го съжалява. „Но Лозада е истинска гадина, братче. Казвам ти, истинска гадина.“ Това бяха точните думи на Джо. Каза, че Лозада убива за удоволствие, не толкова заради парите. Обичал да убива. Джо каза, че ще направи услуга на света, като прати този безсърдечен обезкосмен кучи син в затвора до живот. Помня, че се чукнахме с чашите с кафе за успеха му. Очевидно Лозада също е разбрал накъде вървят нещата. Явно е усетил, че богаташът ще го издаде. Същата вечер Орън си тръгнал от участъка няколко минути след брат ми. Когато стигнал до паркинга, видял, че колата му е още там. Шофьорската врата била отворена. Джо стоял вътре и гледал напред. Орън отишъл до колата и казал: „Ей, какво става? Мислех, че вече си тръгнал.“ — Уик замълча, за да си поеме дълбоко дъх, после бавно издиша. Вече бе съвсем тъмно. Луната бе тънък сърп точно над хоризонта. — Джо е бил вече мъртъв, когато Орън го е открил. Онази вечер аз бях направил купон вкъщи. Орън и Грейс дойдоха да ми кажат — наведе се напред, заби лакти в коленете си и леко потупа устни с преплетените си пръсти. — Знаеш ли какво се чудя най-много, Рени? — обърна глава да я погледне и осъзна, че тя не е помръднала от началото на разказа му. — Знаеш ли какво най-много ме озадачава?

— Какво?

— Чудя се защо Лозада не уби богаташа. Това щеше да му затвори устата. Защо не уби него вместо Джо?

— Джо е представлявал по-голяма заплаха. Убийството на богаташа би било временно решение на един траен проблем. Лозада е знаел, че Джо няма да се откаже, докато не го пипне.

— Сигурно това е ненормалният му начин на ласкателство.

— Защо не са го обвинили и не са го съдили за убийството на Джо? — попита тя.

Мобилният телефон на Уик иззвъня и му спести необходимостта да отговори.

Той включи телефона и го допря до ухото си.

— Ало?

Слуша няколко секунди, погледна Рени, после стана от стола и се премести към края на двора, обърнат с гръб към нея.

— Не, още не сме говорили за това — чу го тя да казва, преди да се отдалечи още повече от нея.

Рени разбра желанието му да не слуша разговора и влезе в кухнята, където довърши почистването. Зачуди се какви неприятни новини му съобщава детектив Уесли този път.

През прозореца над мивката виждаше как Уик крачи край оградата. Безпокойството му се предаде и на нея.

Почувства, че трябва да премине към действие, да направи нещо, но просто не се сещаше какво.

Отиде в дневната, включи една настолна лампа и зае любимото си място на канапето. Прелисти едно списание, но не видя нито снимките, нито текста. Мислите за Уик ангажираха изцяло съзнанието й.

Той постоянно се движеше, точно както бе казала Грейс Уесли. Но освен това имаше навика да убеждава, като се взира в очите на събеседника си безкрайно дълго. Когато сините му очи се вперят в твоите, е трудно да се откъснеш от силата им.

Беше умен и непринуден, и забавен, и предостатъчно самоуверен. Но не беше повърхностен. Чувствата му бяха дълбоки. Беше обичал брат си и загубата още бе отворена жива рана за него. Всеки час, в който Лозада оставаше на свобода и ненаказан, бе като сол в тази рана. Изглежда мразеше Лозада също толкова, колкото бе обичал Джо, а бе опасно да се сдържат толкова интензивни емоции. Лозада трябваше да се страхува от Уик Тредгил.

Рени разбираше яростта, с която той търсеше отмъщение. Нейният гняв бе приел съвсем различна форма, но тя разбираше решимостта на Уик да накаже Лозада. Съжаляваше го заради това, защото търсенето на възмездие е самотно и обсебващо занимание.

Не искаше да харесва Уик Тредгил, но го харесваше. Не искаше да му прости за това, че я бе измамил, но вече му бе простила. Не искаше да се чувства привлечена от него, но беше. Знаеше, че ако го целуне веднъж, ще иска да го направи отново. Така и бе станало. И ако неговата целувка показваше колко страстно се люби той, тя искаше да изпита страстта му.

 

 

— Рени?

Тя седна напред и се прокашля.

— Тук съм.

Токовете на ботушите му изтропаха по дървения под. Той избра противоположния край на канапето, но приседна на самия ръб, сякаш можеше да скочи на крака всеки момент.

— Какво правиш?

Тя посочи разтвореното списание в скута си.

— Списание за коне?

— Ъхъ.

— Нещо ново и интересно в света на конете?

— Какво каза той, Уик?

Той издиша продължително и прокара длан по тила и по врата си.

— Имам нужда от масаж.

— Няма да е добре за раната.

— Само на раменете. Вратът ми е схванат от спането под дървото снощи. Какво ще кажеш за един малък масаж за любимия си пациент?

— Още лоши новини ли?

— Не точно. Откъде ти е това седло?

— Беше награда.

— На родео ли?

— Знаеш, че съм яздила в родео? — като разгада виновното му изражение, продължи: — Разбира се, че знаеш. Да, точно така го спечелих.

— Хубаво седло. Но тези сребърни капси не го ли правят неудобно за езда?

— Уик, ако новините от Орън не са толкова лоши, защо увърташ?

— Добре — кимна той. — Ще ти кажа какво си говорихме. Но искам да знаеш отсега, че не е било моя идея.

— Няма да ми хареса, така ли?

— Много се съмнявам да ти хареса.

Тя го погледна в очакване, но той още се колебаеше.

— За бога, толкова ли е лошо?

— Орън мисли, че трябва да се престорим на любовници — той сведе изразително глава.

Тя го гледа втренчено няколко минути, после се разсмя.

— Това ли е? Това ли е гениалният план за залавянето на Лозада?

Той се обиди от смеха й.

— Какво му има?

— Нищо. Всеки издател на любовни романи и евтини филми ще го одобри — тя се засмя още по-силно, но той не последва примера й. — Хайде, Уик. Не мислиш ли, че идеята е доста изтъркана? Ние караме Лозада да ревнува. Той измисля някакво ужасно наказание и когато опита да го осъществи, ние го пипваме в капана. Това ли е по същество великият план?

— В най-общи линии — каза той намусено.

Тя поклати невярващо глава.

— Бог да ни е на помощ!

— Радвам се, че можеш да се смееш, Рени, защото аз не мога. Лозада е изчезнал. Мерцедесът му е на паркинга, значи той използва и други коли, които не са ни известни. Не са го виждали в любимите му ресторанти, не са го виждали в апартамента му от снощи. Портиерът казал на Орън, че съседите поискали Лозада да освободи жилището.

— Значи може да се е преместил.

— А може рисът, който застреля сутринта, тази нощ да възкръсне — той стана и започна да обикаля безцелно из дневната. — Лозада не би приел да изпълни подобно желание на съседите си. Този апартамент е един от символите на високото му положение, както шитите по поръчка костюми и колата за сто хиляди долара. Да поискат да се махне от там е била най-лошата обида за него и вероятно адски го е вбесило. И кого ще обвини той за това, че е станал нежелан сред елита на Форт Уърт? Позна. Мен. Нас. Ядосан ни е, че го вкарахме в новините, и че заради това искат да го изритат от дома му. Сега никой не знае къде е той. А това сериозно ме нервира.

Когато се увери, че избликът му е приключил, тя му се извини:

— Не исках да подценявам ситуацията, Уик. Знам колко е сериозна. Само като се сетя за Грейс, и веднага си го припомням. Но хайде да разсъждаваме трезво. Лозада няма да се върже на подобно евтино представление.

Уик застана точно пред нея и така я принуди да повдигне глава към него.

— Добре, хайде тогава да чуем твоята идея. Предполагам, че имаш готов алтернативен план. Каза, че си дошла тук да обмислиш как да го прогониш от живота си. Свежият селски въздух стимулира ли сивото ти вещество?

Тя сведе глава.

— Няма нужда да бъдеш саркастичен.

— Предвид смеха ти преди малко не мога да повярвам, че имаш наглостта да ме погледнеш в очите, или в чатала по-точно, и да кажеш това.

Той се отправи към кухнята. Рени тръгна след него. Когато влезе в помещението, той пресушаваше бутилка с вода.

— Куцаш. Гърбът боли ли те?

— И още как.

— Каза, че не те боли.

— Излъгах.

— Не за пръв път.

Взряха се един в друг враждебно и замълчаха. Тя проговори първа:

— Добре, какво се очаква да правим? Да се държим за ръце на ъгъла на „Четвърта улица“ и „Мейн“? Да се гледаме в очите на светлината на свещи? Да танцуваме блусове до зори? Какво?

— Не забравяй за насилването — вметна той. — Мога да те понасиля още малко.

Лицето й пламна, но тя не помръдна от мястото си. Ако си тръгнеше сърдито, щеше да придаде на случката значимост, каквато твърдеше пред него, че не е имала.

Той изруга тихо, остави бутилката с вода на плота и потърка изморените си очи.

— Извинявай. Все ме караш да казвам неща, за които после сам се упреквам.

— Няма нищо. Не трябваше да използвам това определение за…

Той дръпна ръка от очите си и я погледна.

— За какво… Какво?

— Ти не ме насилваше — Уик я прикова с един от хипнотизиращите си погледи, но с усилие на волята тя успя да извърне очи встрани. — По-добре ми обясни повече за плана на Орън.

— А, да — той поклати глава, сякаш да си припомни за какво са говорили. — Каза, че може да арестува Лозада по обвинение, че те преследва. Ако го приберем за това дори и за малко, ще имаме време да изградим обвинението срещу него за убийството на Сали Хортън и нападението срещу мен. Но…

— Опасявах се, че ще се стигне до това.

— Никой друг не е чул обажданията, които твърдиш, че е правил — тя понечи да възрази, но той вдигна ръка да я спре. — Изслушай ме. В момента мисля като областния прокурор. Чувам как някой от току-що дипломиралите се негови помощници пита какви доказателства имаме, а ние нямаме никакви. Вярно ли е?

— Вярно е. Но имам онази картичка, която дойде с розите.

— В нея няма заплаха.

— Той влезе с взлом в дома ми.

— Орън и двама други полицаи са ви видели прегърнати.

— Страхувах се, че ако се съпротивлявам, ще свърша като Сали Хортън.

— Не е имало следи от насилствено влизане в дома ти, Рени.

— Нямаше следи от насилствено влизане и когато ти си бил там.

Той се изненада.

— Знаеш за това?

— Предположих и Орън го потвърди с гробовното си мълчание.

— Орън не ми каза, че знаеш — той отново наведе глава и разтри врата си. — Чудно как не си ме оставила да ми изтече кръвта.

— Научих за незаконното претърсване чак след като ти спасих живота.

Той бързо вдигна глава. Тя се усмихна тъжно, за да му покаже, че се шегува. Той отвърна на усмивката й.

— Късметлия съм.

— Да се върнем на теорията с преследването. Доколко ще свърши работа, щом не мога да докажа, че Лозада ме е тормозил?

— Имаме по-голям шанс прокурорът да се съгласи да повдигне подобно обвинение, ако нещо се е случило на друго място. Обвинението ще е по-стабилно, ако докажем, че той те е последвал някъде.

— Например тук.

Той поклати глава.

— Той може да каже, че си го поканила. Ще бъде неговата дума срещу твоята.

— Тогава къде?

— В моята къща в Галвестън. Там със сигурност не може да твърди, че е поканен. За колко време можеш да си приготвиш багажа?