Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Увлечението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0001–1

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— Какво ще желаеш, скъпи?

Уик затвори ламинираното меню и погледна през бара към сервитьорката. „Сигурно някъде ги отглеждат такива и после ги изпращат всичките в Тексас“ — помисли си той. Изрусена коса, вдигната на сложен кок. Вежди, които изглеждаха изрисувани с черен молив, флуоресциращо розово червило грееше от тънките й устни, разтегнати в широка усмивка.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Баптист ли си или методист?

— Моля?

— Днес е неделя. Баптистите ходят на вечерна служба в църквата, така че не им препоръчвам мексиканското плато за обяд. Предизвиква тежест и газове, нали се сещаш. По-добре да се придържат към пърженото пиле, свинските пържоли или кюфтетата. Докато методистите могат да пропуснат вечерната служба, без да се страхуват от ада и вечното проклятие, така че могат да хапнат нещо люто и с повечко подправки.

— Ами езичниците?

Тя го плесна шеговито по ръката.

— Реших, че си от тази порода веднага щом влезе. Казах си: „Не може такъв красавец да е светец.“ — тя сложи ръка на кръста си. — Каквото избереш, това ще ти сервирам.

Той й намигна и каза:

— Ще започна с пилешка пържола.

— Със сос ли да бъде?

— Разбира се. Дори искам и допълнително отстрани.

— Дадено, мой човек. Неделният обяд върви с ягодова паста или бананов пудинг по избор.

— Може ли да реша по-късно?

— Разбира се, не бързай, скъпи — тя погледна неоновия часовник на стената. — Минава обяд. Искаш ли една биричка, докато приготвим пържолката?

— Вече мислех, че няма да предложиш.

— Ако искаш още нещо, просто извикай Кристъл. Това съм аз.

Вагонът закусвалня бе типичният вид кафене за малките градчета в Тексас. Намираше се на три километра от междущатската магистрала, в покрайнините на Далтън, и сервираше обилни закуски двайсет и четири часа в денонощието. Шофьорите на камиони добре познаваха това място. Кафето беше винаги горещо и прясно, бирата — винаги студена. Почти цялото меню се състоеше от пържени храни, но човек можеше да поръча според предпочитанията си и половинкилограмова говежда пържола на скара, от полусурова до силно препечена.

Заведението обслужваше излизащата от църквата тълпа в неделя, както и грешниците в събота вечер. Членовете на „Ротари“ и „Лайънс клуб“ се събираха в „банкетната“ зала, а прелюбодействащи двойки си устройваха срещи на чакъления паркинг отпред.

Сепаретата бяха тапицирани с червен винил и във всяко имаше миниатюрен джубокс, свързан със старинен модел в ъгъла, който гърмеше дори в този богоугоден ден. Имаше бар с хромирани високи столчета, на които сядаха тези, които бързаха или самотните посетители като Уик.

Седящите на бара виждаха кухнята и ако се вглеждаха прекалено, можеше и да загубят апетита си. Но табелата отвън беше хвалебствена:

„Работим от 1919… и още не сме убили никого“.

Графикът на срещите на училищния отбор по футбол бе закачен на касата, а купата, спечелена от любителския отбор по бейзбол през 1988 г., стоеше редом с един прашен буркан, в който се събираха дарения за Дружеството за защита на животните.

Бирата дойде добре на Уик след горещото тричасово пътуване от Форт Уърт. Километрите го отделяха на безопасно разстояние от съвета на приятеля му да не измисля свои правила за правораздаване. Според Уик спазването на процедурите пречеше на творческия подход. Правилата за почти всичко държеше в папката „най-досадни задължения“.

Всичко, което Орън бе казал, бе вярно, разбира се. Но Уик не се задълбочи в това.

Отдаде дължимото на пържолата, която бе съвсем крехка под хрупкавата коричка. Избра банановия пудинг. Кристъл му наля безплатна чаша кафе с десерта.

— За пръв път ли си в Далтън?

— Да. Само минавам.

— Хубаво място е.

— Изглежда приятен град. Доста активен живот — той посочи с лъжицата си плакатите, залепени на витрината и съобщаващи за предстоящи събития.

— Ами не по-зле от други места — каза Кристъл. — Като дете бях твърдо решена, че ще го напусна веднага щом мога, но нали виждаш, още съм тук — тя сви рамене и въздъхна философски. — Омъжих се за едно жалко копеле, защото приличаше малко на Елвис. Той си вдигна чукалата и се омете малко след като родих третото дете. Животът се намеси в моите планове да си търся късмета другаде.

— Значи си живяла в Далтън цял живот?

— Всеки шибан ден от него.

Уик се засмя и отпи от кафето си.

— Познавах едно момиче в колежа, което беше от тук. Казваше се… хмм… нещо особено. Регън? Не. Рони? Пфу, и това не беше, но нещо такова.

— На твоята възраст?

— Горе-долу.

— Да нямаш предвид Рени Нютън?

— Точно така! Рени! Да, Рени Нютън. Познаваше ли я?

Тя изсумтя презрително:

— Добри приятели ли бяхте?

— Познавах я по физиономия, нищо повече.

— Много странно.

— Защо?

— Защото амбицията в живота на Рени беше да се познава добре с всеки мъж наоколо — изрисуваната вежда на Кристъл се повдигна многозначително. — Ти си бил един от малцината, които не са я опознали, ако разбираш какво искам да кажа.

Разбираше. Но му бе трудно да съчетае чутото с това, което знаеше за доктор Рени Нютън, ледената девица.

— Хойкала е, така ли?

— Това е слабо казано.

— А силно?

Кристъл не се нуждаеше от повече подканяне. Облегна се на тезгяха и заговори тихо.

— Това момиче се чукаше с всеки, който носеше панталон, и не й пукаше, че някой ще научи.

Уик я гледаше недоумяващо.

— Рени Нютън? Била е курва?

— И още каква, скъпи.

Престорената усмивка се получи доста неубедителна.

— Я виж ти!

— Като знам как мъжете си разправят тези неща, учудвам се, че ти не знаеш за репутацията й.

— С тоя мой лош късмет…

Кристъл потупа успокоително ръката му.

— Хич не ти е притрябвала. Повярвай ми.

— Значи е била голяма напаст, а?

— Като дете беше кротка. После, някъде към девети клас, когато изведнъж разцъфтя, ако може да се каже така, се промени неузнаваемо. Веднага щом женските й части започнаха да се открояват, тя се научи как да ги използва. Направо подивя. Съсипа майка си с това хойкане по мъже. Един ден седях точно тук, зад този тезгях, и пълнех бутилките с кетчуп, когато чух някаква шумотевица навън. Рени пристигна с гръм и трясък с новия си червен мустанг кабриолет, подарък от баща й. Надуваше клаксона и махаше на всички — гола-голеничка. Поне до кръста. Оказа се, че отишла с няколко приятели да поплуват в езерото. Играта им малко загрубяла. Едно от момчетата откраднало горнището на банския й и не искало да й го върне, така че тя се заканила да го научи, че с нея шега не бива. Казала му, че ще отиде право в застрахователния офис на баща му и ще се оплаче от него. И точно това направи. Нахълта там, мина покрай секретарката и влезе в кабинета на човека. Най-безцеремонно. Носеше само долнището на банския и усмивката си. Искаш ли още кафе?

Устата на Уик беше пресъхнала.

— Ще пийна още една бира.

Кристъл навести още двама клиенти, преди да му донесе бирата.

— Радвай се, че не си имал работа с нея. Женен ли си?

— Не.

— Никога не си се женил?

— Не.

— Защо? Такъв хубавец като теб.

— Благодаря.

— Винаги съм си падала по сини очи.

— Като на Елвис?

— По дяволите, да! Искряха като прожектори. Оказа се, че това беше единственото хубаво нещо в него — тя изгледа Уик преценяващо. — Но ти си друго нещо, скъпи. Обзалагам се, че ти се налага да разгонваш жените с пръчка.

— Не, имам лош характер.

— Бих го понесла, ако върви с такива сини очи.

Той й се ухили смутено, отпи от бирата си и каза:

— Чудя се какво е станало с нея.

— С Рени ли? — Кристъл забърса със сух парцал разпиляната захар по бара. — Чух, че станала лекарка. Можеш ли да си представиш? Не знам да го вярвам ли или не. Не се е връщала в Далтън, след като родителите й я пратиха в онзи тежкарски пансион в Далас. Сигурно след това, което се случи, са искали да си измият ръцете и да се отърват от нея.

— Защо? Какво се случи?

Кристъл не чу този въпрос. Вместо това се усмихна на стареца, който се доближи до бара и зае едно от столчетата близо до Уик. Беше с карирана каубойска риза и дънки, колосани и изгладени. След като седна, той свали сламената си шапка и внимателно я постави на тезгяха — с периферията надолу, както е правилно.

— Здрасти, Гюс. Как върви животът?

— Точно като вчера, когато ме пита.

— К’во ще поръчаш?

Той погледна към Уик.

— Поръчвам едно и също от двайсет години и все ме пита.

— Добре, добре — кимна Кристъл. — Чили чийзбургер и пържени картофи — извика тя на готвача, който в момента си почиваше, след като обедната тълпа бе изтъняла.

— И една такава — Гюс кимна към бирата на Уик.

— Гюс е една от местните ни забележителности — обясни Кристъл на Уик, докато отваряше бутилката с бира.

— Не че ти забелязваш — измърмори старецът. Взе бутилката от ръката й и я надигна към пожълтелите си от тютюна устни.

— Ездач на родео — заяви Кристъл гордо. — Колко години беше национален шампион, Гюс?

— Няколко май бяха.

Тя намигна на Уик.

— Скромничи. Има повече шампионски пояси, отколкото може да преброи.

— И също толкова счупени кости — старецът отново отпи от бирата си.

— Говорехме за Рени Нютън — каза Кристъл. — Помниш ли я, Гюс?

— Може да съм прегърбен и натрошен, но не съм изкуфял — той отново погледна Уик. — Ти кой си?

Уик протегна десница над празните столчета, които ги разделяха.

— Уик Тредгил. Пътувам за Амарило. Убивам малко време, преди отново да поема по пътя. Изглежда съм познавал едно от местните ви момичета.

Кристъл отиде към другия край на бара, за да даде менюта на двама млади мъже, които влязоха и я поздравиха по име. Когато тя се отдалечи достатъчно, Гюс обърна стола си към Уик.

— Познавал си момичето на Нютън?

— В колежа — каза той, като се надяваше Гюс да не пита точно в кой колеж е учил.

— Ще се обидиш ли, ако ти кажа нещо направо, по мъжки?

— Не.

— Някои се обиждат напоследък. Всички си мерят приказките.

— Не и аз.

Старецът кимна и отпи от бирата си.

— Това момиче беше едно от най-красивите двукраки животни, които съм виждал. И едно от най-сърцатите. Разбира се, тя не би забелязала стар нещастник като мен, но когато се състезаваше, всички спираха, за да я гледат. Караше кръвта на младежите да закипи.

— Състезаваше се?

— Родео с коне.

Родео с коне? Тази Рени Нютън, която познаваше, използваше линия, за да подравнява купчината от списания. Не можеше да си я представи да се състезава в родео.

— Не знаех, че се е занимавала с това.

— И още как. Всяка събота вечер от април до юли в Далтън има местно родео. Не е като тези от национален мащаб, но за нашите хора е голяма работа. Почти като футбола. Както и да е, каубоите се тълпяха да гледат Рени. Тя никога не показа и следа от страх. Не, сър. Два пъти съм виждал конят да я хвърля. И двата пъти веднага се изправи, изтупа праха от сочния си задник и веднага го яхна. Каубоите разправяха, че бедрата й са толкова силни от ездата — той намигна със сбръчкания си клепач. — Аз самият не знам. Не съм попадал между тях. Но тези, на които се бе случвало, казваха, че никога не им е било по-хубаво — Уик се ухили, но пръстите му стискаха бутилката до пръсване. — Но това бяха каубойски приказки — сви рамене Гюс. — Всички сме големи лъжци, така че не е ясно кой е говорил от собствен опит и кой си е измислял. Предполагам, че доста повече са онези, които са се опитвали, отколкото другите, дето са успели. Знам само, че малката лудетина въртеше Ти Дан на пръста си, и нямах нищо против.

— Ти Дан?

Старият каубой впери уморения си поглед в Уик.

— Ти май хич не си я познавал, а?

— Не. Въобще.

— Ти Дан беше татко й. Кучи син от най-лошия вид.

— И какъв е този вид?

— Вие двамата добре ли сте? — Кристъл се върна при тях, след като приготви две черешови коли на младите мъже в другия край на бара.

Уик обясня:

— Гюс ми разказваше за Ти Дан Нютън.

— Не е мъртъв от достатъчно време, за да се успокоят повечето хора наоколо — каза тя и се засмя хапливо.

— Какво е направил, че всички са го мразели?

— Всичко, което си наумеше — отвърна тя. — Кажи например за твоята караница с него, Гюс.

Старият каубой допи бирата си.

— Ти Дан ме нае да пречупя нрава на един от коне му. Беше хубав кон, но много зъл. Пречупих го, обучих го, но накрая си счупих глезена, докато се занимавах с него. Ти Дан отказа да плати сметката ми за лекаря. Каза, аз съм виновен, дето съм се наранил. Говоря ти за седемдесет и пет долара, което е нищо за човек с банковата сметка на Ти Дан.

— Той умееше да печели пари, но не знаеше как да печели и да задържа приятели — добави Кристъл.

— Май цялото семейство са били гнила работа.

— Ако ме питаш, добре, че градът се отърва от тях — Гюс почеса бузата си. — Обаче не бих имал нищо против пак да видя как момичето прави някоя обиколка с коня. Само като си я представя и ми става нещо. Имаш ли планове за довечера, Кристъл?

— Само в мечтите ти, старче.

— И аз така мислех — с видимо болезнено усилие Гюс слезе от високото столче и се замъкна до джубокса.

Уик допи бирата си.

— Благодаря за всичко, Кристъл. Много ми беше приятно да си поприказваме. Приемате ли кредитни карти? — преди да подпише сметката, той добави щедър бакшиш и достатъчно за още една бира. — Почерпи Гюс с една бира от мен.

— Той ще е благодарен. Не съм виждала да отказва безплатно пиене.

Като се стараеше да изглежда съвсем незаинтересуван, той попита:

— Преди каза, че родителите на Рени я пратили в пансион. Какво е преляло чашата? Защо са искали да се отърват от нея?

— О, това ли? — Кристъл намести едва фиба в косата си. — Тя уби човек.