Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Увлечението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0001–1

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава

Тя не помнеше някога да е валяло толкова проливно през август. Днешното необичайно време сигурно щеше се впише като рекордни валежи за щата. Облаците бяха дошли от северозапад към два часа като неочаквана и желана отмора от слънцето и жегата. Но се оказа, че не е кратка гръмотевична буря. Започна с проливен, силен дъжд и не спря.

Рени седеше на една бала слама, облегнала гръб на вратата на празния бокс на Бийд. Дъждът приличаше на сива завеса отвъд вратата на конюшнята. Малки потоци бяха насекли сухата твърда земя. Ручеите образуваха локви във всяка падина. Дъждът бе отмил следите от гумите на камиона, с който Тоби бе уредил да извозят труповете.

Трупове. Красивите й коне. Цялата тази великолепна сила, красота и грация, превърната в тлен.

Плачеше безспирно на глас, раменете й се тресяха. Сърцето й бе разбито. Не само заради загубата, която бе огромна, но и заради жестокостта на деянието. Плачеше за нелепата загуба на тези пет красиви живи същества.

Плака до изтощение. Когато риданията й стихнаха, продължи да седи така — неподвижна, със затворени очи и засъхнали по страните сълзи, заслушана в хипнотичното ромолене на дъжда по покрива.

Шумът от приближаването му бе заглушен от дъжда, но тя усети присъствието му. Отвори очи и го видя на вратата на обора. Той сякаш не забелязваше пороя, който се изливаше отгоре му.

Беше предложил да помогне с местенето на труповете, но не искаше да я оставя сама. Тоби се канеше да извика Корин да постои при нея, но тя отказа. Искаше да остане сама. Той сякаш разбра желанието й и го уважи.

Въпреки това бе помолил заместник-шерифа да остане на пост пред входа, докато той се върне. Бе й казал да не излиза от къщата, да държи пушката до себе си и да заключи вратата. За известно време се бе подчинила на това. Но конюшнята изглеждаше единственото подходящо място за скръбта й. Наметна се с едно одеяло, което да я предпази от дъжда и притича до обора. Или шерифът не я бе забелязал, или бе предпочел да не я безпокои.

Възползвайки се от самотата, тя оплака всяко животно поотделно, после всички заедно. Те бяха нейното семейство. Обичаше ги като свои деца. А сега ги нямаше. Бяха убити жестоко.

Не знаеше колко дълго е стояла в обора сама, но Уик би сметнал, че е било прекалено дълго. Щеше да се сърди, че е излязла без охрана.

Той влезе в обора и тръгна по централната пътека. Ботушите му шляпаха от дъждовната вода. Старата тениска бе залепнала мокра за тялото му. Дънките му също бяха подгизнали и залепнали за краката. Косата му бе залепнала за главата и от нея също капеше.

Спря на няколко метра от нея. Противно на очакванията й, не изглеждаше сърдит, а измъчен. Очите му не бяха строги и раздразнени, а пълни със състрадание. Пресегна се, хвана ръката й и я издърпа да се изправи. Преди да усети какво става, беше в прегръдките му и устата му жадно търсеше нейната.

Този път тя се предаде. Направи това, което й се искаше още от първия път, когато той я целуна. Устните й, ръцете, тялото — откликнаха. Тя зарови пръсти в мократа му коса и придърпа главата му, отвърна на целувката му страстно и жадно, дала воля на дълго сдържаното желание.

Избута залепналата му фланелка нагоре и прокара длани по мократа му кожа, зарови пръсти в къдравите косъмчета, погали гърдите му. После наведе глава и ги целуна, устните й се плъзнаха по тях леко, ненаситно. Шепнейки изненадано и възбудено, той стисна брадичката й с голямата си ръка, повдигна я нагоре и отново впи устни в нейните. Когато устните им се разделиха, тя продължи да дърпа тениската му, докато най-после двамата я свалиха.

— Искам да бъдеш близо до мен, Уик. Моля те! Бъди близо до мен.

Той издърпа блузата й през главата и я притисна към себе си. Кожата му бе мокра и хладна, а нейната — гореща. Контрастът бе много еротичен.

Уик зарови лице в шията й. Ръцете му я обгърнаха. Тя усети как и десетте му пръста се отпечатват върху гърба й, толкова силно я притискаше към себе си. Рени пъхна ръце между телата им. Трудно разкопча металните копчета на дънките му, мокрият плат се съпротивляваше, но тя не се отказа, докато не се справи и с последното копче, после го докосна.

Дишането й бе учестено и отекваше силно в ушите й. Той внимателно я премести назад и я притисна към вратата на бокса. Целуваха се жадно, докато той се бореше с ципа на панталона й. Избута го надолу заедно с бикините. Когато краката й се освободиха, той я повдигна.

Облада я с едно движение.

— Боже мой, Рени! — ахна Уик и едва не се отдръпна.

— Не! — тя стисна с ръце кръста му и го придърпа още по-дълбоко в себе си, като раздвижи бедрата си.

Той отново изстена името й и започна да се движи. Изведе и двамата до върха, който дойде бързо и едновременно.

Като я държеше внимателно, Уик я положи върху одеялото, с което се бе пазила от дъжда, после се опъна до нея. Отмести кичурите коса, паднали на лицето й, и наведе глава да я целуне.

— Уик…

— Шшт!

Устните му обходиха лицето й леко и нежно. Тя се опита да ги догони, да ги улови със своите устни. Но те й избягаха, не спираха — от ухото до слепоочието, до бузата, до устата. Дъхът му бе топла и сладка милувка по кожата й, гореща пътечка, която се спусна до гърдите й.

Докосна зърното й с устни, нежно го подръпна. Ръката му галеше другото и то вече бе твърдо и набъбнало. Тя се раздвижи неспокойно под него, но когато протегна ръце да го прегърне, той ги вдигна нагоре и обсипа с целувки вътрешната страна на всяка от тях от китката до мишницата. Когато устните му отново се върнаха на гърдите й, тя копнееше да го усети отново в себе си.

Но той не бързаше. Плъзна ръка между бедрата й и я погали нежно. Обгърна я тъмнина, милувките му й носеха неописуемо удоволствие и я доведоха до нов връх. Той я облада точно в този миг. Вълна след вълна от наслада я заливаха, всяка по-наситена от предишната, докато накрая чу, сякаш от разстояние, собствения си дрезгав вик.

Когато най-после отвори очи, Уик й се усмихваше. Целуна я нежно по устните и прошепна:

— Добре дошла! Върна се.

Усети, че е още в нея, и стегна леко мускулите си. Той примигна от удоволствие.

— Пак — и после, почти недоловимо промълви: — Да, пак.

Остана потопена в дълбоките му сини очи, а движенията му станаха по-бързи и силни. Тя плъзна ръце по гърба му, наслаждавайки се на усещането на кожата му. От него струеше сила и жизненост. Върховете на пръстите й усещаха потоците от енергия, която му пречеше да стои неподвижен, която го правеше Уик.

Рени внимаваше да не докосва раната, защото не искаше да смути удоволствието му, ръцете й се спуснаха още по-ниско на гърба му и го притиснаха силно в люлката на бедрата й, когато той свърши. После придърпа главата му до своята и я държа така, докато тялото му не се отпусна.

Дъждът бе намалял до ръмеж. Прескачаха локвите, докато вървяха към къщата.

— Колата на шерифа я няма — отбеляза тя.

— Когато те видях в обора, ти плачеше, но реших, че няма опасност, и го изпратих да си върви.

— Защо?

— Исках да бъда сам с теб.

— Значи си мислел, че може да се случи?

Той преметна ръка през раменете й и я придърпа по-близо до себе си.

— Мъжът винаги се надява.

Когато влязоха в къщата, телефонът звънеше. Тоби Робинс се интересуваше как е Рени. Уик го увери, че тя е добре.

— Още е разстроена, но се държи.

— Може ли да я чуя?

Уик й подаде телефона.

— Здравей, Тоби. Съжалявам, че е трябвало ти да ги откриеш. Сигурно е било ужасно.

По-рано през деня бе прекалено разстроена, за да говори по този въпрос. Уик чуваше само едната страна от разговора, но се досети, че Тоби й обяснява как е намерил конете убити в конюшнята, когато е дошъл да ги пусне на поляната.

Рени го слуша мълчаливо няколко минути, после каза:

— Не мога да изразя благодарността си, че уреди всичко. Не, властите не са арестували никого още. Да — добави бързо. — Лозада определено е заподозрян — после Уик я чу да казва: — Сандвичи?

Той й посочи кутията на масата и прошепна:

— Корин ги изпрати по мен.

— Тъкмо щяхме да седнем да ги хапнем — каза Рени в слушалката. — Благодари на Корин от мое име.

След като затвори, Уик каза:

— Забравих за сандвичите, когато се втурнах да обикалям къщата да те търся.

— Извинявай, че те изплаших.

— Изплашила си ме? Направо щях да се побъркам — той я подкани да седне на кухненската маса. — Гладна ли си?

— Не.

— Все пак хапни.

Убеди я да изяде половин сандвич с шунка и да изпие чаша мляко. След като свършиха с яденето, той обиколи къщата и провери всички врати.

— Една заключена врата няма да го спре — каза Рени.

— Проверявам само по навик. Лозада няма да се върне тук.

— Откъде си сигурен?

— Престъпниците често се връщат на местопрестъплението, за да се насладят на спомена или да проверят да не са пропуснали нещо. Но както знаеш, Лозада не е като обикновените престъпници. Прекалено умен е, за да се върне на местопрестъплението. Приключил е тук.

— Наказал ме е, че съм с теб.

— Казах ти, че когато нанесе удара си, няма да го предвидим.

— Но конете ми! — възкликна тя и гласът й се разтрепери. — Знаел е от какво ще ме заболи най-много.

Уик кимна.

— Свършил е работата си. Ако мислех, че може да се върне тук, нямаше да те оставя сама със заместник-шерифа.

— Тогава защо си се изплашил толкова, когато не си ме намерил в къщата?

— Случвало се е да греша — каза той мрачно.

Качиха се горе. Той включи нощната лампа. Бледата светлина хвърли дълбоки сенки върху лицето й и подчерта изтощението й.

— Какво ще кажеш за един горещ душ?

— Прочете мислите ми.

 

 

Използваха душа, за да изучат телата си. Той бе очарован и изненадан от липсата на стеснителност у нея и от освободеността й. Бе дръзка в милувките си.

Попита я дали харесва космати мъжки гърди и тя му показа колко много харесва неговите.

Извини му се, че едната й гърда е малко по-голяма от другата, което му даде възможност да претегли и измери и двете с ръцете си.

Тя прокара език по кривия му преден зъб и му каза, че с него е много секси.

Целуваха се често, понякога закачливо, докато водата се плискаше по лицата им, понякога дълбоко и страстно. Галеха се с хлъзгави сапунени ръце и обхождаха телата си с пръсти.

Играта бе възбуждаща и остави телата им разгорещени, но те не продължиха нататък. Само се прегръщаха силно.

След това се пъхнаха в леглото и лежаха прегърнати. По едно време Рени промълви:

— Поне не са страдали. Лозада не ги е измъчвал.

— Опитай се да не мислиш за това — той отмести косата й и целуна врата й.

Лозада бе убил конете със същата точност и вероятно със същата безчувственост, с която бе убил Сали Хортън — по два-три куршума в мозъка. Уик не се чудеше защо не е направил същото и с него. Бе пожелал той да се мъчи. Вероятно е възнамерявал да го намушка многократно с отвертката и да го остави да умре бавно и мъчително.

Като лежеше сега до Рени, се чувстваше щастлив, че е жив, но знаеше, че е жив само защото Лозада неразумно бе избрал по-продължителна екзекуция за Уик Тредгил.

— Рени?

— Да?

— Ти… — потърси тактичен начин да зададе въпроса си. — Беше толкова…

— Почти те спрях.

Лежеше с гръб към него, пъхнала длани под бузата си.

Той погали ръката й.

— Не се оплаквам — целуна нежно рамото й. — Беше като… фантазия. Като подарък. Сякаш никога не беше…

— Не съм спала с никого след трагедията с Реймънд Колиър.

Беше го предположил, но когато я чу да го казва в този момент, в този ден, му се стори още по-значимо. Ако му го беше казала, преди да са се любили, щеше да бъде удивен. Сигурно нямаше да й повярва.

— Това е доста дълъг период за покаяние, Рени.

— Не е покаяние. Беше съзнателно решение. След онова, което се случи, чувствах, че не заслужавам да имам нормален и удовлетворяващ сексуален живот.

— Глупости! Колиър е получил каквото е заслужавал. Ти си била дете.

Тя се засмя сухо:

— С моя опит? Едва ли. Определено не се държах като дете.

— Може би дете, което отчаяно се нуждае от напътствие — тя сви рамене в съгласие. — Колиър е бил възрастният. Не е трябвало да се забърква с теб. Ако е имал сексуални желания към теб, е трябвало да стои настрана, да се лекува, нещо такова. Той също е взел съзнателно своето решение, Рени, и сам е бил виновен за последиците. Каквото и да те е накарало да натиснеш онзи спусък…

— Не съм.

Сърцето на Уик подскочи.

— Какво?

— Не аз го застрелях. Изобщо не докоснах онзи пистолет. Чак после, когато полицията вече бе на път. Тогава подържах пистолета, но и от това нямаше полза, защото те изобщо не го провериха за отпечатъци. Въобще не провериха никого за барутен нагар по ръцете. Нищо.

— Кой щеше да има такъв нагар, Рени? — когато тя не каза нищо, той изрече името, което изникна в главата му: — Ти Дан.

Тя се поколеба, после кимна.

— Кучи син! — Уик седна в леглото, за да я погледне, но тя продължи да лежи настрана и да гледа право пред себе си така, че за него оставаше само профилът й. — Той е застрелял Колиър и те е оставил да поемеш вината?

— Аз бях непълнолетна. Ти Дан каза, че няма да се вдигне такъв шум, ако призная, че съм застреляла Реймънд при самозащита.

— Той всъщност опита ли да те изнасили?

— Аз го избягвах след онзи път, когато го извиках в мотела. Бях отвратена от него и още повече от себе си. Не се съгласявах да се срещаме, дори не исках да го чувам. Онзи следобед той се появи вкъщи. Не се зарадвах да го видя. Не знам защо го заведох в кабинета на Ти Дан. Може би подсъзнателно съм искала той да ни види заедно. Не знам. Както и да е, когато баща ми влезе неочаквано, Реймънд се опитваше да ме целуне. Плачеше, умоляваше ме да не му отказвам.

— Ти Дан първо е стрелял, а после е задал въпросите, така ли? Влязъл е, възприел е сцената погрешно и е решил, че те защитава от изнасилване? — тя не отговори. — Рени?

— Не, Уик. Той не стреля, за да ме защити. Реймънд беше бизнесмен с нюх. Баща ми го беше избрал за партньор заради ума му. Той разчиташе на Реймънд да спечелят много пари от сделката с имотите. Така че, когато влезе и видя Реймънд вкопчен в мен, побесня. Каза му, че се държи като глупак, като плаче като бебе заради една въртиопашка.

Челюстта на Уик се втвърди от напрежение.

— Казал е това? За шестнайсетгодишната си дъщеря?

— Каза много по-лоши неща от това — продължи Рени тихо. — После отиде до бюрото си и извади револвера от чекмеджето. Когато димът се разнесе, Реймънд лежеше мъртъв на пода.

— Убил го е — прошепна Уик невярващо. — Съвсем хладнокръвно. И се е измъкнал безнаказано.

— Ти Дан напъха револвера в ръката ми и ми каза какво да разкажа на полицаите, когато пристигнат. Аз се подчиних, защото… защото отначало бях прекалено вцепенена да възразя. По-късно си дадох сметка, че в края на краищата вината за случилото се бе моя.

— И никой не се е усъмнил в историята на Ти Дан? Дори и майка ти?

— Тя никога не научи истината. Или ако я е научила, никога не го показа. Тя никога не подлагаше на съмнение нищо, което Ти Дан й казваше. Каквото и да се случваше, тя се държеше невъзмутимо и се преструваше, че всичко е наред, че в дома ни цари хармония.

— Невероятно, мамка му! През цялото това време ти си носела вината за престъплението на Ти Дан.

— Неговото престъпление, Уик, но вината беше моя. Ако не бях аз, Реймънд нямаше да умре. Мисля за това всеки ден от живота си.

Уик издиша продължително и легна по гръб. Тя бе носила този товар така, както той носеше вината, че бе позволил на Лозада да избегне правосъдието. И двамата страдаха жестоко заради факта, че са се държали безотговорно. Може би трябваше да се научат сами да си простят. Може би щяха да си помогнат един на друг да простят на себе си.

Той протегна ръка и я прегърна, но за разлика от преди, тялото й остана напрегнато и не се сгуши в извивките на неговото тяло.

— Поласкан ли си за това, че си първият ми любовник от двайсет години?

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм — отвърна й.

— Не би трябвало да си. Имало е толкова други преди.

— Това няма значение, Рени.

Тя обърна само главата си и го погледна през рамо. Изражението й бе крайно уязвимо. Уик се сети какво му бе казал Тоби Робинс — че когато била дете, очите й били по-големи от лицето.

— Наистина ли няма, Уик?

Той поклати глава.

— Това, което има значение за мен — прошепна й, — е, че си с мен сега. Че ми се доверяваш достатъчно, за да си тук с мен така.

Тя се обърна и хвана лицето му с ръце.

— Страхувах се от теб. Не, не от теб. От това как ме караше да се чувствам.

— Знам.

— Борих се.

— Като тигрица.

— Радвам се, че ти не се отказа — помилва косата му, бузата, брадата, гърдите.

Заспаха сгушени един в друг.

 

 

Текстът, в петте абзаца, които следват под настоящата бележка, отсъства в официалния превод на книжното издание. Реших, че е по-добре да го добавя, за да не липсва нищо от специфичната атмосфера, съпътстваща осакатената сцена. — Бел.ел.кор.

Часове по-късно Уик се събуди силно възбуден. Рени навярно го бе усетила, тъй като отвори очи секунди след него. Загледаха се един друг от двете страни на възглавницата.

Той улови ръката й и я придърпа към скута си. Тя обви пръсти около него, поглади го с палец и усети появилата се на върха капчица влага. Лекият натиск на коляното му бе достатъчен, за да се разтворят бедрата й. Уик се плъзна към нея и вдигна бедрото й на хълбока си. Беше влажна, но навярно все още бе твърде чувствителна, затова се въздържа да я обладае.

Вместо това покри ръката, която обгръщаше пениса му със своята, и я намести така, че да може сама да се докосва с върха му. В този изключително интимен момент очите й преливаха от чувства. Беше невероятно. Усещанията бяха нови и непознати, а въздържанието — една великолепна агония.

Беше достигнал пределите на самоконтрола си, когато тя плъзна върха на пениса му в себе си и го обгърна с топлина и влага, докато ръката й продължаваше да гали основата му. Не вярваше, че е възможно да изживее по-удовлетворяващ оргазъм от тези, които бяха споделили, но беше сгрешил.

Прегърна я силно и вдъхна уханието на косата и кожата й, аромата на споделената им страст. Съжаляваше, че е лишен от възможността да убие Ти Дан Нютън за това, че бе осъдил тази красива, талантлива жена на двайсет години саможертва и самота за престъпление, което не е извършила. Искаше да я дари с достатъчно щастие, за да навакса загубеното време. Искаше да бъде с нея всеки ден до края на живота им.

Но първо трябваше да надживеят Лозада.