Сандра Браун
Увлечението (34)

Тридесет и трета глава

Уини се беше подмокрил. Това бе крайно унижение. Кошмарът от втори клас се повтаряше. Имаше само една разлика — днес никой не забеляза тъмното петно отпред на панталона му. Бяха прекалено заети да се справят с хаоса.

След изстрела настана истински ад и дребосъкът успя да се изсули. Имаше полза да си с ръст на джудже и да те забравят лесно. След стрелбата той бе последната грижа на хората наоколо.

Когато видя възможността да се измъкне от стаята за разпити, веднага се възползва от нея. Мина по пожарната стълба, вместо да слезе с асансьора. Чак когато излезе от сградата, усети, че се е напикал.

Къде му беше главата, когато реши да отиде във Форт Уърт. Далас имаше по-цветуща репутация, но Форт Уърт бе много по-див и нецивилизован. Хората там още мислеха, че живеят в Дивия запад. Едва бе оцелял през тринайсетте години в образователната система на този град и трябваше да помисли по-добре, преди отново да се върне на опасната му територия.

През целия път към дома си — а разстоянието от петдесет километра между двата града никога не му се бе струвало по-голямо — очакваше колона от полицейски коли да се втурне след него с надути сирени.

Но полицията на Форт Уърт си имаше много по-големи проблеми от изчезването на един евентуален информатор, който бе възвърнал здравия си разум. Ранен полицай бе изключително сериозно събитие; особено след като го бе ранил друг полицай. Сигурно никой нямаше да се сети, че Уини Сойър бе станал свидетел на стрелбата.

Дори и така, нямаше намерение да рискува. Прецени, че отдавна трябваше да се е преместил. Щеше да започне да си търси ново място. Трябваше му само достатъчно пространство за канапето, телевизора и леглото, и електрическа инсталация, която да издържи натоварването от компютрите му. Щеше да се премести и нямаше да даде новия си адрес на никого.

Междувременно една ваканция на тропически мексикански климат щеше да му се отрази добре. Акапулко. Канкун. Някъде, където щеше да му трябва повече слънцезащитно масло, отколкото пари. Щеше да отиде на летището и после да обикаля терминалите, докато не си намери полет до някое местенце, където да се покрие на спокойствие, докато нещата утихнат.

Отключи входната врата с разтреперани пръсти. Хвърли ключовете върху телевизора и влезе бързо в спалнята. Бръкна под леглото за куфара. Той бе покрит от дебел слой прах, но Уини го постави върху леглото, отвори капака и го вдигна, после се обърна към тесния дрешник.

Изпищя от ужас.

— Здрасти, Уини — Лозада стоеше облегнат на отсрещната стена, кръстосал ръце и глезени, и изглеждаше абсолютно спокоен. И смъртно опасен. Забеляза петното отпред на панталона му и се ухили. — Стреснах ли те?

— З-з-здрасти, Лозада. Как си? Тъкмо щях…

— Да си събираш багажа — той посочи куфара. — Заминаваш ли някъде? Но пък ти вече беше някъде, нали, Уини?

— Бил съм някъде? Не — стараеше се с всички сили да не позволи на зъбите си да се разтракат.

— Звъня ти по телефона от ден и половина.

— А, ами… телефонът ми беше повреден.

Лозада небрежно прекоси стаята до малката масичка до леглото на Уини и вдигна слушалката на телефона. Сигналът свободно се чу силно.

Уини преглътна.

— Хъм. Явно са го оправили.

Лозада остави слушалката и се доближи до него.

— Тревожех се за теб, Уини. Рядко излизаш от тая дупка. Къде беше?

Уини трябваше да извие врат назад, за да погледне Лозада в лицето. Не хареса това, което видя.

— Съ-съжалявам, че ме нямаше. Трябвах ли ти за нещо?

Лозада прокара показалеца си по челото му.

— Потиш се, Уини.

— Ъъъ… слушай, каквото си искал да ти свърша, ще го свърша безплатно. Без пари. Задето ме е нямало, когато си ме…

— Подмокрил си се, Уини. Какво те е притеснило така, че си загубил контрол над мехура си?

Лозада извади автоматичен нож от джоба си. С едно движение на китката се чу смразяващото щракване и острието се озова на сантиметри от лицето на дребосъка. Той се разтрепери от ужас.

— По-добре ми разкажи какво те е разстроило така — Лозада започна да чисти ноктите си с ножа. — Не искам да го научавам от някой друг. Ако премълчиш някаква информация пред мен, ще бъда много разочарован.

Уини обмисли вариантите, които се изчерпваха с живот и смърт. Животът му не бе нищо особено, но все пак бе по-добър от смъртта.

— Он-н-н-зи Тредгил.

— Какво за него?

— Простреля как се казваше… Онзи черния. Уесли.

Очите на Лозада се присвиха недоверчиво. Главата на Уини подскочи на кльощавия му врат.

— Наистина. Простреля го. Видях го. Бях там.

— Къде?

— В полицията на Форт Уърт. Големия участък в центъра. Извикаха ме за разпит — излъга той. — Но не се тревожи. Не съм им казал нищо. Честна дума, Лозада. Опитаха няколко тактики да ме накарат да проговоря, но…

— Прескочи това. Каква е тая история, че Тредгил стрелял по Уесли? Не ти вярвам.

— Кълна се — каза Уини с писклив глас. — Той първо се нахвърли на мен. Едва не ме удуши и щеше да го направи, ако Уесли не го беше дръпнал. После двамата се скараха заради онази докторка.

Разказа кавгата почти дума по дума.

— Уесли каза разни неща за нея, които не се харесаха на Тредгил и той му се нахвърли. Оня извади пистолета си и го заплаши, че ще го тикне в ареста, докато се укроти. Тредгил се ядоса на тези приказки и пак му скочи. Двамата се боричкаха за пистолета, когато той гръмна. Дотичаха ченгета, всички се опитваха да разберат какво е станало. Уесли бе целият в кръв. Тредгил превъртя, крещеше: „Не, не, Боже господи, не!“, разни такива. Опитваше да се доближи до Уесли, но другите го държаха на разстояние — Уини спря, докато намести очилата, които се бяха плъзнали по носа му. — Не мисля, че Тредгил е искал да го застреля. Стана случайно. Но другите ченгета чуха караницата им преди стрелбата и решиха, нали се сещаш, че е било нарочно. А и Тредгил се държеше като подивял. Няколко души едва го усмириха, за да му сложат белезници и да го изведат от там.

— Уесли мъртъв ли е?

— Не знам. Измъкнах се навън, преди да пристигне линейката, но видях, че някой затискаше раната с носната си кърпа. Работата обаче изглеждаше зле. Изстрел в корема, така чух да казва някой.

Лозада се отдръпна леко назад и Уини се отпусна значително, когато го видя да прибира острието на ножа. Но неговият поглед бе достатъчен да активира потните му жлези.

— Стрелба в полицейския участък е голяма новина, Уини. Как така не съм чул нищо по новините?

— Говореха за това. Още по време на олелията всички повтаряха: „Това няма да се разгласява. Това е вътрешен проблем. Остава поверително.“ Искат да покрият цялата работа. Има смисъл. Ченге да застреля друго ченге. Не искат хората да научат. Сигурно ще кажат на докторите в болницата, че пистолетът на Уесли е гръмнал случайно, докато го е почиствал. Или нещо такова.

Уини нервно изпука ставите на пръстите си. Зачуди се в колко часа излита последният самолет за Мексико. Дали му трябваше паспорт, за да влезе в Мексико, или и шофьорска книжка щеше да му бъде достатъчна?

— Тя е запазила картичката ми?

— Ъ?

Лозада раздразнено щракна с пръсти пред лицето му, сякаш да го събуди, после повтори въпроса.

— А, да, някаква картичка, която си й пратил заедно с букет рози. Уесли мисли, че дамата си пада по теб. Това ядоса Тредгил. Уесли каза, че тя го въртяла на малкия си пръст. Не точно с тези думи, но…

— Ти мастурбираш ли?

— Моля?

Преди Уини да примигне, мъжките му атрибути висяха над голия нож на Лозада.

— Ти…

— За какво говориш? — изпищя Уини.

— Може да не ти липсват, ако не правиш секс, но ще пикаеш като жена, ако не ми кажеш какво правеше ти в полицията, разпитван от Уесли и Тредгил.

Уини стоеше на пръсти в опит да пази равновесие. Ако залитнеше, щеше да се превърне в евнух и всички шансове да осъществи фантазиите си с някоя дружелюбна сеньорита щяха да отидат по дяволите.

— Страхувах се да нямам неприятности.

— Така че ме предаде.

— Не, кълна се. Бог ми е свидетел.

— Няма Бог — Лозада вдигна ножа още един сантиметър нагоре и Уини изпищя. — Има само Лозада и законите на физиката, един, от които е законът за гравитацията. Ако отрежа топките ти, Уини, те ще паднат като камъни на пода.

— Отидох там да видя дали не мога да сключа сделка — изхлипа той. — За всеки случай, ако ме свържат с теб. Но точно тогава Уесли се вкисна заради някакъв твой телефонен разговор с доктор Нютън. Мислеха, че си в Галвестън.

— Бях.

— После той научи, че конете й са били застреляни. На километри от Галвестън. Това адски ги обърка. Както и да е, Уесли ме тикна в една килия и почти забрави за мен. До тази сутрин. Позволи ми да си взема душ. Даде ми закуска. После ме пъхна в тази стая и каза да чакам. Когато се върна, Тредгил беше с него. Казах им, че съм размислил, че искам адвокат. Знаеш останалото. Кълна се, не съм им казал нищо — вече плачеше с глас като бебе, но не можеше да се спре.

Лозада дръпна ножа.

— Единствената причина да не те убия е, защото не знам как да унищожа компютрите ти и да съм сигурен, че съм ликвидирал и цялата информация в тях.

Уини изтри носа си с опакото на ръката си.

— А?

— Започвай, Уини — каза Лозада тихо.

Малкият човек преглътна с мъка.

— Искаш да унищожа компютрите си?

Все едно Лозада да бе поискал майка да удуши детето си. Уини се бе приготвил да прекара известно време далеч от тях, но не можеше и да си представи да ги унищожи. Не можеше да го направи.

Ръката на Лозада едва помръдна. Уини усети леко дръпване при чатала и внезапен хлад. Когато погледна надолу, видя, че панталонът му е разпорен до кръста. Ножът се намираше точно под слабините му. Острието блестеше зловещо.

— Залавяй се за работа, Уини, или ще продължа с кожата ти — дребният мъж беше обрязан, но в този момент това изглеждаше незначителна подробност.

 

 

Веднага щом излезе от асансьора на приземния етаж на болницата, доктор Нютън чу името си. Грейс Уесли тъкмо влизаше във фоайето през въртящата се врата. Рени направи опит да задържи асансьора, но вратите се затвориха и той тръгна нагоре. Грейс се втурна към нея.

— Моля те, не ми казвай, че е мъртъв.

— Не, не е! — коленете на Грейс се огънаха и тя щеше да се строполи на пода, ако Рени не я бе прихванала. — Състоянието му още е критично, но според колегите ще се оправи.

Грейс притисна ръка към устата си, за да заглуши риданието от облекчение.

— Слава богу, слава богу! Сигурна ли си?

— Говорих с тях веднага щом го изведоха от операционната.

Грейс попи очите си с кърпичка.

— Толкова се страхувах да не би, докато стигна до тук… — не успя да изрече на глас ужасната мисъл.

Рени хвана ръката й и я стисна леко.

— Чух, че си била в Тенеси да видиш дъщерите си.

— Една полицайка ме посрещна от самолета в Нашвил и ми каза какво се е случило. Изобщо не излязох от летището. Взех следващия полет насам. Колега на Орън ме чакаше тук и ме докара направо в болницата — тя замълча за миг. — Защо каза „колегите“?

— Какво?

— Защо каза, че колегите ти мислят, че Орън ще се оправи?

— Говорех за хирурзите, които го оперираха.

— Мислех, че ти си…

— Дори не ме пуснаха да гледам, камо ли да извърша операцията. При дадените обстоятелства би било доста неловко. Но за него се погрижи отличен екип от специалисти.

— Бих предпочела да си ти.

— Благодаря ти — трогната до сълзи, Рени обърна глава и отново натисна копчето на асансьора.

— Вярно ли е Рени? Че Уик го е направил? — Рени тъжно сведе глава и кимна. — И на мен така ми казаха, но помислих, че е станала някаква грешка. Не мога да повярвам.

— Нито пък аз. Направо е… немислимо. Какво може да го е предизвикало да го направи? Двамата са преживели толкова много неща заедно, толкова добри приятели са. Уик много държи на съпруга ти — продължаваше да стои със сведена глава и изтри очите си. — А сега детектив Уесли е в реанимация, а Уик — в затвора.

— Той е влюбен в теб — Рени рязко вдигна глава. — Наистина — Грейс не отмести поглед от очите на удивената Рени, докато асансьорът пристигна и вратите се отвориха.

— Трябва да вървя.

— Да. Разбира се.

Грейс бързо се качи в асансьора. Рени изчака, докато вратите се затвориха, после се обърна и тръгна към изхода.

Вчерашният проливен дъжд вече бе спомен. На паркинга бе горещо като в пещ. Рени никога вече нямаше да го прекоси, без да се сети за Лий Хауъл. Убийството му бе потресаващо, но тази трагична верига от събития всъщност бе започнала, когато тя бе съобщила присъдата, определена от съдебните заседатели.

„Намираме обвиняемия за невинен.“

 

 

Къщата й бе тъмна, когато се прибра. Както винаги, вкара джипа в гаража и влезе през вратата на кухнята. Отиде право при хладилника и си извади бутилка вода. Стоя до мивката, докато не изпи цялото шише.

Прекоси дневната и тъмния коридор и влезе в спалнята. Включи нощната лампа и се съблече. Когато остана по бельо, влезе в банята и пусна крановете. Избра си ароматизиран гел и дълго стоя под душа. Увита в любимия си най-удобен халат, се върна в кухнята и си наля чаша вино. Занесе я в дневната и седна на любимото си място в ъгъла на канапето. Отпи от виното и се замисли за нощта, когато бе заспала тук и по-късно я бяха извикали по спешност в болницата. Пациентът бе в критично състояние, намушкан с остър предмет в гърба.

Уик. Беше му причинила толкова болка. На Уесли — също. На него и на цялото му семейство. А сега… Боже, сега…

Главата й се отпусна на облегалката на канапето. Затвори очи, но сълзите потекоха изпод клепачите й и се стичаха по бузите й. Всички страдаха заради нея и онази проклета присъда.

Седя дълго така, отпуснала глава назад, със затворени очи. Така я намери той.

Или по-скоро, когато повдигна глава, тя се обърна и каза:

— Здравей, Лозада — той стоеше зад канапето, на сантиметри от нея и я гледаше от горе. — Очаквах те.

Той се усмихна доволен.

— Наистина ли, Рени?

Като го чу да произнася името й, като видя змийската му усмивка, едва не повърна виното, което бе изпила. Остави чашата на масичката, изправи се и заобиколи канапето, за да застане с лице срещу него.

— Знаех, че ще дойдеш, когато научиш какво е станало с Орън Уесли.

— Приятелят ти не може да се контролира. Доста злощастна черта на характера. Беше само въпрос на време, преди той да се самоунищожи. А Уесли? — сви рамене. — Неговият проблем е, че не си подбира добре приятелите.

— Как научи? Не са го съобщили по новините. Охраната в болницата бе толкова строга, че само няколко души от персонала знаят кой всъщност е Уесли и как е получил нараняването си. Сигурно имаш информатор в полицията. Кой ти каза?

— Едно птиче — прошепна той. — Едно страхливо птиче. Отначало не му повярвах, но после проверих тъжната история и уви — оказа се истина.

Протегна ръка да отмести един кичур коса, който лежеше на гърдите й. Тя се насили да не се отдръпне, но той навярно усети отвращението й, защото отново се усмихна със змийската си усмивка.

— Изглеждаш прекрасна тази вечер.

— Изобщо не изглеждам прекрасна. Отпаднала съм. Всъщност съм уморена. От всичко.

— Пътуването явно е било изтощително.

— Как го направи?

— Кое, скъпа моя?

— Как стигна от Галвестън до ранчото ми още преди изгрев?

— Казах ти и преди, Рени, не издавам професионалните си тайни. Иначе отдавна да съм изхвърчал от бизнеса.

— Било е истински подвиг.

Той се засмя.

— Нямам крила, ако това си мислиш.

Когато дланта й докосна бузата му, се чу силен звук като от избухнала пиратка.

— Това ти е, задето уби конете ми.

Смехът и усмивките му моментално секнаха и той сграбчи китката й толкова силно, че тя извика от болка.

— Трябва да те убия на място за това, което направи.

— Ти и без това ще ме убиеш, не е ли така?

— Как бих могъл да те оставя жива, Рени? Сама си си виновна. Трябваше да ми позволиш да те боготворя така, както исках. Вместо това ти избра да се въргаляш с онзи груб каубой, изхвърлен от полицията — дръпна я по-близо до себе си и вдигна ръката й още по-високо. — След такава обида ти не ми оставяш избор, трябва да убия и двама ви. Съжалявам само, че той е в затвора и няма да може да гледа как умираш. Но човек не трябва да бъде максималист.

Болката бе силна, но Рени не се опитваше да освободи ръката си. Не издаваше никакъв звук.

— Трябвало е да те затворят още преди години, Лозада. Не защото си убиец, а за това, че си психически болен и опасен. Не го ли разбираш? Не бих те допуснала близо до себе си даже и Уик Тредгил да не съществуваше. Ти си побъркан.

Той отвори автоматичния си нож и го приближи до гърлото й.

— Преди да свърша с теб, ще ме молиш да пощадя живота ти.

— Никога няма да те моля за нищо. Бих те молила да пощадиш конете ми, но ти не ми даде тази възможност. Когато ги уби, ти свърши козовете си, що се отнася до мен. Вече не можеш да ми направиш нищо, Лозада. Вече не се страхувам от теб.

— О, съмнявам се в това — той свали ножа и потупа гърдата й с тъпата му страна.

Тя инстинктивно си пое рязко дъх.

— Виждаш ли? — засмя се той. — Страх те е, и то много, Рени.

Вярно беше. Чувстваше се ужасена, но се страхуваше да го признае.

— Няма да се боря с теб, Лозада. От двайсет години насам всеки ден от живота ми е като подарен. Няма да ти се моля да ме оставиш жива. Ако чакаш това, само си губиш времето.

— Какъв кураж. Заради него ще ми бъде неприятно да те убия, Рени, наистина. Ти си забележителна жена. Надявам се, разбираш колко съжалявам, че връзката ни трябва да завърши по този начин.

— Никога не сме имали връзка, Лозада. Що се отнася до разбирането, разбирам, че за теб единственият начин да привлечеш вниманието на някоя жена е, като я тероризираш.

Дръпна я още по-близо до себе си и отърка слабините си в нея.

— Усещаш ли това? Това привлича вниманието на жените. На много жени.

Тя мълчеше.

— Кажи „моля“, Рени — той плъзна езика си по дължината на врата й. — Кажи „моля“ и може да ти дам да го посмучеш, преди да те убия.

— О, Ло-за-да!

Когато чуха напевния глас на Уик, Рени усети как онзи се стресна.

— Да, точно така. Това е дулото на моя триста петдесет и седми в ухото ти. Само мигни и оставаш в историята.

— Хайде мигни, Лозада. Моля — подразни го Орън Уесли от вратата на кухнята. Пистолетът му сочеше право в главата на Лозада.

— Пусни ножа! — заповяда Уик.

Лозада се засмя и вдигна острието към гърлото на Рени.

— Хайде, натисни спусъка, Тредгил. Ако искаш да видиш как кръвта й руква, застреляй ме.

— Това е точно в твой стил, страхлив кучи сине. Да използваш жена, за да си спасиш задника. И я нападаш отзад. Още една от — как го каза? — злощастните черти на твоя характер. Но щом така искаш, Рики Рой, нямам нищо против — изрече той спокойно. — Когато стрелям, Орън също ще стреля. Разбираш ли, упражнявахме се цял ден. Веднага щом приключихме с инсценировката за пред твоето приятелче Уини. Голяма цапаница беше, всичката тази изкуствена кръв и така нататък, но беше много убедително. Ето сега какво ще се случи. Нашите куршуми ще влязат в черепа ти. Неговият може да закъснее с една хилядна от секундата от моя. Но все пак ще стане почти едновременно, нали така, Орън?

— Така бих казал.

— Може дори да се срещнат в някаква точка, Рики Рой, но във всеки случай мозъкът ти ще стане на пихтия.

— Тя ще е мъртва дотогава — каза Лозада.

— Пусни я, Лозада.

— В никакъв случай.

— Какво мислиш, Орън? — каза Уик. — Писна ли ти от тия глупости?

— Писна ми.

— И на мен.

С лявата си ръка Уик стреля с един малък пистолет право в десния лакът на Лозада. Костта се пръсна. Нервите и кръвоносните съдове се разкъсаха. Ножът падна от безпомощните пръсти. Рени веднага се хвърли на пода, както я бяха инструктирали. Лозада се завъртя, вдигнал лявата си ръка, и замахна с протегнат палец към окото на Уик. Уик стреля с другия си пистолет право в гърдите му.

Очите на Лозада се разшириха от изненада. После Уик каза:

— Това е заради Джо — и стреля още веднъж.

Лозада падна по гръб на пода.

Рени допълзя до него и веднага провери пулса му.

— Сърцето му бие — тя разкъса ризата му.

— Остави го.

Тя вдигна глава.

— Не мога.

После отново се обърна към Лозада и се зае да спасява живота му.