Сандра Браун
Увлечението (6)

Пета глава

Рени се облегна на плота и опря студената бутилка с вода до челото си. От години не й се бе налагало да прибягва до упражненията за дълбоко дишане, за да възвърне спокойствието си. Бяха минали десетилетия, но тя не бе забравила какъв ужас е да не притежаваш контрол над ситуацията, в която си.

През изминалите три седмици в живота й бе настъпил пълен безпорядък. Разпадането на внимателно организираното й битие бе започнало с призовката да се яви в съда като съдебен заседател. В деня, след като я получи, заедно с група колеги, включително Лий Хауъл, се бяха събрали в стаята на лекарите. Когато им каза за призовката, те дружно изстенаха и направиха различни коментари за лошия й късмет. Някой й предложи да се извини с това, че има малки деца.

— Но аз нямам.

— Кажи, че се грижиш сама за възрастен родител.

— Но това не е вярно.

— Че си студентка.

Дори не обърна внимание на това предложение.

— Изхвърли проклетата хартийка и се прави, че не си я получила — посъветва я друг. — Аз така направих. Реших, че ако се наложи, ще си платя глобата, колкото и да е висока, стига да не се налага да си губя времето.

— И какво стана?

— Нищо. Те изобщо не засичат явилите се по списъка с призованите, Рени. Всяка седмица пращат стотици такива. Мислиш ли, че ще отделят време и усилие, за да проверят защо някой липсва?

— Сигурно за мен ще отделят. Аз ще бъда изключението. Ще ме пратят в затвора. Като назидание за останалите, които се опитат да се измъкнат от гражданския си дълг — тя замислено въртеше сламката в чашата си със сок. — Пък и нали е точно това. Граждански дълг.

— Моля ти се — изстена Лий с уста, пълна с чипс. — Това е граждански дълг за тези, които нямат нищо по-важно. Оправдай се с работата си и се измъкни.

— Работата не може да служи за оправдание. Написано е с открояващ се шрифт на призовката. За съжаление май нямам изход.

— Не се тревожи толкова — каза Лий. — Все едно, няма да те изберат.

— Няма да се изненадам, ако те изберат — обади се друг колега. — Брат ми е адвокат. Казва, че винаги се стреми сред съдебните заседатели да има поне една красива жена.

В отговор на намигването му Рени го изгледа навъсено.

— Ами ако адвокатите са жени?

Усмивката му помръкна.

— Не се бях сетил за това.

— Има си хас.

Лий изтупа солта от ръцете си.

— Няма да изберат точно теб.

— Добре, Лий, защо мислиш така? Очевидно нямаш търпение да ми кажеш защо не съм подходяща за съдебен заседател, нали така?

Той започна да изброява причините, свивайки един по един тънките си пръсти на хирург:

— Ти си твърде аналитична. Твърде вироглава. Твърде категорична. И твърде властна. Никоя от страните няма да иска съдебен заседател, който може да повлияе на останалите.

С удоволствие би го оставила да спечели този спор помежду им. Но тя бе вторият съдебен заседател от четирийсет и осемте призовани кандидати. След това я избраха и за председател на съдебните заседатели. През следващите десет работни дни, докато на бюрото й се трупаше планина от документи и операциите й се отлагаха, времето й принадлежеше на щата Тексас.

Когато всичко свърши, облекчението й бе твърде кратко. Областният прокурор разкритикува решението на съдебните заседатели в медиите. Гражданството също не одобри присъдата. В това число и Лий Хауъл.

Той изрази мнението си на партито в дома си в онази петъчна вечер:

— Не мога да повярвам, че пусна този изрод на свобода, Рени. Той е изпечен престъпник.

— Никога не е бил осъждан — отвърна тя. — Освен това не го съдеха за предишните му предполагаеми престъпления.

— Не, съдеха го за убийството на известен банкер, една от най-видните личности в града ни. Прокурорът пледираше за смъртна присъда.

— Знам, Лий. Нали бях там.

— Ето, пак се започва — отбеляза един от другите гости, които се бяха насъбрали наоколо и подслушваха разгорещения им спор. — Заклетият консерватор и пламенният либерал отново в схватка.

— Съдебните заседатели бяха информирани, че областният прокурор настоява за смъртно наказание. Но не това бе причината да гласуваме оправдателна присъда.

— Тогава как стана така, че вие дванайсетимата решихте да пуснете този убиец на свобода, вместо да го пратите на електрическия стол? Как изобщо ви хрумна, че е невинен?

— Никой от нас не е смятал, че е невинен. Ние гласувахме, че не е виновен. Има разлика.

Той сви кокалестите си рамене.

— Разликата нещо ми убягва.

— Разликата е в основателното съмнение.

— Ако всичко не пасва, трябва да оправдаеш престъпника, така ли? За тази глупост ли ми намекваш?

— Тази глупост е в основата на правосъдието ни.

— Започна се — каза някой зад гърба й.

— Така наречените доказателства срещу господин Лозада бяха единствено предполагаеми — каза тя. — Не беше доказано, че се е намирал близо до местопрестъплението. Освен това той имаше и алиби.

— Сигурно си е платил на някого, за да излъже.

— Нямаше свидетели, които да са го видели. Нямаше…

— Кажи ми, Рени, всички съдебни заседатели ли обмислиха решението си толкова задълбочено?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си госпожица Точна. Подредила си фактите на редичка и в никакъв случай не си взела предвид субективния елемент.

— Разбира се, че съм го взела.

— Така ли? Тогава ми кажи, когато гласувахте за първи път, преди да започнете обсъждането помежду си, колко гласуваха, че е виновен и колко, че е невинен?

— Няма да обсъждам с вас случилото се в стаята на съдебните заседатели.

Той огледа лицата наоколо и изражението му сякаш казваше: „Видяхте ли?“.

— Тогава ще се опитам да отгатна, Рени. Ти…

— Вече обсъждах и обмислях случая веднъж, Лий. Нямам желание да го правя повторно.

— Ти добросъвестно си се противопоставила на мнението на групата, нали. Ти си ги убедила да гласуват за оправдателна присъда — той сложи и двете си длани на сърцето. — Доктор Рени Нютън и нейният кръстоносен поход за свобода на изпечените престъпници.

Спорът им свърши с това, че всички наоколо се разсмяха.

Това се оказа последната словесна битка между нея и Лий.

Както винаги се разделиха като приятели. Когато се сбогуваше с него и Мирна, той дори я прегърна за миг.

— Нали знаеш, че само те дразнех? От всички съдебни заседатели, които някога са участвали в процес, ти си се стремила най-упорито към справедливостта.

Да, тя се бе постарала да вземе справедливо решение. Изобщо не бе предполагала какви последици ще има от проклетата призовка, процеса и изхода от него за личността и живота й. Беше възприела това само като временно неудобство. Не бе очаквала да се окаже катастрофа.

Наистина ли детектив Уесли я подозираше?

Адвокатът й бе отхвърлил тези тревоги. Според него, тъй като разследването не разполагаше с никакви следи, полицаите търсят във всички посоки и разпитват познатите на Лий Хауъл без изключение. На този етап всички бяха заподозрени. Увери я, че инсинуациите и заплахите са стандартни полицейски прийоми. Каза й да не се чувства отделена от останалите.

Рени се опита да си внуши, че той е прав и че се тревожи излишно. Но адвокатът й не знаеше, че доколкото става дума за разпит в полицията, тя има основание за известна нервност.

Разследването на Уесли бе постоянно в мислите й този следобед, когато от борда на директорите на болницата я поканиха на седмичното си заседание и й предложиха поста, освободен от доктор Лий Хауъл по толкова трагичен начин.

— Оценявам вниманието ви, но отговорът ми е „Не“. Благодаря. Разполагахте с месеци, за да оцените работата ми, и предпочетохте друг. Ако приема сега, винаги ще се чувствам, сякаш съм била резервен вариант.

Те я увериха, че доктор Хауъл е спечелил само с един глас повече от нея и че никой не я смята за по-лош кандидат от него.

— Това не е единствената причина за отказа ми — каза им тя. — Възхищавах се на доктор Хауъл като професионалист, но също така винаги съм смятала и него, и Мирна за свои приятели. Да се възползвам от смъртта му, ми се струва… неприлично. Благодаря ви за предложението, но отговорът ми е „Не“.

За нейна изненада те не приеха отказа й и настояха да обмисли ден-два предложението.

Макар и поласкана и благодарна за настойчивостта им, сега тя бе изправена пред труден избор. Преди желаеше да получи поста и знаеше, че го заслужава, но сега не й се струваше редно да се издигне благодарение на смъртта на Лий.

Не трябваше да забравя и за Уесли. Ако приемеше поста, който детективът възприемаше като мотив за убийство, неговите подозрения, че е замесена в престъплението, можеше да се засилят. Не се страхуваше, че той ще открие нещо, което да я уличава. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да я свързва с покушението над Лий. Но докато Уесли се убедеше в това, щеше да я подложи на щателно полицейско разследване. Точно от това се страхуваше тя и силно желаеше да го избегне.

Главата й натежа от всички тези колебания и преценки. Рени вдигна ръка и свали ластика, който стягаше косата й на опашка, разклати глава, после масажира скалпа си, като натискаше силно с върховете на пръстите си.

Предобед бе извършила четири сериозни операции. Чакалнята пред операционната беше пълна с разтревожени приятели и роднини не само на нейните пациенти, но и на други болни от хирургията.

След всяка операция тя излизаше да поговори малко с близките на пациентите, да им съобщи какво е състоянието на оперирания и да обясни извършената хирургическа процедура. На някои дори показваше цветни снимки, направени по време на интервенцията. За щастие състоянието на всичките й пациенти бе добро и прогнозите за лечението им бяха оптимистични. Не й се наложи да съобщи на никого лоша новина.

Благодарение на способните сътрудници в кабинета й нещата също протекоха съвсем гладко. Обиколката на болните й отне малко повече време от обикновено. Трябваше да посети четиримата оперирани сутринта, както и трима, които щяха да легнат под скалпела й на следващия ден. Доста трудно убеди единия от тях в необходимостта преди операцията да му бъде направена клизма. Сестрите бяха вдигнали ръце от него. След като Рени му поговори, той се предаде.

Накрая, точно преди най-после да си тръгне от болницата, й позвъниха по телефона.

При спомена за това обаждане потрепери. Бързо допи бутилката с вода и я хвърли в кофата за боклук. Изми цедката на кафе машината, приготви я за следващата сутрин и нагласи таймера. Знаеше, че трябва да хапне нещо, но от самата мисъл за храна й се повдигаше. Беше твърде разстроена, за да яде.

Не премести чантата си от масата — нямаше сили да я повдигне — и изгаси лампата в кухнята. После, тъкмо когато се отправи към дневната, се закова на място и отново я включи. Беше живяла сама почти през цялото време, откакто бе пълнолетна, и за пръв път изпитваше желание да остави осветлението включено.

В спалнята светна лампата и седна на ръба на неоправената постеля. Обикновено би се смутила, че не е имала време да си оправи леглото, преди да излезе сутринта. Сега това й се стори дребнаво, дори глупаво. Едно неоправено легло не заслужаваше човек да си троши нервите за него.

Отвори чекмеджето на нощното си шкафче почти ужасена. Картичката бе под кутията с пликове за писма, които секретарката й й беше подарила за предната Коледа. Дори не бе скъсала целофанената опаковка. Избута кутията с пликове настрани и се взря в малката бяла картичка.

 

 

Тъкмо довършваше картоните на пациентите, когато дежурната сестра й съобщи, че я търсят на трета линия.

— Благодаря — намести слушалката между бузата и рамото си, за да останат ръцете й свободни и да приключи с последното си задължение за деня. — Доктор Нютън.

— Здравей, Рени.

Химикалката застина по средата на подписа й. Веднага се изплаши от шепнещия глас и попита:

— Кой се обажда?

— Лозада.

Пое си дълбоко дъх, но се постара да го направи безшумно.

— Лозада?

Той се засмя тихо, сякаш знаеше, че тя нарочно се прави, че не разбира.

— Хайде, стига, Рени, познаваме се. Не може да си ме забравила толкова бързо. Прекарахме почти две седмици заедно, в една и съща зала.

Не, тя не беше го забравила. Съмняваше се, че някой, влязъл в контакт с този човек, би могъл някога да го забрави. По време на процеса тъмните му очи често срещаха нейните през залата. След като забеляза това, тя започна да избягва да го поглежда. Но всеки път, когато очите й се спираха на него, той я гледаше втренчено по начин, който я притесняваше и смущаваше. Тя осъзнаваше, че други съдебни заседатели и зрители в залата бяха забелязали този нежелан интерес към нея.

— Това обаждане е крайно неуместно, господин Лозада.

— Защо? Процесът приключи. Понякога след оправдателна присъда обвиняемият и заседателите дори се събират и празнуват заедно.

— Подобно празненство би било нагло и неприлично. Като плесница в лицето на семейството на жертвата, за които това не е край. Във всеки случай вие и аз нямаме нито какво да празнуваме, нито какво да говорим. Дочуване.

— Хареса ли розите?

Сърцето й пропусна няколко удара, после отново заби с двойна скорост.

След като отхвърли всяка хрумнала й възможност, тя се сети, че може той да е тайният й обожател, но не пожела да го признае дори и пред себе си. След като сега бе чула потвърждението на този факт, предпочете да се престори, че не разбира за какво й говори той.

Но разбира се, той не се хвана. Бе занесъл розите в дома й, беше се уверил, че ще ги получи, не бе оставил никаква възможност за грешка.

Тя искаше да го попита как, по дяволите, е влязъл в къщата й, но както бе изтъкнал Лий Хауъл, Лозада бе закоравял престъпник. Влизането с взлом бе като детска игра за човек с неговото полицейско досие.

Той бе невероятно интелигентен и находчив, след като бе успял да остане неосъден за никое от престъпленията си, включително за последното убийство, което Рени бе сигурна, че е извършил. Просто не бе доказано, че той е извършителят.

— Съдейки по цвета на входната врата, реших, че любимият ти цвят е червено.

Розите не бяха с цвета на входната й врата. Те бяха с цвета на кръвта от снимките на местопрестъплението, които бяха показали на съдебните заседатели като доказателство. Убитият, за когото се предполагаше, че е жертва на Лозада, бе удушен с примка от нещо толкова тънко и здраво, че бе разрязало кожата на гърлото му до кръв.

— Не ми се обаждайте повече, господин Лозада.

— Рени, не затваряй! — каза го достатъчно заплашително, че да я накара да задържи слушалката. — Моля те — допълни по-меко. — Искам да ти благодаря.

— Да ми благодарите?

— Говорих с госпожа Грисъм — къдрава сива коса, дебели глезени.

Рени я помнеше добре. Съдебен заседател номер пет беше омъжена за водопроводчик и имаше четири деца. Използваше всяка възможност да отегчава останалите единайсет заседатели с оплаквания за мързеливия си съпруг и неблагодарните си деца. Веднага щом научи, че Рени е лекар, й изброи куп здравословни проблеми, които искаше да обсъди с нея.

— Госпожа Грисъм ми каза какво си направила за мен — допълни Лозада.

— Не съм направила нищо за вас.

— О, направила си, Рени. Ако не си била ти, щях да съм със смъртна присъда.

— Дванайсет души определихме присъдата. Никой не е отговорен самостоятелно за решението да ви оправдаем.

— Но ти си настоявала за оправдаването ми, нали?

— Разгледахме случая от всички възможни страни. Анализирахме позицията на закона и постигнахме единодушно съгласие относно интерпретацията и прилагането му.

— Може би, Рени — засмя се той. — Но госпожа Грисъм каза, че ти си била на моя страна и че аргументите ти били вдъхновени и… пламенни.

Изрече думите така, сякаш я галеше, докато говореше и от мисълта за допира му я побиха тръпки.

— Повече не ми се обаждайте — тя затръшва слушалката, но продължи да я стиска толкова силно, че кокалчетата й побеляха от напрежението.

— Доктор Нютън? Нещо не е наред ли? Доктор Нютън, добре ли сте?

Капчици пот бяха избили по лицето й, все едно в момента извършваше сложна и опасна за живота на пациента операция. Чувстваше се сякаш ще повърне. Пое си дълбоко дъх през устата, пусна слушалката и се обърна към загрижената сестра.

— Добре съм, но няма да приемам повече обаждания днес. Опитвам се да довърша тук, предай им да ми звънят на пейджъра.

— Разбира се, доктор Нютън.

Рени бързо довърши картоните и си тръгна. Докато вървеше през познатия паркинг на болницата, няколко пъти поглежда през рамо и се успокои единствено от присъствието на дежурния пазач. Беше чула, че младият мъж, който бе открил трупа на Лий, си е взел отпуска за известно време.

Докато шофираше към дома си, тя внимателно оглеждаше пътя пред себе си и постоянно хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане. Почти очакваше да установи, че Лозада я следи. Дяволите да го вземат за това, че я бе накарал да се изпълни с параноя и страх. Дяволите да го вземат, че бе усложнил живота й точно когато най-после бе успяла да го подреди така, както искаше.

Сега се взираше в омразната малка картичка в чекмеджето на нощното шкафче и ядът й нарастваше. Беше бясна, че бе посмял да й говори със сексуални намеци и загатната интимност. Но освен това бе изплашена и това я ядосваше най-много — че се страхува от него.

Сърдито затвори чекмеджето. Изправи се и съблече блузата и панталона си. Имаше нужда от горещ душ. Незабавно. Чувстваше се насилена, сякаш Лозада я бе докоснал със звънливия си глас. Не можеше да понесе мисълта, че той е влизал в дома й и е осквернил личното й пространство.

Още по-лошо — тя все още усещаше присъствието му, макар да си казваше, че това е плод на въображението й, че реакцията й е преувеличена. Улови се, че се вглежда във всеки предмет в стаята. Всичко ли беше така, както го бе оставила сутринта? Капачката на лосиона й за тяло не бе завита докрай, но тя си спомни, че сутринта бързаше и не й обърна внимание. Под такъв ъгъл ли бе оставила отвореното списание на нощното шкафче?

Каза си, че се държи глупаво. Въпреки това се чувстваше открита, уязвима, наблюдавана.

Внезапно погледна прозорците. Щорите бяха само наполовина дръпнати. Рени бързо прекоси стаята, изключи лампата, отиде до прозореца и ги спусна плътно.

— Дяволите да го вземат — прошепна в мрака.

В банята си взе душ и се приготви за лягане. Когато изгасяше лампата, се зачуди дали да не я остави светната, но само след миг се отказа. Нямаше да се поддаде на страха чак до такава степен.

Никога не се бе държала като страхливка. Точно обратното — смелостта, която проявяваше като дете, караше майка й загрижено да кърши ръце. Като тийнейджърка смелостта й бе прераснала в съзнателно безразсъдство. До неотдавна пътуваше из опустошени от войни и глад кътчета на света. Опълчваше се на деспоти и бушуващи бури, на въоръжени мародери и заразни болести, за да осигури медицинско лечение на хора, които отчаяно се нуждаеха от него, и вършеше всичко това, без изобщо да се замисля за личната си безопасност.

Сега, в собствената си спалня, легнала в собственото си легло, тя се страхуваше. И то не само за безопасността си. Лозада представляваше не само физическа заплаха. Детектив Уесли бе споменал процеса срещу него, бе намекнал…

— О, Боже!…

Рени ахна и рязко седна в леглото. Притисна длан към устата си и се чу да изплаква неволно. Побиха я студени тръпки.

Лозада се бе опитал да я впечатли с огромен букет рози в кристална ваза. Доставен лично. Какво друго бе направил, за да спечели благоразположението й?

Отговорът бе ужасен дори да си го помисли.

Но очевидно детективът, който разследваше убийството на Лий Хауъл, го обмисляше.

 

 

Уик си отвори нова кола с надеждата, че тя ще отмие неприятния вкус на сандвича с риба тон. Рени си бе легнала. Бяха изминали трийсет и две минути от момента, в който се прибра, докато изгаси лампата в спалнята си.

Доста бързо. Не вечеря. Не се занимава с нищо за разсейване. Дори не погледа телевизия, колкото да се отърси от напрежението след тежкия си ден.

Прекара част от тези трийсет и две минути застанала до мивката в кухнята, замислена дълбоко. Уик я видя как разпусна косата си и масажира главата си. Имаше вид на човек, комуто тежи сериозен проблем или силно главоболие. Или и двете.

Което не го изненада. Днес бе работила до изтощение. Бе пристигнал в чакалнята на операционната в седем сутринта. Знаеше, че операциите започват рано и никой няма да го пита какво прави там. Всички смятаха, че е от някое от семействата, устроили си временен лагер със списания и чаши кафе. Той седна на един стол в ъгъла, придърпа сламената си каубойска шапка ниско над очите и почти се скри зад един брой на „Ю Ес Ей Тъдей“.

Беше 8:47, когато доктор Нютън се появи за първи път.

— Госпожа Франклин?

Госпожа Франклин и групата от близки се скупчиха около нея. Рени бе облечена в зелена хирургическа униформа, а маската за лице висеше на гърдите й. Косата й бе скрита под шапка. Върху обувките си носеше хартиени чехли.

Уик не я чу какво каза, защото тя съобщаваше конфиденциалната информация на близките съзнателно тихо, но думите й очевидно накараха госпожа Франклин да се усмихне и да стисне ръката й с благодарност. След още няколко реплики лекарката се извини и изчезна зад двойната врата.

През тази дълга сутрин тя се появи още три пъти в чакалнята. Всеки път отделяше достатъчно внимание на разтревоженото семейство и отговаряше на въпросите им с удивително търпение. Усмивките й се стремяха да ги успокоят. В очите й се четеше разбиране и състрадание. Не й личеше, че бърза, макар навярно да бе точно така. Нито за миг не бе рязка или дистанцирана.

На Уик му бе трудно да повярва, че това е същата овладяна и надменна жена от видеозаписа на Орън.

Той остана в чакалнята на операционната, докато стомахът му не започна да се бунтува толкова шумно, че хората наоколо започнаха да го поглеждат неодобрително.

Тълпата бе оредяла, така че високият каубой, седнал в ъгъла с вестник, който бе прочел три пъти, започваше да привлича вниманието. Тръгна си, за да хапне нещо за обяд.

Орън мислеше, че той е спал цял ден в отвратителна си стая в мотела. Уик не му каза, че е ходил в болницата. Нито, че след като излапа един сандвич, проследи Рени Нютън до частния й кабинет. Той се намираше близо до болницата, на улица, където повечето къщи бяха заети от лекарски кабинети.

Сградата от варовик изглеждаше нова и със съвременен дизайн, но не прекалено претенциозна. Графикът на кабинета бе доста натоварен през целия следобед, пациентите влизаха и излизаха на интервали от около петнадесет минути. Паркингът отпред бе все още пълен, когато Уик си тръгна, за да се вмъкне в дома й.

Да, Рени бе прекарала дълъг и натоварен ден. За награда бе изпила бутилка вода. Само толкова. Когато излизаше от кухнята, тя изгаси лампата, после почти веднага я светна отново, което му се стори странно.

Бе оставила тази лампа да свети, когато отиде в спалнята си, където се отпусна на ръба на леглото и наведе глава. Изглеждаше абсолютно изтощена. Или ужасно притеснена.

После направи още едно странно нещо. Отвори чекмеджето на нощното шкафче и в продължение на няколко минути се взира вътре в него. Просто бе приковала поглед там. Не извади нищо, не сложи нищо, само го гледа втренчено.

„Какво ли гледа?“ — запита се той. Заключи, че сигурно е картичката. Надали би гледала неотворената кутия с луксозни пликове. Навярно четеше некролога на майка си от време на време и си спомняше за нея. Но той бе готов да се обзаложи, че тя гледа картичката. И това още повече събуди любопитството му за произхода и значението на картончето с един напечатан ред.

Накрая тя затвори чекмеджето и се изправи. Разкопча блузата си и я свали. Носеше обикновен сутиен без дантели. Може би специалното дантелено бельо бе запазено за дните, в които нямаше по четири операции в графика си. Или за мъжа, който й бе изпратил картичката. После свали и панталона си.

В този миг Уик осъзна, че е затаил дъх, и се насили да започне отново да диша нормално — ако това бе възможно. Можеше ли някой хетеросексуален мъж да диша нормално, когато гледа как една жена се съблича? Съмняваше се. Не познаваше такъв мъж. Въпросът може би изискваше научно изследване. Той вдиша дълбоко, после издиша равномерно.

И в този момент, сякаш усетила дъха му по голата си кожа, тя погледна разтревожена към прозореца. Веднага изгаси нощната лампа. Смътно очертаният й силует се появи за миг на прозорците, после щорите се затвориха плътно и я скриха от погледа му. Лампата в стаята й светна и остана така още десет минути, достатъчно тя да се изкъпе с някой от онези ароматни гелове. Може би бе използвала и розовата самобръсначка. Вероятно бе измила зъбите си, като бе изстискала тубичката от края, а после я бе прибрала в шкафчето над мивката, по което нямаше нито една капка вода. После къщата потъна в мрак, с изключение на лампата в кухнята. Уик предположи, че си е легнала веднага след банята.

А сега, трийсет и две минути след като се бе прибрала, тя вероятно спеше между бледожълтите чаршафи, а главата й бе потънала в меката възглавница.

Той помнеше възглавницата. Взира се в нея дълго, преди да свали латексовите си ръкавици и да я вдигне от леглото. Притисна я към лицето си, но само за секунда. Не по-дълго, отколкото всеки друг детектив на негово място.

Но не разказа на Орън за това.