Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Увлечението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0001–1

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Уик се отдалечи от Орън, без да се бави повече. Качи се в пикапа — стори му се, че мина цяла вечност, докато пазачът на паркинга го таксува за престоя, и пое към покрайнините на квартала. Паркира на една пуста улица и после в продължение на няколко минути прави опити да се убеди, че няма да умре.

Отново и отново дърпаше гумената лента и я пускаше, за да се удари в китката му, но тя не можеше да спре фалшивите сигнали за надвиснала смърт, които се процеждаха до мозъка му. Никога не бе вярвал, че една гумена лента може да направи подобно чудо. Все едно да се опитва да спре с ласо товарен влак. Но лекарят му я препоръча, Уик го бе послушал и започна да я носи.

Пръстите на ръцете и краката му изтръпнаха. Вцепенението се качи нагоре по краката му, после през дланите към раменете. Първия път, когато преживя тази временна парализа, я прие за доказателство, че има мозъчен тумор. Вече знаеше, че тя не е симптом за нищо, освен за недостиг на кислород в кръвта, достигаща крайниците, поради хипервентилация.

Отвори жабката и извади кафяв хартиен плик, който носеше винаги. След като подиша няколко секунди в него, изтръпването намаля, вцепенението се оттегли и чувствителността му се възвърна.

Но сърцето му биеше, сякаш се е озовал лице в лице с кобра, готова за смъртоносния си скок. Беше плувнал в пот. Макар да знаеше, че не умира, се чувстваше точно така. В продължение на пет адски минути разумът и тялото му водеха война. Разумът му казваше, че това е пристъп на паника. Тялото му казваше, че умира. Тялото бе по-убедително.

Беше на вечеря с приятели, когато за пръв път получи такъв пристъп. Той се стовари върху него, докато се хранеха. Не бе усетил задаването му. Нямаше никакво предупреждение. Не се случи както обикновено — първо да му стане зле и постепенно още по-зле.

В единия миг бе добре, а в следващия го заля гореща вълна и той целият се разтрепери. Почувства световъртеж и гадене. Извини се, стана от масата и се втурна в тоалетната, където бе поразен от силна диария. Тресеше се, все едно има церебрална парализа, и скалпът му сякаш се отделяше от главата. Сърцето му биеше до пръсване и макар да отваряше широко уста, не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Беше напълно убеден, че каквато и да бе причината за това внезапно прилошаване, тя ще го убие. Там, на място. Щеше да умре на пода на тази обществена тоалетна. Убеждението му бе по-силно от всяко друго, което бе изпитал през живота си.

Двайсет минути по-късно събра достатъчно сили да се изправи, да измие лицето си със студена вода, да се извини на приятелите си и да се прибере. Чувстваше се късметлия, че успя да си тръгне от ресторанта жив — изцеден като парцал, но жив. Отиде си вкъщи, където спа дванайсет часа. На следващия ден бе слаб, но иначе бе добре. Представи си, че е бил поразен от силен грип или че сосът маринара, който бе ял, е бил отровен.

Четирийсет и осем часа по-късно всичко се повтори. Събуди се в собственото си легло. Не беше сънувал кошмари. Нищо особено. Спеше дълбоко, когато отвори очи внезапно, завладян от ужас, че умира. Сърцето му биеше до пръсване. Пот се лееше от тялото му. Задъхваше се. Отново усети изтръпването в крайниците, отделящия се скалп, абсолютното убеждение, че времето му на земята е изтекло.

Всичко това се бе случило малко след като нещата с Лозада се бяха прецакали. Убиецът се подиграваше на цялата полиция и на Уик по-специално. А сега Уик бе поразен и от смъртоносна болест. Това бе убеждението му, когато си записа час при лекаря.

— Искате да кажете, че съм луд?

След като му направи всевъзможни изследвания и прегледи — неврологичен, гастроинтестинален, кардиологичен, какви ли не още — диагнозата на лекаря бе, че страда от синдром на внезапната паника.

Докторът бързо му обясни, че не е луд, и му описа характерното за това страдание.

Уик с облекчение научи, че болестта му не е фатална, но причината за състоянието му бе неустановена и това го тревожеше. Искаше бързо да се излекува и с отчаяние разбра, че в този случай нещата не стават така.

— Може никога повече да нямаш такъв пристъп — каза му лекарят. — Или може да ги получаваш периодично до края на живота си.

Уик проучи въпроса, изрови всичко писано за този синдром, всеки материал по темата. С неудоволствие откри, че хиляди други хора страдат от същото, но се успокои от факта, че симптомите му са често срещани.

Известно време се виждаше с терапевта си всяка седмица и вземаше профилактично лекарството, което му изписаха. Накрая убеди и лекарите, и себе си, че е излекуван.

— Преодолях го — каза той на психолога. — Каквото и да е предизвикало пристъпите, а вероятно е било комбинация от фактори, вече отмина. Съвсем добре съм.

И наистина беше през изминалите десет месеца — толкова време беше изминало от последния му пристъп на паника. Чувстваше се добре. До тази вечер. Слава богу, че кризата не бе от най-силните и отмина сравнително бързо. Разпозна я и сам се преведе през нея. Може би гумената лента в крайна сметка помагаше.

Чака още пет минути, за да се увери, че пристъпът е отминал, и отново подкара пикапа. Излезе на западната магистрала и подкара без конкретна посока. Всъщност главата му бе напълно празна, ако се изключеха мислите за Рени Нютън. Хирург. Ездач. Лолита. Убийца.

Може би пристъпът на паника бе предизвикан, след като чу, че на шестнайсетгодишна възраст е имала връзка с женен мъж, бизнес партньор на баща й, вероятно много по-стар от нея. Била е тийнейджърка, разрушила нечие семейство.

Това съвпадаше с описанието на Кристъл за ученичката с ужасния нрав. Момиче, което би могло да шофира през целия град с голи гърди, би могло и да спи с колегата на баща си, да съсипе брака му и вероятно после да се смее на всичко това.

Моралното общество в Далтън би било възмутено от подобно поведение. Като се добавеше към тази смесица и фаталният изстрел, убил бизнес партньора на баща й, не бе никак чудно, че родителите й бяха поискали да се отърват от нея, пращайки я в пансион.

Но всичко това нямаше нищо общо с жената, която той познаваше. Вярно, че само два пъти бе прекарал малко време в компанията й, но от това, което бе видял, вярваше, че си е създал достатъчно добра представа за характера й.

Тя далеч не бе жена, която ходи по партита, по-скоро живееше като монахиня. Вместо да размахва сексуалността си, тя се присвиваше дори от случайно докосване до такава степен, че му бе казала „Недей!“, когато посегна да погали бузата й.

Нима това бе поведение на фатална жена?

Не можеше да помири двата образа на Рени Нютън и това го докарваше до полуда, и то по причини, които нямаха нищо общо с Лозада или с убийството на Хауъл.

Точно затова Орън следеше действията му, следеше го като проклета ловна хрътка!

Но не можеше да се сърди на приятеля си. Вярно, беше му ядосан, че го удари толкова силно. И определено грешеше за Рени. Но той си вършеше работата. Беше го извикал да му помага, а вместо това Уик му създаваше допълнителни проблеми.

Внезапно осъзна, че шофирането му не е така безцелно, както си мислеше. Беше на улицата, където бе израснал. Навярно подсъзнанието му го бе довело тук. Може би се нуждаеше от досег с дома си, за да намери почвата под краката си. Спря пикапа до тротоара пред родната си къща.

Бе я продал, след като убиха Джо. Би било светотатство да живее там без него. Не знаеше дали двойката, която я купи, още живееше тук, или къщата бе сменила собствениците си повторно, но сегашните явно бяха добри стопани. Дори и в тъмнината си личеше, че домът е в добро състояние.

Живият плет бе грижливо подрязан и оформен, зеленината бе свежа. Дървените капаци на прозорците бяха боядисани с различен цвят, но Уик реши, че майка му би ги харесала. Лехата с рози от източната страна още цъфтеше.

Сякаш чу баща си да казва:

— Вие, момчета, трябва да се срамувате от себе си.

— Да, господине.

— Да, господине.

— Майка ви се гордее с тези рози, не го ли знаете?

— Стана, без да искаме — смотолеви Уик.

— Но тя ви помоли да не играете с топката близо до розите, нали?

Уик се опитваше да поеме един пас на брат си, футболната топка се озова насред розите. Както и той самият. Докато стане и се измъкне, прекърши ниските клонки на няколко от храстите. Майка му се разплака, когато видя непоправимите щети. Щом се върна от работа, баща им се нахвърли върху двамата.

— Отсега нататък ще играете футбол на празния паркинг надолу по улицата.

— На онзи паркинг има хапещи мравки, татко — възпротиви се Уик.

— Млъкни! — изшътка му Джо.

— Не ми казвай да мълча. Не си ми шеф. Не те бива много във футбола. Ако ми беше хвърлил проклетата топка…

— Уик!

Когато баща им говореше с този тон, момчетата знаеха, че е най-добре да си мълчат.

— Този уикенд вие двамата ще почистите гаража и ще изстържете улуците. Забранявам ви да си каните приятели и да излизате. И ако чуя да се оплаквате, да се карате или да се драчите… — добави той, като гледаше право в Уик — следващия уикенд ще ви се стори още по-ужасен.

Уик се усмихна на този спомен. Тогава дори Джо показа самоконтрол и усети, че трябва да си държи устата затворена. Уроци, които Уик още не бе научил.

Тази къща бе пълна със спомени. Майка му превръщаше празниците и рождените дни в незабравими събития. Имаха най-различни кучета и котки, два хамстера и една наранена червеношийка. Веднъж Уик падна от едно дърво в задния двор и си счупи ръката, а майка му се разплака и каза, че е можел да си счупи врата. В деня, в който Джо купи първата си кола, пусна Уик да седне на шофьорското място, докато обясняваше какви екстри има.

Правеха празненства по случай тръгването им на училище, постъпването им в колеж, както и когато завършиха полицейската академия. Родителите им се гордееха с тях. Уик предполагаше, че баща му е втръснал на всичките си колеги с разкази за момчетата си, които са станали полицаи.

Имаше и тъжни спомени. Като деня, в който родителите им съобщиха, че баща им е болен от рак. По това време синовете живееха самостоятелно, но често навестяваха родния си дом.

Бяха се събрали около кухненската маса, ядяха шоколадова торта и засипваха майка си и баща си с полицейски истории, които винаги променяха така, че да не ги тревожат и плашат. Изведнъж баща им стана сериозен. Уик помнеше, че майка им се разстрои толкова, че излезе от стаята.

Две години след като остана вдовица, някакъв тийнейджър не спрял на знак „Стоп“ и я ударил странично. Според екипа от „Бърза помощ“ е умряла мигновено. След нейната смърт Уик се измъчваше от несправедливостта да загуби и двамата си родители толкова бързо един след друг. По-късно обаче се радваше, че майка му не доживя да види първородния си син убит. За нея слънцето изгряваше и залязваше с Джо. Ако онази катастрофа не я бе отвела в гроба, погребението на сина й несъмнено би го направило, и то много по-болезнено.

Най-кошмарният му спомен бе от нощта, когато му отнеха Джо.

След смъртта на майка им двамата се преместиха да живеят заедно в къщата. Онази вечер Уик бе поканил приятели на гости. Бяха пийнала и шумна компания и той едва чу звънеца на вратата заради гърмящата музика. Изненада се да види Орън и Грейс на прага.

— Ей, какво става? Музиката ли е много силна? — помнеше, че вдигна ръце, сякаш се предава. — Обещаваме да бъдем примерни, полицай, не ни прибирайте в дранголника.

Но Орън не се усмихна, а очите на Грейс бяха мокри. Изведнъж го връхлетя усещането, че нещо е станало, и попита:

— Къде е Джо?

Знаеше отговора, преди да го чуе.

Уик въздъхна, погледна измъчено къщата още веднъж, после включи на скорост и подкара бавно.

— Достатъчно спомени за тази вечер, Уик, старче.

Градът спеше. По улиците имаше малко коли. Той спря на паркинга на мотела, излезе, заключи пикапа си, завлече се до вратата на стаята си и влезе.

Вътре миришеше на мухъл. Твърде много цигари, твърде много обитатели, твърде много храна за вкъщи. Дезинфектантите не можеха да проникнат през пластовете от миризми. Включи климатика на максимум, за да раздвижи застоялия въздух. Леглото, колкото и тъжно и продънено да изглеждаше, му се стори примамливо, но трябваше първо да си вземе един душ.

Дори и в този ранен час горещата вода свърши, преди да успее да се насапуниса, но той продължи да се къпе спокойно. Остави студените струи да се стичат по лицето и главата му дълго време, за да отмие последиците от пристъпа на паника. Освен това бе започнал да харесва студените душове, и с право. Струваше му се, че той и изобилната гореща вода никога няма да бъдат съквартиранти.

В момента, в който затвори крана, чу шума в стаята.

— По дяволите! — измърмори си. — Тази камериерка сигурно има радар.

Но това бе абсурдно. Беше… Погледна ръчния си часовник. Четири и двайсет и три. Управителят на мотела определено щеше да научи за това.

Грабна сърдито една хавлия и я уви около кръста си, после рязко отвори вратата и нахълта в стаята.

Тя лежеше на леглото по гръб. Сребристите букви на тениската й проблясваха в светлината на нощната лампа. Освен това се отразяваха в отворените й очи и блестяха крещящо на фона на двете ясно очертани дупки на челото й.

Уик усети движение зад себе си, но нямаше време да реагира, преди една желязна ръка да се стовари и да притисне адамовата му ябълка. Получи силен юмрук в гърба точно над кръста. От него ушите му зазвъняха и стаята се завъртя.

— Вини себе си за смъртта й, Тредгил. Мисли си за това, докато умираш.

От удара в кръста започваше да го боли ужасно, но той бе събудил рефлексите му. Опита се да избута ръката, която стискаше гърлото му. В същото време замахна с лакът назад. Удари ребра, но не достатъчно силно. Повтори движенията си и този път се прицели в капачката на коляното на нападателя. Или така си мислеше. Искаше да я уцели. Опита, но не бе сигурен дали е успял.

Боже, не си бе давал сметка, че толкова е загубил форма! Или пристъпът на паника бе по-тежък, отколкото мислеше? Беше го оставил слаб като новородено котенце.

— Господин Тредгил?

Името му отекна някъде не много далече. Последва настойчиво чукане по вратата.

— По дяволите!

Ръката около врата му се отпусна. Когато това стана, коленете му се подкосиха и той се строполи на миризливия мокет. Болката разцепи черепа му. Боже господи, как го болеше!

Забравата настъпи като гъста мъгла. Видя, че се задава, зарадва й се.

 

 

Рени пробяга разстоянието от лекарския паркинг до спешното отделение.

— Номер три, доктор Нютън.

Хвърли чантата си на бюрото на регистрацията.

— Пазете я, моля!

Побягна по коридора. В зала три цареше трескава дейност, имаше множество хора от персонала и всеки правеше нещо. Една сестра веднага й подаде хартиена престилка. Тя пъхна ръце в ръкавите и бързо нахлузи чифт латексови ръкавици. Докато наместваше предпазните очила, нареди:

— Докладвайте!

Дежурният от спешното отделение каза:

— Четирийсет и една годишен мъж, прорезна рана в гърба, ниско вдясно. Оръжието още е вътре, забито дълбоко.

— В бъбрека?

— Почти сигурно.

— Налягането падна на осемдесет — обяви една сестра.

Колежките й и един лекар съобщиха другите жизнени показатели. Пациентът бе интубиран. Преливаха му със системи кръв от нулева група с отрицателен резус-фактор и подхранващ разтвор. Беше обърнат на една страна, за да може Рени да види раната. От нея стърчеше дръжката на нещо, което приличаше на отвертка.

— Коремът му се подува. Пълен е с кръв.

Рени сама провери това и определи, че няма нужда от перитонеален лаваж или скенер. Пациентът имаше силен вътрешен кръвоизлив.

— Налягането пада.

Тя осмисли планината от информация, която бе получила за трийсет секунди от пристигането си. Една сестра затвори телефона и надвика шумотевицата:

— Операционната е готова.

Рени разпореди:

— Да тръгваме!

Докато се обръщаше, случайно зърна лицето на пациента. Беззвучният й вик веднага привлече вниманието на всички около количката.

— Доктор Нютън?

— Добре ли сте?

Тя кимна и каза рязко:

— Да тръгваме — но никой не помръдна. — Спешно!

Това ги раздвижи. Поеха с количката по коридора. Тя бягаше успоредно с нея. Задържаха асансьора отворен за тях. Почти го бяха стигнали, когато някой извика името й.

— Чакайте!

Рени спря и се обърна. Детектив Уесли тичаше към нея.

— Не сега, Уесли. Имам спешен случай.

— Няма вие да оперирате Уик.

— Как ли пък не!

— Не вие!

— Това ми е работата.

— Не и Уик.

Вкараха количката в асансьора. Тя направи знак на останалите да се качват.

— Ей сега ще дойда — вратите на асансьора се затвориха. Тя се обърна към Уесли: — Той е в шок и може да умре. Скоро. Разбирате ли?

— Доктор Шугърман е на път за тук. Ще пристигне до пет минути.

— Съжалявам, но нямаме толкова, детектив Уесли. Освен това аз съм по-добър хирург от Шугърман и имам повече опит с подобни травми. Един пациент се нуждае от мен и дяволите да ме вземат, ако ви позволя да ми попречите да спася живота му.

Тя го гледа право в очите около десет секунди, после се обърна и побягна към асансьора, който се бе върнал на етажа.

 

 

— Момичетата добре ли са? Сигурна ли си?

— Орън, попита ме същото и преди десет минути. Обадих се вкъщи. Добре са.

Той хвана ръката на Грейс и я погали.

— Извинявай.

— Няма нищо — тя го прегърна през рамо. — Полицайката, която изпрати вкъщи, тъкмо приготвяше закуска. Друг полицай наблюдава къщата. Добре са — Грейс разтри врата му. — Но не съм сигурна ти как си.

— Няма ми нищо — той стана от канапето в чакалнята пред операционната. — Защо се бавят толкова? Вътре е от часове.

— Може това да е добър знак.

— Но какво…

— Вие ли сте детектив Уесли?

Бързо се завъртя. Една сестра със зелена униформа се приближи.

— Доктор Нютън ме изпрати да ви кажа, че ще излезе след няколко минути. Помоли да изчакате.

— Как е Уик? Пациентът… Какво става с него?

— Доктор Нютън ще излезе всеки момент.

Тя се обърна и мина през двойната врата. Грейс протегна ръка към Орън и го издърпа да седне до нея. Той зарови лице в дланите си.

— Мъртъв е, иначе щеше да ни каже нещо.

— Не ни каза нищо, защото това не й влиза в работата.

— Мъртъв е, знам го.

— Той е силен като вол, Орън.

— Историята с Джо се повтаря отново.

— Не, не се повтаря.

— Единствената разлика е, че като намерих Джо, той вече бе мъртъв. Той очакваше аз да се погрижа за брат му. Да го наглеждам. Да го опазя от нещо подобно.

— Орън, стига! Не си причинявай това! Не можеш да поемаш вината за станалото.

— Аз съм виновен. Ако не бях аз, Уик още щеше да си бъде в Галвестън. Жив и здрав. Нямаше да умира на пода в някакъв шибан мотел — гласът му се разтрепери. — Той ме попита това ли е най-доброто, което полицията може да си позволи. Казах му да спре да се глези, че е спал и на по-лоши места и че мотелът е няколко класи над дупката, в която живее. За бога, Грейс, не мога да понеса това. Кълна се, не мога.

— Уик не е мъртъв.

— Откъде знаеш?

Тя му се усмихна нежно.

— Черен гологан не се губи.

Искаше да й повярва, но Грейс бе професионален психологически съветник. Това правеше по цял ден, всеки ден. Изкарваше заплатата си, защото знаеше как да успокоява хората в трудни ситуации. Но дори и това да бе професионален трик, се радваше, че тя е до него, че му казва това, което иска, което се нуждае да чуе.

 

 

След още дванайсет минути доктор Нютън се появи през двойната врата. Видът й не бе окуражаващ. Приличаше на войник след загубена битка.

Беше наметнала една лабораторна престилка, но тя не можеше да скрие изпръсканата с кръв туника, с която бе оперирала. Кичури мокра коса се подаваха изпод шапката й. Под очите й имаше тъмни кръгове, целият й вид подсказваше, че се нуждае спешно да хапне топла храна.

Тя не удължи очакването им. Когато се доближи, каза:

— Издържа операцията.

Орън въздъхна продължително и силно прегърна жена си, която притисна лице към гърдите му и прошепна една благодарствена молитва. Двамата останаха така прегърнати няколко мига. Накрая я пусна и изтри очите си.

Грейс подаде ръка на лекарката.

— Аз съм Грейс Уесли.

— Рени Нютън.

— Благодаря ви, доктор Нютън.

След като двете се ръкуваха, лекарката подаде на Орън найлонов плик, в който беше окървавената отвертка „Филипс“.

— Само аз съм я пипала — после пъхна ръце в джобовете на престилката си и заговори делово. — Раната беше дълбока. Десният му бъбрек бе почти пронизан. Оправихме пораженията и той би трябвало да зарасне без нежелани последици върху отделителната му система. Освен това имаше наранявания на някои мускули. Извиках специалист ортопед. Той се справи изключително, за да могат да се възстановят. Ще можете да говорите с него по-късно днес, ако желаете.

— Беше загубил много кръв — каза Орън.

Тя кимна.

— Щом намерих основния източник на кървенето — една разкъсана артерия, успях да възстановя притока на кръв към бъбрека. За щастие действахме навреме. В противен случай можеше да загуби бъбрека и дори да умре от кръвоизлива в корема.

Ако бяха изчакали Шугърман, Уик навярно нямаше да оживее. Това му казваше Рени. Орън попита кога ще могат да видят Уик.

— Още сега, ако искате. Елате с мен.

Тя се обърна и те я последваха. Грейс някак долови враждебността помежду им. Тя изгледа недоумяващо съпруга си и прошепна:

— Какво значи това?

Той поклати глава. По-късно щеше да й обясни заплетената ситуация, за да разбере тя защо разговорът с лекарката бе учтив, но хладен.

Доктор Нютън ги преведе през две последователни автоматични двойни врати и накрая влязоха в интензивното отделение към хирургията.

— Още е под силна анестезия и трябва да ви предупредя, че изглежда много зле. Нещо се е случило с лицето му.

— Паднал е напред — каза й детективът.

Рени спря и го погледна с широко отворени очи, издаващи повече чувства, отколкото бе показала досега.

— Бил е нападнат изотзад — обясни той. — Очевидно нападателят го е пуснал, Уик е изгубил съзнание и е паднал по лице на твърдия под. Така го е намерил екипът от първата линейка — срамуваше се прекалено много, за да признае, че той е отговорен за раната на брадата на Уик.

— Ортопедът направи рентген на лицето му — каза Рени. — Скулата му не е счупена, но той е… всъщност ще видите.

Тя им посочи една от преградените стаички. Грейс, която беше по-смела, отиде първа до леглото, погледна Уик и заплака. Орън остана по-назад, но видя достатъчно. Спонтанната му реакция бе да изпсува тихо.

Уик лежеше на лявата си страна, подпрян с възглавница. Дясната половина на лицето му, тази, която се виждаше, бе толкова ужасно отекла и посиняла, че едва го познаха. И двете му очи бяха затворени, но той не би могъл да отвори дясното си око и да искаше — толкова беше подуто. Тръбичката, през която дишаше, бе закрепена за устните му. Раната на брадата изглеждаше незначителна, в сравнение с останалите травми, но точно заради нея лицето на Орън се изкриви от болка.

— Вливаме му антибиотици през системата, за да предотвратим инфекция, макар че нямаше никакви признаци пикочният мехур да е пробит, което би усложнило състоянието му значително — обясни доктор Нютън с глас, който отново звучеше механичен и дистанциран. — Първоначално имаше кръв в урината му, но после се изчисти.

— Това е добър знак, така ли? — попита Грейс.

— Определено. Сърцето му е силно, пулсът е стабилен. Следим постоянно кръвното му налягане. Ще го откачим от респиратора веднага щом дойде в съзнание. Естествено, ще бъде упоен заради болката. Добрата му физическа форма му помогна да оцелее и ще му помогне да се възстанови. Ще остане в интензивното няколко дни и ще продължа да го наблюдавам, но прогнозата е добра.

Тримата стояха и мълчаливо се взираха в Уик още няколко минути, после доктор Нютън им направи знак да излязат.

— Има ли някой, когото трябва да уведомим? Има ли семейство? Не знаехме на кого да се обадим.

— Уик не е женен — отговори Грейс, преди Орън да успее да каже нещо. — Няма семейство.

Ръцете на лекарката отново изчезнаха в джобовете на престилката й, потънаха дълбоко, сякаш се опитваше с юмруци да разкъса шевовете на дъното им.

— Ясно.

— Можем ли да направим нещо за него?

Тя се усмихна леко на Грейс.

— За момента не. Щом го изпишем, ще трябва някой да се грижи за него поне една седмица. Ще се наложи да лежи през повечето време. Дотогава опитните ни сестри ще го гледат добре. Утре привечер ще позволя посетители, но само за кратко.

Орън се обади:

— За съжаление, доктор Нютън, аз не мога да позволя при него да влизат посетители. Той е жертва на престъпление. А освен това е ключов свидетел.

— На какво?

— На убийство.