Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Увлечението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0001–1

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Уик се доближи до масата, където Лозада закусваше.

— Ей, тъпако, отражението от главата ти ме заслепява.

Вилицата на Лозада застина по средата между чинията и устата му. Бавно вдигна поглед, опитвайки да овладее гнева си. Дори и да се изненада като видя Уик не го показа по никакъв начин. Вместо това го изгледа продължително и преценяващо.

— Я виж ти! Кой се е върнал.

— Вече от седмица — весело обясни Уик.

— В полицията толкова ли са закъсали, че да те извикат отново в нещастните си редици?

— Ами! Във ваканция съм.

Уик издърпа един свободен стол от ъгловата маса, завъртя го с облегалката напред и го възседна. Посетителите в ресторанта на хотела биха възприели държането му за невъзпитано, но не му пукаше. Искаше да изкара Лозада от кожата му. Ако нервното потрепване на бузата му значеше нещо, засега успяваше.

— Палачинките май изглеждат хубави — потопи пръст в кленовия сироп в чинията на Лозада и го облиза доволно. — Ммм. Вкусно.

— Как разбра, че съм тук?

— Подадох глава през прозореца на колата и се водих по вонята.

Всъщност в участъка знаеха, че кафенето на този хотел е любимо място за закуска на убиеца. Кучият син изобщо не се притесняваше да се набива на очи. Всъщност той нагло се хилеше на преследвачите от лъскавата си кола и от прозорците на скъпия мезонет — все луксове, заради които повечето ченгета го презираха.

— Ще желаете ли нещо, сър?

Уик се обърна към младата сервитьорка, която се бе появила до масата.

— Забавление, скъпа — заяви той, свали каубойската си шапка и със замах я постави на сърцето си. — Просто искам да се позабавлявам малко тук със стария си приятел Рики Рой.

Лозада мразеше малките си имена и не понасяше някой да се обръща към него с тях, така че Уик ги използваше винаги, когато му се удадеше възможност.

— Вие двамата познавате ли се? — той прочете името на сервитьорката от табелката на блузата й. — Шели, какво хубаво име, запознай се с Рики Рой. Рики Рой, това е Шели.

Момичето се изчерви до корените на косата си.

— Той често идва тук. Знам името му.

Уик прошепна демонстративно високо:

— Щедри бакшиши ли дава?

— Да, сър. Много щедри.

— Е, радвам се да го чуя. Малко съм изненадан обаче. Разбираш ли, Рики Рой има много малко добри качества — той наклони замислено глава на една страна. — Като се замисля, това, че дава щедри бакшиши, май е единственото му добро качество.

Сервитьорката изгледа предпазливо и двамата, после погледът й се спря на Уик.

— Желаете ли кафе?

— Не, благодаря, Шели, но много мило, че питаш. Ако искам нещо, ще те извикам — той й намигна приятелски. Тя отново се изчерви и бързо се отдалечи. Уик отново се обърна към Лозада и каза: — Така, докъде бяхме стигнали? А, да, че не сме се виждали отдавна. Съжалявам, че пропуснах процеса ти. Чух, че двамата с адвоката ти сте изнесли голямо представление.

— Беше загуба на време за всички присъстващи.

— И аз така мисля. Абсолютно. Не знам защо си правят труда да организират процес за боклук като теб. Ако зависеше от мен, щяха да прескочат глупостите и направо да те пратят на електрическия стол.

— Значи имам късмет, че съдбата ми не зависи от теб.

— О, никога не се знае, Рики Рой. Може някой ден, съвсем скоро, и това да стане — ухили му се широко и двамата отново се измериха с поглед. Накрая отбеляза: — Хубав костюм.

— Благодаря — Лозада огледа износените дънки на Уик, каубойските ботуши и шапката, която лежеше на масата. — Мога да ти дам името на шивача си.

Бившето ченге се засмя.

— Не мога да си позволя услугите му. Изглежда, шие доста скъпо. Явно бизнесът върви — той се наведе напред и сниши глас. — Да си очистил някоя интересна птица след онзи банкер? Нямам търпение да разбера кой те нае за него. Може би тъстът му? Чух, че не се спогаждали. И какво всъщност използва за него? Струна от пиано? От китара? Рибарска корда? Защо не добрата стара кама?

— Закуската ми ще изстине.

— О, извинявай. Не исках да се застоявам. Просто се отбих за едно здрасти и да ти кажа, че съм се върнал — Уик се изправи и взе шапката си. Завъртя стола и го върна на мястото му. После се наведе ниско през масата и каза, така че само Лозада да го чуе: — И да ти кажа, че ще издълбая името на брат ми на задника ти дори и това да е последното нещо, което ще направя.

 

 

— Не съм сигурен, че това беше добър ход, Уик.

— На мен ми се отрази добре.

— Всъщност съм убеден, че бе глупав ход.

Уик бе сбъркал в предположението си. Разказът за срещата му с Лозада не се бе сторил никак забавен на Орън. Ни най-малко.

— Защо мислиш така?

— Защото сега знае, че го държим под око.

— Е, това надали го е изненадало — вметна Уик саркастично. — Той знае, че постоянно го държим под око — днес беше доста изнервен и критиките на Орън определено не му помагаха. Стана от стола си и започна да крачи напред-назад. Опъваше гумената лента върху китката си. — На това гологлаво копеле изобщо не му пука, даже и да го следим денонощно. Той си играе с полицията и прокуратурата всеки божи ден. Исках да му покажа, че не съм забравил какво е направил и все още съм по петите му.

— Разбирам как се чувстваш, Уик.

— Съмнявам се.

Орън се подразни от тази реплика, но я отмина и запази спокойствие:

— Не е трябвало да поставяш личните си чувства над разследването. Не искам нито Лозада, нито Рени Нютън да знаят за нашето наблюдение. Ако са замесени в убийството на Хауъл…

— Той може и да е. Тя не.

— Оу, нима! И откъде си сигурен?

Уик спря на едно място и посочи с ръка къщата й.

— Наблюдаваме я вече цяла седмица. Тя не прави нищо друго, освен да работи и спи. Не излиза. Никой не я посещава. Не се вижда с никого извън кръга на колегите и пациентите си. Като робот е. Навиваш я и си върши работата. Когато енергията й свърши, се прибира вкъщи, ляга да спи и се презарежда.

В стаята на втория етаж в празната къща бе твърде горещо. Бяха включили електричеството, за да могат да пускат климатика, но той бе толкова стар и неефективен, че въобще не се справяше с непоносимата следобедна жега.

Уик имаше чувството, че стаята се свива около него. Съчетанието от клаустрофобията му и упоритостта на Орън да спазва правилата до най-малката подробност бе достатъчно да го изкара извън кожата му. Разследването бе забуксувало. Беше досадно и изморително.

— Само защото не сме ги виждали заедно, не означава, че те не общуват помежду си — каза Орън. — И двамата са достатъчно умни, за да не го правят публично. И дори и да не са контактували след убийството на Хауъл, това не е доказателство, че не са заговорничили тайно.

Уик се отпусна на стола, за момент загубил всякакво желание за спорове. По дяволите, Орън беше прав! Възможно бе доктор Нютън да е наела Лозада да убие съперника й, преди полицията да я заподозре и да я постави под наблюдение. Едно телефонно обаждане би могло да й бъде достатъчно.

— Проверихте ли вече разпечатките за телефонните й разговори?

— Само номера, на които се обажда редовно. Но нали не очакваш тя да използва домашния си телефон, за да уговори поръчково убийство — Орън седна срещу него. — Добре, стига глупости. Край. Какво те тормози?

Уик отметна коса назад, задържа я така няколко секунди, после отпусна ръце.

— Не знам. Нищо — Орън го погледна с изражение, което казваше: „Не на мене тия!“. — Чувствам се като някой извратен воайор.

— Подобни наблюдения не те смущаваха по-рано. Какво се е променило?

— Загубил съм форма.

— Може би. Какво друго? Затъжи се за морето ли? За соления въздух? Какво?

— Сигурно.

— Аха. Не е само носталгия по онази твоя дупка в Галвестън. Имаш вид, сякаш всеки момент ще излезеш от кожата си. Нервен и избухлив си. Какво става? Защото разследването е свързано с Лозада ли се държиш така?

— Това не е ли достатъчно?

— Ти ми кажи.

Уик дъвка вътрешната страна на бузата си известно време, после каза:

— Заради Тигпен. Голям козел е.

Орън се разсмя:

— И той говори все хубави работи за теб.

— Не се съмнявам.

— И с право. Мисли, че си задник.

— Е, поне не воня като него. Цялата къща тук смърди на проклетите сандвичи с лук, които си носи от къщи. Миризмата се усеща още като прекрачиш прага. И задникът му постоянно се поти.

Орън се разсмя още по-силно.

— Какво?

— Да. Не си ли забелязал петната от пот по панталона му? Отвратително е. И тези също — пак се изстреля от стола си като цирков акробат. С три крачки прекоси стаята и свали снимките от „галерията“ на Тигпен. Смачка ги и ги хвърли на пода — колко още може да се вдетини?! Има мозък на извратен тийнейджър. Груб и глупав е и… — Орън го гледаше със замислено и навъсено изражение. — По дяволите! — измърмори и се върна на стола си.

Уик замълча намусено и се втренчи през прозореца към къщата на Рени Нютън. По-рано през деня тя бе ходила да бяга из квартала. Веднага щом я видяха да поема по тротоара, Орън се втурна навън и я проследи на дискретна дистанция с колата си.

Бе се върнала, след като бе изминала осем-девет километра, доста запъхтяна и изпотена. Според съгледвача й не била направила нищо, освен да бяга.

— Дамата е в добра форма — добави той.

Повече не беше излизала. Заради отблясъка на стъклата на прозорците беше трудно да се види нещо в къщата й, долавяха само движения от време на време. След като се смрачаваше, тя неизменно спускаше щорите.

Уик въздъхна.

— Добре де, може би не трябваше да говоря с Лозада. Не е станало нищо особено. Той си знаеше, че някой ден ще го подгоня отново. Нали се заклех, че ще го направя.

Орън размишлява още няколко минути, после каза:

— Мисля, че той е убил Хауъл.

— И аз мисля така.

Беше прочел всички материали по случая веднага щом бяха готови. Докладът на криминолозите бе много подробен, но сцената на местопрестъплението се бе оказала стерилна като операционна. Нямаха оправдание да претърсят апартамента или колата на Лозада, а даже и да го направеха, нямаше да намерят нищо, което да го свърже с престъплението. Знаеха това от опит.

— Той е като шибан фантом — каза Уик. — Никога не оставя нито следа. Нищо. Дори не размества въздуха, когато минава през него.

— Ще го пипнем, Уик — той кимна рязко. — Но по правилата.

Приятелят му го погледна:

— Хайде, кажи го.

— Кое?

— Знаеш кое. Това, което си мислиш.

— Не ми приписвай мисли, които не са мои.

— Мислиш си, че ако бях действал по правилата, щяхме да го пипнем още преди три години. За Джо.

Този факт бе неоспорим, но Орън бе прекалено добър приятел, за да го изрече. Вместо това просто се усмихна тъжно.

— Той още ми липсва.

— Да — Уик се наведе напред, опря лакти на коленете си и обгърна с длани лицето си. — И на мен.

— Помниш ли онзи път — ти тъкмо се беше дипломирал в академията и още имаше жълто около устата — двамата с Джо наблюдавахме незаконния салон за хазарт на шосе „Джаксбро“. Най-студената нощ в годината, бяхме премръзнали до смърт. Ти реши да се погрижиш за нас и ни изненада с пица.

Уик продължи историята:

— Появих се с патрулната кола и веднага ви провалих прикритието. Джо се чудеше дали да ме набие, че съм ви прецакал операцията, или да изяде пицата, докато е топла — поклати глава с огорчение. — Така и не ми простихте за тази издънка.

Джо и Орън бяха учили в полицейската академия заедно и малко след завършването си бяха станали партньори. Джо бе с Орън, когато се родиха двете му дъщери. Беше чакал заедно с него в ужасните тревожни часове, когато правиха биопсия на Грейс заради кистата в гърдата. Беше го придружил до Флорида за погребението майка му. Орън бе плакал с Джо, когато жената, която той обичаше, бе развалила годежа им и го бе напуснала. Двамата си имаха пълно доверие и бяха готови да дадат живота си един за друг. Приятелството им бе толкова силно, колкото братската връзка между Уик и Джо. Когато Джо бе убит, Орън пое ролята на по-голям брат на Уик и по-късно стана негов партньор, макар и двамата да знаеха, че никой не може да запълни празнината в живота им след смъртта на Джо.

Измина цяла минута в мълчание, преди Орън да плесне с длани бедрата си и да се изправи:

— Ако нямаш нищо против, ще тръгвам.

— Разбира се. Кажи на Грейс, че й благодаря за картофената салата. Добре ще ми дойде тази вечер след всички гадни сандвичи, които изядох напоследък. Прегърни момичетата от мен.

— Съжалявам, че трябва да прекараш съботната вечер тук.

— Няма проблем, аз… — той млъкна, защото се сети нещо, и погледна часовника си. — Коя дата сме?

— Единайсети, защо?

— Нищо. Просто обърках дните. Ти тръгвай, да не се сърди Грейс.

— До утре.

— Да, до утре — Уик се отпусна на стола и вдигна ръце на главата си, опитвайки да си придаде небрежен и отегчен вид.

Изчака, докато чу колата на Орън да потегля, после взе ключовете си и също излезе. Качи се в пикала си и мина покрай къщата на Рени. Тя не се виждаше никаква. Нищо не подсказваше какви са плановете й за вечерта. Ами ако грешеше в предчувствието си? В такъв случай, ако Лозада я посетеше тази вечер, Орън щеше да набучи главата на Уик на кол още на следващата сутрин.

Но бе готов да се обзаложи, че не греши.

Стигна до църквата само три минути по-рано. Пробяга през паркинга до храма и тъкмо седна на последния ред, когато камбаните възвестиха, че часът е седем.

След като тръгна от къщата, той кара като луд до най-близкия търговски център, там влезе в универсалния магазин на бегом и се остави на милостта на продавача на мъжкия щанд, който очакваше с нетърпение края на дългата си съботна смяна.

— Бях забравил за проклетото нещо допреди половин час — обясни Уик, останал без дъх. — Както си гледах мача на „Рейнджърс“, пийвах студена бира и хапвах хотдог с чили, изведнъж ми просветна — той плесна челото си с длан. — Оставих мача и можеш ли да си представиш — както никога „Рейнджърс“ водеха — дотук изкусната му лъжа не бе предизвикала у продавача никаква реакция, освен едно отегчено изсумтяване с нос. Явно имаше нужда от доукрасяване на историята. — Ако не отида, мама никога няма да ми прости. Гърбът я заболя миналия четвъртък. Лежи и се маже с разни кремове против схващане и се тормози, че ще изпусне събитието. И аз да взема да си отворя голямата уста и да кажа: „Не се тревожи, мамо. Щом ти не можеш, аз ще ида.“. Адски мразя да не си спазвам обещанията.

— Колко време имате?

Ето, всеки има майка.

— Един час.

— Хм, просто не знам. Вие сте ужасно висок. Нямаме много дълги на склад.

Уик размаха кредитната си карта и една петдесетачка.

— Обзалагам се, че ще намерите нещо.

— Това си е предизвикателство — каза продавачът, докато прибираше банкнотата, — но не е невъзможно.

С помощта на шивача, който мърмореше недоволно на някакъв чуждоземен диалект, докато отбелязваше необходимите поправки, Уик бе издокаран подобаващо за случая, включително с бледосиня риза и подходяща вратовръзка.

— Сега на мода е монохромният вид — очевидно продавачът бе решил, също като Лозада, че Уик се нуждае от някои модни напътствия.

Докато подгъваха панталона и стесняваха сакото в кръста, бившето ченге отиде да му лъснат ботушите. За късмет днес беше с черните от щраусова кожа. После откри тоалетната и намокри косата си. Среса я с пръсти. Нямаше време за фризьор.

Сега, докато се наместваше на пейката, вярваше, че никой не би предположил, че се е привел в този вид за по-малко от шейсет минути.

Церемонията започна с настаняването на майките. После се появиха шаферките в рокли с цвят на кайсия. Всички се изправиха в очакване на тържественото влизане булката.

Уик се възползва от високия си ръст да огледа възможно най-много лица. Тъкмо започваше да мисли, че усилията и похарчените пари са отишли на вятъра, когато я забеляза на един от предните редове. Доколкото видя, никой не я придружаваше.

Взира се в тила й по време на цялата церемония. Когато ритуалът свърши, той не я изпусна от поглед, докато гостите се изнизваха от църквата и отиваха при колите си, за да се придвижат до кънтри клуба. Зарадва се, като видя, че джипът й се включи в колоната от автомобили, отправили се към мястото на приема.

Поканата за сватба бе сред отворените писма в деня, когато бе претърсвал къщата й. Беше я прочел, бе запомнил датата, часа и мястото, обмисляйки как може да се възползва от тази информация. Когато Орън спомена, че е събота вечер, запомненият факт изникна в главата му. Беше рискувал, приемайки, че Рени ще отиде на сватбата, и за секунди взе решение да я огледа отблизо, вместо от разстояние и през бинокъл.

Когато пристигна в кънтри клуба, предпочете да паркира сам и да задържи ключовете у себе си, вместо да остави пикапа си на момчето, което паркира колите. Така беше по-бързо, а искаше да влезе в клуба преди Рени. Продавачът от мъжкия щанд се бе обадил в булчинската секция на магазина и оттам му донесоха красиво опакован подарък. Уик го остави на специалната маса с бели драперии.

Красива млада жена държеше списъка с гостите.

— Не забравяйте да се разпишете.

— Жена ми вече го направи.

— Добре. Забавлявайте се. Барът и бюфетът са на ваше разположение.

— Чудесно — той наистина мислеше това за добра новина. Страхуваше се да не се окаже вечеря с предварително разпределени места, при което за него, естествено нямаше да има място и той щеше да бъде принуден да си тръгне.

Сега не отиде нито до бара, нито при бюфета. Вместо това се подпря на стената и се постара да остане възможно най-незабележим. Видя Рени в мига, в който тя влезе в залата, и през следващия час наблюдава всяко нейно движение.

Тя бъбреше по малко с всеки, който я заговореше, но през повечето време стоеше сама, по-скоро наблюдател на празненството, отколкото участник. Не танцуваше, хапна съвсем малко, отказа тортата и шампанското и предпочете чаша с някаква бистра течност с лед и резенче лимон.

Уик постепенно се доближи до нея, като се придържаше към периферията на тълпата и избягваше домакините на сватбеното тържество, за да не му се представи някой от тях и да го попита от коя страна е поканен.

Рени довърши разговора си с една двойка, раздели се с тях с обещанието скоро отново да излязат на вечеря и тръгна назад. Уик реши, че подходящият момент е настъпил.

Застана на пътя й и лекарката се блъсна в него.

Тя веднага се обърна и каза:

— О, толкова съжалявам! Моля да ме извините.