Елизабет Гейдж
Изповед (8)

Седма глава

За Деймън следващите три дни бяха истинско мъчение.

Най-ужасното бе, че той единствен знаеше какво се бе случило и не можеше да го сподели с никого. Всъщност най-важното бе да пази истината в тайна. Това бе най-лошият възможен момент в кариерата му дори за намек за семейни проблеми, да не говорим да бъде изоставен от съпругата си. Ако се чуеше и една дума, връзките му с кмета и дори с фирмата щяха да бъдат изложени на риск.

Трябваше да мисли и за Дъсти. Чудеше се колко може да отлага, преди да й каже.

Засега изостави този въпрос. В момента не можеше да мисли за него. Трябваше да се съсредоточи върху съчиняването на някоя правдоподобна лъжа.

— Нанси — каза той на секретарката си, — би ли се обадила от мое име на съдружниците, един по един? Кажи им, че майката на Ребека е много зле и тя е заминала за Флорида, за да се грижи за нея.

— Съжалявам, господине.

— Благодаря.

Деймън си пое дъх малко по-спокойно. Това бе идеалното извинение, защото всички във фирмата знаеха за болестта на Айрин.

Следващата му грижа бяха кметът и хората от Хайтауър. Той поне десет пъти посегна към телефона, за да нареди на секретарката си да отмени приема. Ала накрая победи инстинктът му на адвокат. Реши все пак да направи този прием, но да съобщи на всички, че Ребека се надява да дойде. А после, когато тя не се появеше, отсъствието й щеше да събуди съчувствие към него. Всъщност можеше да използва това в своя полза.

Деймън познаваше една детективска агенция, на която можеше да се довери, защото фирмата я ползваше от години — „Хемлин Асошиътс“. Той се обади на Дик Хемлин, президента на агенцията, и му обясни положението.

— Ребека си е отишла — заяви Деймън. — Няма вероятност това да е шега. Тя… Оставила е бележка. Обаче аз трябва да знам къде е.

— Беше ли те предупредила? — попита Дик.

— Не. Беше малко мрачна, но това за нея е съвсем нормално.

— Беше ли сърдита за нещо? Бяхте ли се скарали?

— Не. От години не сме се карали — отговори Деймън с нотка на гордост от спокойния си брак. — Точно затова се тревожа.

Дик изпрати един детектив да огледа къщата и апартамента. Човекът бе много старателен и дискретен. Той намери доказателства, че Ребека е взела някои дрехи и козметика. Изглежда бе събирала багажа си набързо.

Бе взела също така десет хиляди долара от общите им спестявания, които се пазеха в сейф, някои бижута и платимите осигуровки на нейно име.

Деймън поръча на Дик Хемлин да намери Ребека и да му съобщи къде е, ала да не прави опит да я връща. Той самият щеше да се заеме с това.

Сега вече нямаше избор. Трябваше да съобщи на Дъсти истината. Обади й се още същата вечер, след като си тръгна детективът.

— Не знам защо, миличка, но тя си е отишла — подзе Деймън. — Взела е малко пари и някои дрехи. Аз лично не бих се тревожил особено. Подозирам, че просто има някои неща, които е искала да обмисли и е имала нужда да бъде сама. Сигурен съм, че скоро ще се обади. Ще ти кажа веднага, щом науча нещо.

Дъсти изглеждаше потресена, почти загубила самообладание. Тя нямаше новини от приятеля си. Той още липсваше. Деймън не приемаше това много сериозно.

— Говори ли с родителите му? — попита той.

— Вчера. Не знаят нищо. Майка му се е побъркала. Нищо не разбирам.

— Когато има нещо ново, обади ми се. Ще се радвам, ако мога с нещо да помогна.

— Добре, татко.

Деймън не отдаваше особено значение на съвпадението между изчезването на жена му и на младия Тони Делафийлд. Той виждаше в това един допълнителен смущаващ фактор, от който непрекъснато трябваше да се отърсва, за да освободи съзнанието си за по-непосредствените предизвикателства, свързани с отсъствието на Ребека.

Вече започваше да разбира последствията от нейното заминаване. Нещата в неговия брак не бяха както трябва, съвсем не бяха както трябва. Като съпруг Деймън бе небрежен. През последните няколко години все повече приемаше Ребека като нещо сигурно. Дори почти не си правеше труда да скрива връзката си с Алисън. Животът на Ребека бе тежък и ставаше все по-тежък. Бе загубила баща си още като малка, а сега майка й, към която бе много привързана, беше тежко болна. Тя самата остаряваше. Зрелостта никога не бе лесно време за една жена. Ребека не се оплакваше, когато Дъсти замина да учи в колежа, ала Деймън забелязваше, че отсъствието на дъщеря й сякаш бе отнело нещо от нея. Тя изглеждаше самотна.

Тези размишления го успокоиха, защото обясняваха едно събитие, което отначало му се бе сторило ненормално, неразбираемо. Сега адвокатският му ум можеше да проумее душевното състояние на Ребека, можеше да си го обясни и да се справи с него.

И колкото повече имаше чувството, че го разбира, толкова по-сигурен беше, че рано или късно тя ще се върне.

— Просто не е такава жена, която би напуснала семейство и дъщеря, без да се обърне назад — каза си той на глас, крачейки из апартамента. — Това не е Ребека.

Някаква дълбока вътрешна болка трябва да я бе накарала да се махне. Но нейната потребност от любов, от семейство щеше да я върне. Деймън бе сигурен.

— Това е само въпрос на време — повтори на себе си. — Въпрос на време.

Междувременно трябваше да преживее нещо, което никога не си бе представял, че някога ще преживее — първите си дни като изоставен съпруг. Ребека остави в живота му празнота. Първо, приемът. Дори и сега имаше телефонни обаждания, на които би трябвало да отговаря тя. Обаждания от поканените, от доставчиците, от цветаря. Трябваше да остави Рута и Нанси да се оправят с тях. Изобщо не се заблуждаваше, че ще се справят толкова добре, колкото Ребека.

После идваше физическият факт на нейното отсъствие. Къщата бе пуста, апартаментът също. Леглото му бе празно. Звукът от гласа на жена му, успокояващият фон на неговите напрегнати и изтощителни дни, го нямаше. Липсваше му бледото й, малко разтревожено лице, което го посрещаше вечер.

Нямаше го кафето, което тя правеше сутрин. Ребека бе тази, която регулираше отоплението, Ребека плащаше сметките, трупащи се сега в коридора. Ребека гасеше лампата вечер, Ребека готвеше вечерята, когато Рута я нямаше, Ребека избираше вратовръзката му сутрин, носеше му вестника. Ребека му разтриваше гърба вечер… Е, когато той си бе вечер вкъщи.

Сега Деймън трябваше всичко да прави сам. И всеки ден изникваха все нови и нови неща. Всяко ново откритие го караше наново да измерва своята загуба. Той осъзнаваше колко дълбоко е била вкоренена Ребека във всяка част от неговия ежедневен живот, защото изведнъж всички тези корени бяха изтръгнати.

— По дяволите — мърмореше си Деймън всеки път, когато неплатената сметка или празният бюфет му напомняха за неговата дилема. — По дяволите!

Под фасадата на търпението му започваше да се надига един тлеещ гняв. Никой момент не е подходящ за внезапна загуба, ала Ребека бе избрала възможно най-лошото време. Първо, наближаваше приемът, а тя го оставяше да се оправя сам. Второ, Дъсти, която се бе побъркала заради своя младеж и която сигурно щеше да се обажда на майка си по пет пъти на ден, ако майка й бе тук. Да не говорим за цялата тази работа с Хайтауър и напрежението, което се бе струпало на главата му.

— Страхотен момент — измърмори той и поклати глава, борейки се с малката кафеварка, в която Ребека винаги му правеше кафето. — Просто страхотен.

Макар и да се опитваше да не си признава, че е ядосан, Деймън се усещаше, че се заканва един ден Ребека да му плати за това. Колкото и да бе страдала в миналото, не можеше да се сравни с онова, което я чакаше в бъдещето, когато се върнеше.

Помисли си дали да не помоли Алисън да дойде да живее при него, но се отказа. Първо, това можеше да предизвика приказки, особено като се имаше предвид историята, която бе съчинил за болната майка на Ребека. Второ, Алисън не можеше да му помогне по този начин. Тя имаше свой собствен живот, тя бе професионалистка с много задължения и с малко свободно време. Нещо повече, Алисън не бе жена, която би се нагърбила с практически задължения. Тя имаше помощничка, която се грижеше за по-голямата част от домакинската й работа, както и за нейната кореспонденция, резервациите за пътуванията й и така нататък. Алисън имаше хубав апартамент, много удобен за срещите й с Деймън, ала не бе домакиня. И не искаше да бъде.

Девет дни след заминаването на Ребека приемът се състоя, както бе предвидено. Всички съдружници дойдоха. Съпругите им се надпреварваха да съчувстват на Деймън за Айрин.

— Деймън, толкова съжалявам! — подзе Дорийн Блекмън и го целуна по бузата. Обля го ароматът на нейното мартини.

— Какъв ужас! — възкликна Джъстин Гейт. — И то точно когато си толкова зает. — Джъстин би могла да получи награда за нетактичност. Тя бе способна да се скара на Айрин, задето бе легнала на смъртен одър в толкова неудобен за Деймън момент.

— Много ми е мъчно за Ребека — сподели Мими Паркър. — През всичките тези години това й виси над главата. Как го приема?

— Добре — увери я Деймън. — Много добре се справя, като се имат предвид обстоятелствата.

Това бе една мъчителна вечер. Деймън не само трябваше да се преструва, че Ребека е във Флорида, но трябваше и да изглежда съкрушен и да дава вид, че е разстроен от състоянието на Айрин. Истината бе, че двамата с Айрин никога не се бяха обичали и той не можеше да разбере как Ребека можеше да е толкова привързана към такова егоистично и повърхностно създание като майка си.

Съдружниците бяха по-сдържани в съболезнованията си, а хората на кмета, безсърдечни както винаги, почти не споменаваха за това. Ала Деймън виждаше, че инстинктът не го бе излъгал. Измислената му история работеше в негова полза. Той създаваше впечатлението за един храбър мъж, чиято жена бе трябвало да поеме задълженията си в трагичен момент.

Въпреки това, когато приемът свърши, Деймън бе емоционално изтощен. Той остави Рута и доставчиците да разчистят и отиде право при Алисън. Тя го прие с отворени обятия.

— Ела тук, любов моя.

Бе облечена с тъмния си копринен домашен халат и изглеждаше в него по-възбуждаща, отколкото друг път. Деймън цяла вечер се бе въздържал да пие и отлежалото уиски сега се разля като гореща вълна, стопляща тялото му. Той смъкна халата и събори Алисън на леглото. Тя бе развеселена от неговия плам и в един момент и двамата се разсмяха, почти дивашки, без никаква определена причина. Деймън погледна тъмнокафявите зърна на гърдите на своята любовница и си помисли за млечнобялото тяло на Ребека, погледна смеещите се немирни очи на Алисън и си представи огорчените сдържани очи на Ребека.

— Имал си тежка вечер — усмихна се Алисън. — Сигурен ли си, че ти е до това?

— Ти ще кажеш — отвърна той.

Прави любов яростно, сякаш чрез удоволствието си отмъщаваше на жена си. Алисън изглеждаше по-млада, по-сексапилна, отколкото бе изглеждала от години. Деймън дълго остана в нея, докато нетърпението й премина в екстаз. Когато усети, че тя наближава върха, се втурна почти жестоко и изпита удоволствието едновременно с нея.

След това потъна в дълбок сън, облегнал глава на гърдите й. Умората се сливаше с пулсирането на сетивата му толкова сладко, та почти му се струваше, че в края на краищата не бе сам.