Елизабет Гейдж
Изповед (4)

Трета глава

Бе сряда.

От събота насам Ребека през цялото време се чувстваше странно. Не спеше добре. Държаха я будна чудновати пориви, необичайно ликуване. Опитваше се да лежи и да гледа как собствените й мисли преминават пред ума й като овце, прескачащи ограда, но не помагаше. Мислите бяха прекалено дълбоко в нея, за да могат да бъдат поставени на една ръка разстояние и огледани.

Какво става с мен, чудеше се тя.

Продължаваше да вижда как Дъсти излиза от океана с младия мъж. И, кой знае защо, й се искаше да има син. В отношенията между майка и дъщеря има близост и разбирателство, ала и нещо липсва, нещо, което разпалва бурната войнстваща майчинска преданост към момчето. Това бе едно от многото неща, които Ребека бе пропуснала в своя живот.

Виждаше пред очите си Тони, приятеля на дъщеря си. Бе прегръщал Дъсти невинно, гледайки я със смеещи се очи, в които ясно прозираше трогателното желание на един млад човек да не изглежда глупаво. Синът, когото Ребека би си пожелала, не би бил много различен — съвсем не като Деймън, който никога през живота си не е бил по момчешки уязвим, който бе роден лидер и още на двадесетгодишна възраст кипеше от амбиции.

Ребека погледна назад към миналото си. Сега, като се замислеше, в него нямаше нито един младеж. Нямаше брат, не беше близка с никой от братовчедите си. Бе учила в девическо училище и бе изпуснала шанса да има приятел, докато растеше. Деймън се появи по-късно, когато тя завършваше колежа. Всъщност никога не бе познавала младите момчета. Никога не бе мислила за тях. Сега й се струваха екзотични, почти като създания от един друг живот.

През нощта Ребека както обикновено лежеше будна. В понеделник забеляза, че Деймън така и не се бе прибрал вкъщи. Почувства прилив на гняв срещу него, въпреки че след толкова години не можеше и да се скара както трябва. И все пак, как можеше той да я приема като нещо толкова сигурно и гарантирано?

Докато лежеше в тихото легло се усети, че се връща в младостта. През онези дни тя вярваше, че може да има каквото поиска, да бъде каквото поиска. Често се носеше по потока на мечтите си, без през ум да й мине да се упреква за необузданите си фантазии. Разочарованието още не бе замъглило блясъка им.

Като младо момиче нощем затваряше очи пред образа на мъжки ръце, които я прегръщат силно, мъжки устни, които се притискат към нейните, и всички завивки се превръщаха в този мъж от сънищата. В тези дни фантазиите й бяха малко като на Пепеляшка, още повече, че пробуждането й винаги бе като удрянето на полунощ, което оповестяваше края на приключението.

Дори дните бяха обагрени в цветовете на нейното тържество. Когато ставаше да отиде на училище или тръгваше на урок по езда в събота, всичко изглеждаше ново и свежо. Блестящото в прозореца слънце, дантеленото перде, развяващо се от утринния бриз — всичко бе ярко и изпълнено с обещания. Светът още не бе затаил дъх, не бе замрял и всичко можеше да се случи, съвсем всичко.

 

 

Във вторник Деймън се върна вкъщи рано. Сигурно бе почувствал реакцията й от отсъствието му в неделя вечерта. Легна си с нея преди дванадесет. Ребека усети как ръката му се плъзга по рамото й почти подканящо. Не отвори очи.

В сряда той я покани на обед в „Трескалини“. Щеше да я вмести между сутрешните си задължения във фирмата и следобедните срещи в общината.

Тя знаеше защо я кани. Бе липсвал вечер повече от обичайното. И, което бе по-важно, наближаваше ежегодната му почивка с неговата любовница. Деймън малко се интересуваше от чувствата на жена си, но бе достатъчно схватлив, за да разбере кога е прекалил с безразличието си. Такива обеди бяха един от неговите не толкова изкусни начини да замаже нещата, да продължи да я държи под контрол.

Отидоха в хубав малък ресторант с италианска кухня, ала Ребека никога нямаше апетит на обед, още повече в ресторант. Нещо в копринените костюми и загара на бизнесмените напълно убиваше апетита й.

— Ти си щастливка, знаеш ли? — каза Деймън. — Заради теб отложих срещата си със самия кмет, Лезър.

— Така ли? — Ребека се усмихна. — Значи съм привилегирована.

— Трябва да внимавам, когато съм край него. Той има обноски на въглищар и инстинкт на плъх от водопроводната инсталация. Но не е глупав. Знае колко е близък Бил Крийг с губернатора и ни наблюдава всички като акула. Използва ни по същия начин, по който ние използваме него — въздъхна: — От години не съм се чувствал толкова напрегнат. Нощем почти не мога да спя.

Тя потисна многозначителната си усмивка. Речта на Деймън, явна молба за съчувствие, се бе превърнала в неволно самопризнание за вина, преди да бе успял да се спре. Това бе типично за толкова много разговори между него и жена му, че те обикновено заобикаляха конкретните подробности от живота.

Ребека никога не се бе разправяла с Деймън заради неговите изневери. Тя по начало се владееше добре, а когато стана по-възрастна, едно определено самоуважение я караше да стои над тези неща. Не можеше да направи нищо с неговото флиртуване, нито с унизителната фигура, в която се бе превърнала като съпруга. Ала можеше да владее собственото си поведение.

Може би възпитанието все пак си казваше думата след толкова години. Майка й, макар и егоистична и импулсивна жена, винаги бе уважавала себе си. А баща й преди смъртта си бе човек с впечатляващо достойнство. И двамата бяха от стари бостънски фамилии, от семейства, които приемаха себе си на сериозно. По ирония на съдбата Ребека бе наследила католицизма от баща си, въпреки че именно той изостави нея и майка й.

Наистина, донякъде тъкмо чувството й за лично достойнство на времето привлече Деймън към нея. Докато я ухажваше, той я хвалеше за него, наричайки я „истинска жена“, за разлика от вятърничавите момичета, които познаваше. Дали още тогава се бе замислял каква жена би подхождала за съпруга на юрист? На този въпрос нямаше отговор.

В два и половина Деймън погледна часовника си.

— Трябва да бягам — съобщи той. — Искаш ли Джеймс да те откара?

— Не, благодаря. Имам да пазарувам.

Джеймс бе шофьорът на фирмената кола. Той караше Деймън до гарата, освен в дните, когато движението бе много натоварено и пътуването от офиса на фирмата до гарата бе такъв кошмар, че бе по-лесно да се кара чак до вкъщи по магистралата на Лонг Айлънд. Понякога още един или двама от съдружниците пътуваха с него.

През последните десетина години за Деймън ставаше все по-трудно да пътува в почивни дни. Апартаментът в града първоначално бе купен с идеята да разреши този проблем. Но откак изневерите на Деймън се превърнаха в неразривна част от семейния им живот, той започна да остава все по-често в града. Апартаментът се поддържаше педантично чист, ала това не пречеше на Ребека да забелязва в него следи от срещите на Деймън с любовницата му. Може би по тази причина тя самата никога не оставаше да спи там, освен ако някое светско задължение не я задържеше в града прекалено до късно като за дългото пътуване до дома.

Изчака Деймън да влезе в колата, която се вмъкна в бавно движещия се поток, като изделие, попаднало в гнездото си на конвейерната линия. После тръгна по Петдесет и осма улица.

Само след няколко крачки я спря глас, който не й бе съвсем познат:

— Каква приятна среща!

Бе младият Тони Делафийлд, много красив в тъмния си костюм с раирана вратовръзка. Той вече й подаваше ръка.

— О! — възкликна Ребека и пребледня. — Стресна ме. Не очаквах да…

— Идвам на интервю за работа — обясни Тони. — Чиновник в една правна фирма. Сигурно ще ми кажат да си гледам работата, но баща ми твърди, че е споменал, където трябва за мен.

Тя не можеше да не му се възхити. Изисканият костюм изненадващо контрастираше с банските гащета, с които го видя за пръв път, и с панталоните и спортната риза, която бе облякъл за обеда на острова. Плажът внезапно изплува в очите му, които й се усмихваха, после изчезна като сън и Ребека едва се ориентира къде е. За момент се изненада от начина, по който хората могат да се прехвърлят през времето и пространството и да се появяват, съвсем различни на вид, толкова далеч от мястото, от което са тръгнали.

Осъзна, че все още държи ръката му, леко се изчерви и я пусна.

— О, глупости — възрази тя. — Щом те видят, ще разберат, че си перспективен младеж. А и с този хубав костюм ще бъдеш най-красивият в залата.

— Много сте мила — каза той. — Кажете ми, какво правите в тази част на града?

— Току-що бях на обед с моя съпруг — в думите й се промъкна печална нотка, преди да бе успяла да я овладее, ала момчето изглежда не забеляза.

— Предполагам, че би трябвало да съжалявам, задето се разминах с него — отбеляза Тони, — но не съжалявам. Доколкото разбрах от Дъсти, едва ли много ще ме хареса.

— О, защо? — възрази Ребека неубедително. — Ще те хареса, сигурна съм — ако Деймън харесаше Тони, това щеше да е първият случай.

— Слушайте — предложи той, — ако в момента нямате работа, защо да не изпием по едно кафе? Може би ще ми дадете още малко кураж за това интервю.

Тя погледна часовника си. Макар че имаше други планове, идеята звучеше интригуващо. Това би й дало възможност да опознае малко по-добре приятеля на Дъсти.

— Ами… — подзе Ребека, изненадана от собствената си свенливост.

— Моля ви… — изглеждаше невинен като малко кученце. — Тук се чувствам самотен. Никога не съм обичал града.

— Аз също. Добре.

Заведе я в едно кафене наблизо. Бе почти празно, ала автоматът свиреше прекалено силно някакъв рок, в който мелодията бе напълно удавена под бумтенето на баса.

— Прочетох книгата на Пол Боулз, която носехте на плажа онзи ден — съобщи Тони.

— Вече? Боже мой, колко си бърз! — тя отново чу в гласа си онези леко шеговити, почти майчински нотки, които толкова малко съответстваха на истинските й чувства.

— О, не много. Просто обичам хубави книги — отвърна той, като въртеше в ръцете си чашата с вода. — Докато растях, у нас никога не е имало хубави книги. Когато отидох в колежа, се чувствах като братовчеда от село.

— Не четат ли твоите родители?

Тони се засмя:

— Баща ми е известен с това, че прелиства „Ню Йорк Таймс“, а майка ми много внимателно изучава „Пийпъл“. Но не четат.

— А сестра ти? — струваше й се, че бе чувала от Дъсти за сестра.

— Искате да кажете, сестри. Имам три.

— Три! Как се казват?

— Бети е най-голямата — на двадесет и шест. После идва Джуди, една година по-малка от мен. Накрая Ейми, на шестнадесет.

— Как се чувстваш с толкова много момичета вкъщи? — попита Ребека.

Той сви рамене:

— Не е много приятно. Понякога ми се иска да имах брат.

— Сестрите не могат да удрят толкова силно — подчерта тя.

— Бети удряше много добре, когато бяхме малки — Тони се усмихна. — Ала когато бях във втори курс, я надминах по ръст. Тя всъщност не е толкова лоша — добави той. — Ама другите две са гаднярки.

Настъпи мълчание. Ребека се чудеше дали момичетата са хубави и дали приличат на него. Помисли да го попита дали няма снимка. Сетне реши, че после ще пита Дъсти.

— За Пол Боулз… — обади се Тони. — Прочетох първия разказ, „Далечен епизод“. Много е странен. Имам предвид, човекът просто загуби всичко. Превърна се в животно, в роб.

Ребека се мъчеше да си спомни.

— Това за… За професора ли беше?

— Да, за професора.

— Е, ако този разказ ти е харесал, сигурна съм, че ще ти хареса и „Закътано небе“. Вместо за мъж, тази книга е за жена, която пропада. Четох я, когато бях на твоята възраст, но и досега не мога да я забравя.

Книгата бе силен, разтърсващ роман за една изискана американка, която е пленена в пустинята от някакви скитащи араби и става робиня в харема на един от тях. Ребека бе потресена, а след това очарована как жената доброволно жертва западния си начин на живот, как се принизява до положението на сексуална робиня, която е заключена в една стая и цял ден няма какво да прави, освен да чака следващото посещение на своя арабски любовник.

— Вие много четете — забеляза Тони.

— Не чак толкова. Нямам претенции да съм образована литературно. Ала чета почти всичко, за което се заговори.

Той я гледаше втренчено. Внезапно й се прииска да спомене за Дъсти, но нещо я спря. Тони бе насочил разговора към нещата, които бяха общи между него и Ребека, и на нея не можеше да не й бъде приятно.

— Какво друго харесвате? — попита той.

Тя сви рамене:

— Хубави филми. Понякога художествени галерии… Не много често, както ми се струва. Имам няколко записа на Моцарт, ала не съм особено музикална.

— Телевизия?

— От време на време.

— Държавна телевизия ли?

Ребека поклати глава:

— Прекалено английска е като за мен.

Почувства, че се изчервява. Бе гледала много телевизия през самотните си вечери без Деймън. Гледаше най-вече телевизионни дискусии. Въпреки какофоничната си абсурдност, крещенето на мнения върху спорната тема, което не приближаваше и на сантиметър никого до истината, я караше да се чувства свързана с човешката раса. Понякога си пускаше някой стар филм, който особено обичаше, но откриваше, че й бе все по-трудно да се съсредоточи върху такива неща. Сякаш все повече живееше свой вътрешен живот, почти без да обръща внимание на това, което ставаше около нея.

— А ти? — попита тя.

Тони поклати усмихнато глава:

— Не искам да говорим за мен.

Ребека сведе поглед към дългите му пръсти, обхванали чашката с кафе, която момичето преди малко донесе.

— Странно. Аз пък мислех, че мъжете обичат да говорят за себе си.

Той отново я погледна с онзи странен и настойчив поглед.

— Не и аз — отвърна. — Макар че Дъсти може да ви каже и друго. Въпросът е, че досега не ми се е случило нищо кой знае колко интересно. Училище, колеж, много шумни приятели… Често мисля за всичко това и ми се струва, че не е нищо. Мисля, че животът още не ме е докоснал истински.

Такова признание от един млад човек можеше и да не изненада Ребека, ако нямаше нещо, или по-скоро някой, когото той бе пропуснал. Ала не можеше да заговори за това, без да го накара да се почувства нетактичен.

— Много си строг към себе си — забеляза тя.

— По-скоро честен — поправи я Тони. — Понякога имам чувството, че съм направил много малко с живота си.

— Истината е, че целият ти живот е пред теб.

Настъпи мълчание.

— Извинявай, че го казах. Сигурно е доста тежко бреме — добави Ребека. — Целият ти живот да е пред теб… Сигурно старите хора като мен изобщо не се замислят, когато завиждат на младите. Животът не е забава.

Той се наведе напред.

— Много хубаво казвате нещата. И сте права — усмихна се тъжно. — Бих искал всички възрастни да виждаха нещата като вас.

Тя се засмя:

— Такава ли съм аз? Възрастна… Да, боя се, че е така.

— Вярно, не звучи като комплимент — съгласи се Тони. — Но наистина исках да ви направя комплимент.

— Много си мил — Ребека погледна часовника си. — Е, вече трябва да вървя. Много ми беше приятно, че се срещнахме. Колко е малък светът. Ето те тук, насред Манхатън. Винаги ме е изненадвала способността на хората да бъдат на две места едновременно. За мен ти все още си на онзи плаж и тичаш към мен заедно с Дъсти. Поне допреди половин час беше там.

Бе отместил стола й да стане и бяха стигнали почти до вратата. От автомата се лееше нова песен, бавна, и този път басът не скриваше напълно думите: „Любов моя, толкова имам нужда от теб…“. Тя кратко се усмихна на вечните чувства на младостта.

Когато погледна към Тони, стори й се разтревожен.

— Не е изненадващо — промълви той. — Аз знаех, че днес ще бъдете тук.

Ребека вдигна вежди:

— Така ли? Откъде?

— Дъсти ми каза. Тя каза, че днес ще обядвате със съпруга си. Аз се обадих на вашата икономка да разбера в кой ресторант.

Излязоха от кафенето и шумът на уличното движение замести музиката. Ребека чу скърцането на спирачки и свиренето на клаксон.

— Защо тогава… Ами интервюто? — вече знаеше колко безсмислен бе въпросът.

Тони поклати глава:

— Няма никакво интервю. Исках да ви видя.

— Мен? Защо, за Бога?

Той се усмихна:

— Не трябваше да питате.

Тя побледня.

— Не можеш да говориш сериозно.

Тони се приближи към нея. Бе толкова висок, че лицето й стигаше до гърдите му.

— Глупав въпрос. Никога през живота си не съм бил по-сериозен.

— Но…

На устните й изникна името на дъщеря й, и с него русата коса на Дъсти, доверчивото й лице. После бялата жена в романа, очакваща в своята клетка идването на красивия арабин, който я бе пленил… Ръцете й затрепериха.

— Няма да ви притеснявам — продължи той. — Опитайте се да не мислите лоши неща за мен. Ала трябваше да ви го кажа сега. Иначе щях да се пръсна.

Ребека вдигна поглед към лицето му и се изненада от болката, която видя там. Тони наистина говореше сериозно.

— Много съм поласкана — промълви тя, като се мъчеше да говори със спокойния безгрижен тон, с който бе говорила досега. — Но е по-добре да си отидеш вкъщи и да забравиш за това.

Той се засмя:

— Няма надежда.

Ребека отстъпи крачка назад, ала от това той й се стори само по-близо. Пешеходците ги заобикаляха като риба в потока.

— А вие? — попита той. — Ще забравите ли?

— За твое добро ще забравя. Не разбираш ли какво говориш? Какво рискуваш? Трябва да мислиш и за другите, не само за себе си.

— Вече съм мислил за това. Много. Но не помогна.

Тя се намръщи. Тони изглежда бе минал през етапи, за които Ребека не знаеше нищо, и отдавна бе взел своето решение. Сега искаше от нея да прескочи всички междинни стъпки и да го настигне в страстта му. Времето се завъртя. Тя се почувства притисната в ъгъла.

— Трябва да вървя — каза. — Не говори повече за това.

Почувства нещо в ръката си. Бе неговата китка. Бе я хванала, без да усети. Припряно я пусна. Уличното движение сега й се струваше много по-шумно.

— Ще направя всичко, което поискате — отвърна той. — Ала трябва да знаете. Затова трябваше да ви видя. Само като знам, че знаете… Това ще ми помогне.

Ребека трепереше. Ръката й, която се бе обвила около китката му, сякаш бе изгорена. Погледна към нея, избягвайки очите му.

— Да ви спра ли такси? — попита Тони.

Тя поклати глава, по-скоро объркано, отколкото като отказ. Погледна го за последен път и видя пред очите си Дъсти.

След това се обърна и си тръгна. На ъгъла на Пето авеню я спря светофарът, а не й стигна самообладание да завие наляво и да изчезне от погледа му. Чакаше, заобиколена от пешеходци. Гласовете им кухо кънтяха в ушите й.

Не могат да спечелят играта, за да си спасят живота.

И без това всички са на кокаин.

Тежко простена автобус. Изскърцаха спирачки на камион и Ребека трепна стреснато. Най-после бе станало зелено.

Тя стъпи на улицата и почувства как върхът на обувката й се мокри в невидима локва. Забърза се, но по средата спря и погледна назад. Той не бе помръднал. Стоеше на тротоара и я гледаше. Чу нетърпеливото мърморене на пешеходците. Погледна напред и пресече улицата.