Елизабет Гейдж
Изповед (33)

Тридесет и втора глава

Веднага след сватбата на Дъсти Ребека и Сам се върнаха на Запад. Имаха много работа. Трябваше да се построи къщата, да се купят мебелите и да се уредят хиляди подробности.

Кристин намери време да прекара една събота и неделя с Ребека в Чикаго. Двете отидоха на театър и цял ден разглеждаха Института по Изкуствата. Ребека настоя да купи на Кристин нов тоалет. Когато момичето излезе от пробната, тя си спомни как бе помагала на Сам да й избере коледен подарък в магазина на Грейс Айлънд. Вероятно скоро щеше да познава тялото й толкова добре, колкото познаваше тялото на Дъсти.

Често ходеше при Сам в Медисън и му помагаше да гледа децата на по-големите дъщери. Пазаруваше, с Гретхен, разхождаше се със Сам между сградата на общината и университета и ходеше в квартирата на Кристин близо до студентското градче. Времето бе меко, езерата бяха красиви и Ребека се усмихваше, когато Сам я предупреждаваше, че след шест или седем месеца щеше да дойде люта зима, която щеше да направи тези езера невъзможни.

Нелепостта на положението й започваше да се засенчва от новите навици, които караха миналото й да изглежда по-далечно. Тя осъзна, че не бе единствената жена в Америка, чийто брак се бе разпаднал и я бе хвърлил в цял нов свят от хора. Съвременният живот налагаше такива промени на милиони хора. Вече малко неща бяха постоянни.

Но Ребека се смяташе за късметлия. Битмънови бяха едно топло и щастливо семейство. Те я приеха с отворени обятия. И, което бе най-важно, въпреки своите грешки тя не бе загубила Дъсти. Всяка седмица говореше с нея по телефона и никога не забравяше да благодари на небесата, че й я върнаха.

 

 

След като се раздели с Ашли, Деймън прекарваше много повече време с Алисън. Макар да се радваше, че се бе отървал от Ашли, чувстваше слаби отгласи от скръбта, от която бе страдал миналата година, когато Ребека си отиде. Той не обичаше самотата. Освен това Ашли му действаше силно стимулиращо, и психологически, и сексуално. Бе оставила след себе си празнота.

Алисън сякаш не усещаше нещо да се бе променило. Държеше се както преди, бе пълна със свеж хумор за общите им приятели. Деймън се възхищаваше от интелигентността и характера й повече от когато и да било. Уважаваше нейния ум и прозорливост, дори когато работеха срещу него, както беше в свадата им заради Ребека. Тя бе забележителна жена.

Мина му през ума, че можеше да реши да й направи предложение. Тази идея придоби още по-голяма тежест, когато получи от адвокатите на Ребека документите за развода. Алисън бе жена, каквато рядко се срещаше и нямаше цял живот да остане сама. Деймън би си направил огромна услуга, ако я направеше своя съпруга. А и ползата за нея щеше да е голяма, като се имаха предвид неговите перспективи в политиката. Можеха заедно да се преместят във Вашингтон.

Двамата се срещнаха там една събота и неделя и огледаха няколко къщи в Джорджтаун. Тя изглежда споделяше ентусиазма му за бъдещето. Когато бе с нея, Деймън изпитваше удобното чувство, че там му бе мястото. Колко бе елегантна с този костюм и копринено шалче, докато задаваше на брокера въпроси за къщата и околността! Тя вече бе специалист по Вашингтон. Щеше да оказва на Деймън неоценима помощ.

През лятото редовно се срещаше с Дъсти и Камерън. Канеше ги да прекарват почивните дни в къщата на Лонг Айлънд. Те изглеждаха щастливи и спокойни един с друг и с него. Ребека бе изнесла много от своите неща, ала къщата не изглеждаше чак толкова различна. Бе странно да чувства как нейният дух се носи между тях и в къщата, и на плажа. Странно, но не ужасно болезнено. Сега всички имаха това, което искаха, включително Ребека. Просто тяхното минало бе различно от бъдещето им, това бе всичко.

Самата Дъсти изглеждаше по-привързана към Деймън от всякога. Сякаш след като бе намерила свой собствен съпруг, вече не изпитваше такова страхопочитание към баща си и отношенията й с него бяха по-естествени. Деймън се радваше на това и се чувстваше по-близо до дъщеря си.

Дори се учеше да харесва Камерън. Бавно, ала сигурно те се превръщаха в едно семейство. Единствено Ребека отсъстваше. И за щастие цялата вина падаше върху нея. Тя бе тази, която бе избягала. По някакъв начин Деймън дори й беше благодарен. Нейното напускане не бе попречило на политическата му кариера. Ребека го бе освободила от един нелеп и противоречив живот и му бе помогнала да тръгне по нов път.

А когато в старата сграда на Сената във Вашингтон срещна едно младо момиче, което му направи впечатление, юридически съветник в кабинета на сенатор Дрейк, той почувства, че цялото бъдеще бе пълно с обещания. Заговори фамилиарно момичето, сламенорусо, луничаво и без венчална халка. Тя го познаваше по име. Деймън й каза, че очаква често да идва в града и момичето изглеждаше заинтригувано от тази информация.

 

 

В началото на август Боб Крийг дойде в кабинета на Деймън. Изглеждаше сериозен.

— Деймън, искам да ти покажа нещо.

Подаде му през бюрото едно ксерокопие. Беше статия, която щеше да излезе следващия ден в „Пост“. Деймън си сложи очилата и внимателно я прочете.

„ЛЮБОВНИЦА НА АДВОКАТ НА ЛЕЗЪР КАЗВА, ЧЕ ТОЙ РАБОТИ ПРОТИВ ХАЙТАУЪР

Служителка в общината, която твърди, че е била любовница на Деймън А. Лоуъл, юридически съветник на кмета Лезър, казва, че Лоуъл тайно е работел за подкопаване на проекта за развитие на областта Хайтауър, като през цялото време е имал достъп до съвещанията на най-високо ниво, организирани от кмета.

Според жената Лоуъл е действал от името на определени неназовани сътрудници на губернатора, с цел да се осигури преизбирането на губернатора следващата година. Проектът Хайтауър, ако се осъществи, ще даде предимство на кмета на изборите и ще му послужи като оръжие за планираното от него сваляне на губернатора.

Репортерите на «Пост» установиха, че телефонни разговори и неофициални писма между Лоуъл и сътрудниците на губернатора съвпадат с усилията да се лобира в Олбъни и в Белия дом за отказ на финансиране за проекта Хайтауър от щатския и федералния бюджет. Според неназовани източници, Лоуъл е съобщавал за преразходи и е предавал и друга неблагоприятна за Хайтауър финансова информация на хора, тясно свързани с губернатора. «Той непрекъснато вдъхва увереност на кмета и неговите сътрудници за успеха на Хайтауър, докато в същото време предава на губернатора и на други информация за слабостите на проекта», съобщава източникът.

Фирмата на Минтър, Гейт, Блекмън, Крийг и Лоуъл, на която Лоуъл е шеф, отрича да е знаела каквото и да било за аферата «двоен агент», в която я обвиняват. «Нашата фирма не е запозната с подробностите за Хайтауър», каза говорител на фирмата. «Деймън Лоуъл беше единственият наш представител в проекта. Ние смятаме това обвинение за абсурдно. Нашата фирма никога през цялата си история не е действала съзнателно против интересите на клиент».

Кен Прито, един от най-близките сътрудници на кмета, сподели пред журналистите, че аферата «двоен агент» е била разкрита от кметските хора още преди няколко месеца, но е било разрешено тя да продължи, за да може кметът «да стои начело на истинската опозиция срещу Хайтауър».

Вълнуващата шпионска история бе разкрита пред репортер на «Пост» от общинска служителка, което име няма да се споменава, докато траят съдебните действия на общината срещу фирмата на Лоуъл. Междувременно се планира разследване на въпроса на щатско ниво и от страна на асоциацията на юристите.“

Деймън погледна през бюрото към Боб, който не посрещна очите му.

— Каква е тази глупост?

— Страхувам се, че не е глупост — отговори Боб. — Тази сутрин общината официално прекрати отношенията си с нас по проекта Хайтауър. Лезър е казал на Рой Минтър, че на теб кракът ти няма да стъпи повече в кметството. Изхвърлиха ни, Деймън.

Деймън бе смаян.

— Не разбирам — каза той. — Хайтауър върви добре. През последните два дни съм говорил по телефона с всички шефове.

Начинът, по който Боб се размърда на стола, показваше, че лошите новини още предстоят.

— Деймън, ние с теб сме изминали дълъг път заедно. Като ти казвам това, имам чувството, че отсичам дясната си ръка. Ала колегите искат ти да си подадеш оставката.

— Да си подам оставката?! — повтори Деймън. — Боб, ти да не си полудял? Защо, по дяволите, трябва да си подавам оставката?

— За доброто на фирмата. Не си мисли, че това е нещо, което мога лесно да преглътна. Цяла нощ съм се борил да не се стига дотам, но колегите бяха срещу мен, всички до един. Едно е да злепоставиш себе си, съвсем друго е да злепоставиш фирмата.

— По какъв начин съм злепоставил фирмата? — попита Деймън невярващо.

— За Бога, Деймън, в момента нашите колеги и съдружници работят по двеста договора с общината! Колко още мислиш, че можем да поддържаме този бизнес, след като всичко това е излязло наяве? Ние сме играли двойна игра с наш клиент. А този клиент е общината на Ню Йорк. Затънали сме до гуша. Снощи никой не е мигнал. Не можеш да си представиш до какво може да доведе това. Доброто ни име ще бъде опетнено.

Деймън тръсна глава, сякаш за да се освободи от някаква примка.

— Ала това не е вярно! — извика той. — Как може нещо да разруши нашата благонадеждност като фирма, след като е нагла лъжа от начало до край? Аз никога не съм заговорничел срещу Хайтауър, и ти го знаеш. Изкривих си гърба да свърша тази проклета работа. Помирявах всички в целия Олбъни и Вашингтон, за да прокарам проекта.

Боб мълчеше.

— Не е вярно, нали? — попита Деймън.

Боб не каза нищо. Погледът му бе уклончив. Деймън бе стъписан. За какво Боб трябваше да се държи уклончиво?

— Нали? — повтори той.

Боб не отговори.

Истината започна да се прояснява пред Деймън, като смъртоносна болест, криеща се зад най-невинни симптоми.

— Боже мой! — възкликна той. — Вярно е, така ли?

Боб погледна настрани. Реката мержелееше зад прозореца през мръсната пелена на въздуха. От тази височина мътната вода обикновено изглеждаше живописна. Сега изглеждаше така, сякаш човек можеше да се удави в нея.

— Вие всички сте били вътре, нали? — попита Деймън. — Ти и губернаторът. А също и Рой, и Том, и Ивън. Карали сте ме да се боря за Хайтауър, а вие сте се опитвали да провалите всичко.

Започваше да осъзнава необозримостта на предателството. Всичката му упорита работа, ежеседмичните му срещи с хората на губернатора, безкрайните му заседания с Лезър, човек, когото мразеше — всичко в името на един проект, който собствените му съдружници от самото начало са имали намерение да провалят.

— Защо? — попита тихо.

Боб въздъхна.

— Защото ако минеше, Лезър щеше да се превърне в герой. Това щеше да бъде в центъра на неговата кампания на изборите за губернатор. Не можем да позволим Лезър да управлява целия щат, Деймън. Всичките му приятели са неподходящи. Той би разрушил всичко, което е успяла да създаде щатската администрация.

Деймън виждаше, че в това има истина. Нищо чудно, че винаги му се бе струвало странно как всички тези приятели на губернатора с престижно образование — включително самият Деймън — работят ръка за ръка с Лезър.

— Защо, по дяволите, не ми казахте? — обърна се той към Боб. — Защо ме оставихте така да се трепя, след като всичко е било пародия?

Цъфтящото лице на Боб се затъмни от нещо средно между смущение и съжаление.

— Смятахме да те включим. Но в началото ти правеше нещата да изглеждат толкова добре, че нямаше смисъл да те възпираме. Губернаторът искаше Лезър да налапа колкото може по-дълбоко въдицата, преди… Е, разбираш идеята. Надявахме се, че когато Хайтауър не се получи, за всичко ще е виновен Лезър — сви рамене. — Всичко вървеше по план. Ала след като Ребека те остави, ти сякаш му изтърва края. Раздели се с Алисън, хвана се с онова младо момиче… Не беше достатъчно предпазлив. Клюкарствал си пред момичето за Хайтауър. Това се разчу. Не ми се иска да ти го казвам, Деймън, но в този момент всички ние усетихме, че започваш да ставаш опасен. А в създалата се ситуация трябваше да бъдем много внимателни.

Деймън отново хвърли поглед към проклетата статия в „Пост“. Да, наистина бе станал опасен за сигурността. Бе се шегувал с Ашли за Хайтауър, когато бе с нея в леглото. Тя бе служителка в общината. Основният капитал на Лезър бяха хора като нея. Сигурно той се бе сближил с Ашли още преди месеци. Или, още по-лошо, тя се бе сближила с него. Каквото и да й бе предложил, трябва да е изглеждало толкова по-привлекателно, колкото е намалявало благоразположението на Деймън към нея.

Той потупа по статията с добре оформения си нокът:

— Какво те кара да мислиш, че ще има ефект?

— Лезър е много гъст с вестниците — обясни Боб. — „Пост“ е само началото. Той ще разпространи това из целия град. Освен това все още има достатъчно влияние сред електората от работническата класа, за да го използва в своя полза. „Фирма на юристи с харвардски дипломи в съюз с Олбъни срещу общината“. Такива неща.

Деймън си спомни за своята снимка, която „Пост“ бе отпечатвал през цялата минала зима и пролет и помисли, че без съмнение същата снимка щеше да придружава утрешната статия.

— Значи вече нищо не може да се направи — заключи той.

— Да — потвърди Боб. — И никой не съжалява повече от мен, Деймън.

— Можех да съм малко по-внимателен, ако знаех истината — гласът на Деймън бе натежал от гняв. — Как очакваш от човек да се справи със сложна ситуация, ако не е наясно с ключовия елемент?

Боб поклати глава, сякаш говореше с упорито дете:

— Както ти казах, имахме намерение да те включим…

Деймън мислеше за губернатора, който през последните няколко месеца се държеше толкова приятелски и сговорчиво. С губернатора се работеше много по-лесно, отколкото с Лезър, той бе много по-близо до Деймън по произход и темперамент. Ала сега Деймън си спомни, че губернаторът винаги е бил най-близък с Боб Крийг, неговият състудент от Харвард. Когато е решил, че Хайтауър може да се превърне в политически пасив в случай, че Лезър се кандидатира за губернатор, той е споделил това с Боб и с другите. Не с Деймън.

— По дяволите! — гневът му прерасна в негодувание. — От къде на къде трябва сам да поемам огъня? Аз самият съм бил използван.

Боб поклати глава и на лицето му отново проблесна онова изражение на добродушно презрение.

— Доколкото се знае и някога ще се знае, ти си единственият, който е вътре. Само ти си имал наистина контакт с губернатора и неговите хора.

— Боже мой! Не мислех, че си толкова хитър. Използвал си ме като маша. Ще се изям, задето толкова време не съм разбрал играта.

— Както ти казах — повтори Боб, — след като Ребека те изостави, нещата вече не бяха същите…

Деймън не можеше да отрече това. Преди една година щеше да разбере такова нещо. В края на краищата, отдавна се бе научил да не вярва на никого в тази професия. По някакъв странен начин той наистина бе изпуснал нещата от контрол, откак Ребека го остави.

Усмихна се печално на Боб:

— Лезър обаче е разбрал вашата игра. Сигурно отдавна е усетил. Затова…

Гласът му угасна. Бе започнал да хвали Лезър, задето бе имал ума и ловкостта, които самият той не бе имал, когато най-много му бяха трябвали. Лезър, уличният политически боец, бе надушил измамата. Сигурно бе почувствал, че двамата с губернатора са прекалено различни, за да му се доверява. Затова бе прозирал през изисканата външност на Деймън, през задъханите му доклади за събитията в Олбъни и бе видял нищожната възможност за предателство. Предателство, за което самият Деймън нямаше представа, заслепен от самочувствието за собствената си значимост като ключова фигура и от политическите си амбиции.

И двете страни бяха хитри, но Лезър бе по-хитър. А колкото до Деймън, той се бе оказал оръдие в ръцете на всички. И сега го хвърляха на вълците.

— Значи очаквате от мен да си подам оставката — каза Деймън.

— Това е най-доброто, което можеш да направиш — отговори Боб сериозно. — Единственото, което можеш да направиш. Кариерите на толкова хора са поставени на карта.

— Мен ме интересува само кариерата на един човек.

— Ти ще се оправиш — окуражи го Боб. — Едва ли е толкова зле, колкото изглежда — гласът му не прозвуча убедително.

— Бих могъл да разкажа на „Пост“ и моята версия, нали знаеш. Както и на всички други вестници.

Боб поклати глава:

— Винаги си бил добър войник, Деймън. Винаги си играл за отбора. Всички знаят това. Ти не би искал да разрушиш тридесетгодишната си репутация, като в такъв момент се раздрънкаш пред вестниците. Единствената ти надежда е в мълчанието.

Деймън не можеше да отрече, че това бе истина. Вече достатъчно бе нарушавал клетвата за адвокатска тайна. Ако сега издадеше информация на вестниците, това щеше да бъде краят му.

Настъпи мълчание.

— А какво ще стане с Хайтауър? — попита той.

Боб сви рамене:

— Преди малко говорих с губернатора. Той мисли, че в края на краищата проектът вероятно ще мине. Страх ме е, че всички ние подценихме Лезър.

Деймън погледна руменото лице на стария си приятел. Прииска му се да можеше да го убие с голи ръце.

— Нещо ме озадачава — вметна той. — Какво щяхте да правите всички вие, ако ме нямаше мен като изкупителна жертва?

Боб отново сви рамене.

— Щяхме да измислим нещо друго — отговори той. — Винаги се намира някакъв начин. Ала истината е, че теб те имаше. Ти изпусна положението.

Настъпи мълчание. Деймън погледна през прозореца. Помисли си за Ашли. Спомни си за телефонния разговор с нея вечерта след сватбата на Дъсти. Не бе приел сериозно нейния гняв. Това бе фатална грешка. Тя не бе момиче, което би се оставило без бой да бъде зарязано. Още повече, че заради него бе направила аборт. Сега му се искаше да бе разбирал жените малко повече.

— Искат да обявим оставката ти преди два часа — обади се Боб. — Всъщност, изпратиха ме тук като най-близък с теб. Трябва да им я занеса. Господи, Деймън, много съжалявам.

Деймън погледна снимката на Ребека и Дъсти на бюрото си. От месеци се гласеше да я смени със снимка само на Дъсти, но покрай заетостта с Хайтауър не му бе останало време.

— И аз съжалявам — каза той.