Елизабет Гейдж
Изповед (5)

Четвърта глава

До приема оставаха само две седмици. Ребека бе заета с хиляди задачи. Тръгна да си търси нова рокля. Реши, че й трябват нови салфетки и обиколи пет-шест места, докато намери нещо подходящо в един магазин на Пето авеню, наречен „Матис“. Забеляза, че мебелите и килимът в хола изглеждаха замърсени и спешно повика една фирма от града да ги почисти. После пробва салфетките върху масата и покривката й се стори износена. Купи нова покривка и веднага откри, че сега пък столовете изглеждаха потъмнели. Отново повика фирмата да изчистят и тях.

Тревожеше се как ще изглежда самата тя. Разбираше, че този нов ангажимент с кмета Лезър бе много важен за Деймън. Отиде при Сали да се накъдри. Купи си нов грим. Мъчеше се да се пребори с чувството, че нейната старомодност ще навреди на политическите връзки на Деймън. Струваше й се, че отчаяно се опитва за две седмици да се прекрои, след като се бе запуснала от двадесет години.

Рядко се сещаше за Тони Делафийлд. В такива моменти почервеняваше и поклащаше глава. Увлечението му бе абсурдно само по себе си и обидно за Дъсти. Ребека бе прекалено засегната заради дъщеря си, за да се почувства лично поласкана.

Цялата случка й се струваше нереална, като си спомнеше за нея. Въпреки очевидната си страст, Тони приличаше на актьор в пиеса, от което поведението му ставаше още по-жалко.

Трябваше да накара Дъсти да скъса с него. Тази мисъл, като заключение на нейните разсъждения, се изправяше пред нея с цялата си яснота. Очевидно не можеше да позволи на дъщеря си при това положение да си губи времето с това момче, какво остава да се омъжи за него. Ситуацията бе възмутителна.

Но трябваше да се действа внимателно. Дъсти явно бе привързана към Тони. Цялото й поведение предполагаше, че го приема като сериозна перспектива за брак. Нещата бяха отишли далеч. Може би вече прекалено далеч.

От друга страна, Дъсти имаше доверие на майка си. Това означаваше, че едно много тънко, много разумно неодобрение, изразено от нейна страна към Тони, можеше да има някаква тежест. Достатъчна ли, за да разруши тяхната връзка? Вероятно не. Ала достатъчна, за да посее семената на съмнението. А след време, когато Дъсти пораснеше и неизбежно срещнеше и други момчета, може би щеше да насочи избора си другаде.

Да, по този начин щеше да се получи. Защо тогава точно тази идея толкова дълбоко тревожеше Ребека? Сякаш самият факт на отделянето на дъщеря й от този младеж трябваше да потвърди скритата, неизказана истина за него. Всичко това влудяваше Ребека.

През цялото време след съдбоносната си среща с Тони тя бе сама. Деймън ходеше на все повече и повече срещи, обаждаше се да отмени обеда, после вечерята, после плановете за вечерта. Дъсти за последен път се бе обадила в деня, в който Тони дойде на обед, за да попита майка си какво мисли за него. За съжаление, тогава Ребека се изказа ласкаво за него, като заяви, че според нея той е един много симпатичен младеж. По това време бе под впечатлението на приятелския интерес, който бе проявил към нея и на абсурдното си желание да има син. Не можеше да знае какво ще се случи.

Когато свърши всичко, което имаше да прави, тя започна да се мята из къщата като звяр в клетка, сякаш чакаше нещо. Четеше списания, гледаше дискусии по телевизията, но установи, че можеше да се съсредоточи върху тях само дотолкова, колкото да забележи колко празен бе животът на хората, които споделяха тайните си пред публиката. Колко малко самоуважение имаше в света на жените! Колко зависими бяха те от мъжете почти за всяко впечатление, за всяко чувство.

Накрая изключи телевизора. Той бе дори още по-обиден образ на самата нея, отколкото огледалото в спалнята.

Веднъж, когато седеше мълчаливо в спалнята си, телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

Никой не отговори. Мълчанието от другата страна на жицата се проточи достатъчно, за да издаде нечие намерение отсреща. Ребека тъкмо щеше отново да каже ало, ала изведнъж се спря, сепната от лудата мисъл, че може би това бе той. Поддържа слушалката до ухото си, заслушана в загадъчното мълчание. После затвори.

Сбъркали са номера, реши тя. Или някой крадец проверяваше дали в къщата има хора. Маниак, който очакваше да чуе страха в гласа й, за да се нахвърли върху нея, чакаше треперенето, в което би намерил своето удоволствие.

При тази мисъл ръката й започна да се тресе. Стана, надзърна в банята, после обходи цялата къща. Тя сякаш се затвори около нея като найлоновите опаковки на стоките в магазина. Ребека не можеше да диша.

Продължаваше да мисли, че неин дълг като майка бе да откъсне Дъсти от Тони. Колко щеше да бъде скандално, ако те се оженеха, а тя, майката, знаеше неговата ужасна тайна! Тази мисъл не й даваше мира.

Може би заради нея безсънието я мъчеше повече от всякога. Още щом легнеше, започваше да се мята. Един тих, повтарящ се ритъм, почти като биенето на собственото й сърце, караше мозъка й да работи, когато би трябвало да спи. Тревогите за Дъсти бяха истинско проклятие. Не можеше да престане да мисли за това.

Умората започваше да оцветява нещата със странна, свръхестествена светлина. Нищо не изглеждаше съвсем реално. Познатите неща бяха отчетливи, но далечни, като през очила с неподходящ диоптър. Когато протегнеше ръка към ключа за осветлението или към някоя дрънкулка, струваше й се, че ръката й е дълга цял километър.

Един ден, отчаяна от умора, взе хапче за сън и си легна на обед с надеждата да поспи до три. Един час се мята и въртя, докато лекарството успее да се пребори с разстроените й сетива. После неспокойно се унесе в зловещи сънища, като сомнамбул, спускащ се със залитане по стръмни стълби.

В съня си отново бе във вилата на родителите си на езерото Анджела. Бе плувала до шамандурата с Дейвид Пламър, момчето, което живееше по-надолу край брега на езерото. В истинския живот Дейвид никога не бе забелязвал нейното съществуване, ала в съня той съблече банския си, легна гол на шамандурата и ръката му се плъзна нагоре по ребрата й, докато намери гърдите й.

Шамандурата се клатеше бясно и движението отекваше в нея — едно, две, едно, две — докато звънът на телефона я събуди. Без да мисли, грабна слушалката, но й мина през ума, че това бе отново непознатият, който не се обади, и едва успя задъхано да прошепне едно „ало“, което отекна в тишината по линията.

— Майко? Ти ли си?

Бе Дъсти.

— О! Здравей, скъпа — заекна Ребека.

— Добре ли си? В неподходящ момент ли се обаждам?

— Не. Не, миличка. Просто бях навън, току-що влизам. Как си ти?

— Чудесно — това бе дума, която Дъсти рядко използваше, затова Ребека бе впечатлена. — Майко, може ли да доведа Тони на вечеря в петък?

— Петък ли? — Ребека се опитваше да си спомни какво имаше за петък. — Чакай да отида в кухнята да проверя календара…

— Вече говорих с татко. Той много се зарадва. Каза, че все едно ще си е вкъщи — Дъсти звучеше развълнувано.

— Наистина ли? — Ребека се почеса по челото. — Е, значи всичко е наред. Непременно доведи Тони. Но да не решите, че трябва да се обличате официално. Ние сме…

— Знам. Обикновени хора. Не се безпокой. Какво ще кажеш за шест часа?

— Когато дойдете, тогава ще започнем празненството — Ребека с мъка говореше с обичайния си шеговит тон.

— Страхотно. Обичам те, майко.

След като затвори, Ребека си легна и обмисли положението. Действието на приспивателното бе преминало и тя откри, че мислите й бяха изненадващо ясни. Бе доволна, че Деймън ще се запознае с Тони. Като начало, това щеше да напомни на младежа, че Дъсти има силен баща, който се грижи за нея. Че Ребека има съпруг, когото обича и който я обича, мъж, с когото шега не бива. Е, можеше дори да демонстрира малко по-силни чувства към Деймън, просто заради момчето. А Деймън, разбира се, по навик обсипваше Ребека с усмивки, ласки и прегръдки. Това щеше да направи добро впечатление.

Ала не бе само това. Имаше вероятност Деймън да не остане във възторг от Тони. В края на краищата, досега не бе харесвал никой от приятелите на Дъсти. А Тони не бе достатъчно целеустремен и амбициозен като за него. Деймън щеше да се обяви срещу Тони. Разбира се, винаги съществуваше опасността неодобрението му да накара Дъсти да се заинати, но Ребека предпочиташе в момента да не мисли за това.

Тя се надяваше, че ще прекарат една неприятна вечер, една вечер, в която семейството ще изглежда обединено от собствената си структура, оставяйки Тони навън. Защото семейството, в края на краищата, наистина имаше структура. Може и да не бяха най-здравото или най-сплотено семейство на света, ала дори слабостта му придаваше някаква интимност. Тя щеше да накара Тони да се чувства като външен, като натрапник.

 

 

Не стана така. Тони се появи, облечен в красиво спортно сако и вратовръзка и, трябваше да се признае, изглеждаше доста мъжествен. Деймън го покани в кабинета си да изпият по едно питие и двамата разговаряха тихо, докато жените бяха заети в кухнята.

Докато дойде време да се сервира вечерята, Ребека лесно можеше да отгатне, че Деймън бе харесал Тони. Най-неочаквано, точно момчешката мекота на Тони изглежда го трогна по някакъв начин. За разлика от предишните ухажори на Дъсти, които прекалено очевидно бяха скроени по същия мъжки модел като Деймън, Тони бе по-малко оформен, по-невинен. И Деймън явно намираше това за симпатично.

— Ще кажа една добра дума за този младеж пред някои мои приятели — заяви той гордо. — Трябва му само един начален тласък.

Въпреки раздразнението си, Ребека не можеше да не почувства трепета на една забранена гордост, сякаш самата тя бе довела младия мъж у дома за одобрението на съпруга си.

Наистина, забеляза признаци на напрежение у Деймън, когато видя Тони и Дъсти в нежна поза. Но той изглежда преодоля собствените си чувства, извиквайки на помощ бащинския си ентусиазъм, който на Ребека се стори съвсем нехарактерен за него.

Вечерта премина в относителна топлота и безметежност, като само Ребека бе малко сдържана. Дъсти бе видимо във възторг, че баща й бе харесал Тони.

— Не са ли страхотни заедно? — попита тя майка си в кухнята. — Така си отдъхнах. Знаеш го какъв е татко.

Деймън от своя страна улови за момент Ребека насаме и й прошепна:

— Голямо подобрение в сравнение с обичайния й тип, нали? Харесва ми.

След вечеря Ребека се качи горе и тъкмо излизаше от спалнята си, когато се сблъска с Тони.

— Извинявайте — каза той. — Дъсти ми каза, че тоалетната е някъде тук. Хич не ме бива в ориентацията.

— О, това е една шантава стара къща — Ребека се усмихна и светна лампата в коридора. — Тоалетната е зад ъгъла, точно където никой не може да я намери. Не си първият, който се обърква, повярвай ми.

Тръгна да се размине с него, почти очаквайки това, което щеше да се случи. Той докосна бедрото й и я спря.

— Това ме убива — прошепна.

И я целуна с плаха нежност по устните. Целувката бе невинна, ала младият му аромат я обля цялата.

Ребека замръзна. Тони се отдръпна. Тя чу как вратата на банята се затваря и слезе по стълбите с треперещи крака.

Значи всичко бе лъжа. Тази прекрасна вечер, това взаимно възхищение, това щастливо приемане с отворени обятия на приятеля на дъщерята.

Всичко бе лъжа. А ужасната истина, истината, с която се бе борила цяла седмица, в същия момент бе върху устните й.

Когато слезе долу, Дъсти и Деймън й се усмихваха съзаклятнически. Семейството изразяваше благоприятното си впечатление от вечерта. Ребека не можа да го изтърпи и миг повече и бързо влезе в кухнята. Чака там, докато Тони се върна от горния етаж.

След това вечерта продължи с цялата грациозност на един театър. Дъсти показа на Тони старите семейни албуми. Деймън изпуши една цигара и разказа на Тони за детството на Дъсти. Тони разказа за своето семейство, за сестрите си. По молба на Деймън показа снимка. Когато снимката стигна до Ребека, тя се вгледа с невиждащи очи в лицата и усети погледа на Тони върху себе си.

След това децата казаха лека нощ и си тръгнаха.

И точно тази вечер Деймън пожела да правят любов.

Бяха в спалнята. Той обви ръце около нея. Дланите му се плъзнаха по гърба й към кръста, после я привлече по-близо.

— Отдавна не се е случвало — каза тихо. — Прекалено отдавна.

Ръцете я познаваха добре, въпреки че след толкова време й се струваха непознати. Деймън бързо й помогна да се съблече и изгаси лампата.

След това дойде при нея, опитен в ласките, но предсказуем. Докосваше същите места, които винаги бе докосвал, при всеки контакт се забавяше точно колкото винаги се бе забавял. И въпреки това изглеждаше някак по-възбуден. Дишането му бе учестено и почти веднага се озова в нея.

Ребека не чувстваше нищо. Съвсем нищо. Той можеше да е и шум в съседната стая, толкова малко й действаше докосването му. Докато накрая погали устните й със своите — един непривичен жест на близост по средата на засилващия се ритъм.

Изведнъж от нея се изтръгна спазъм, почти болезнен, който разтърси цялото й тяло й се материализира в лекото докосване на тези устни, въпреки че всичко друго оставаше отдалечено на милиони километри.

И вечерта свърши за Ребека.