Елизабет Гейдж
Изповед (14)

Тринадесета глава

„Искам преди всичко да знаеш, че последното, което някога съм искал, е да ти причиня болка.

В живота нещата просто се случват. Това, което се случи с мен, може да изглежда неочаквано, но то се е подготвяло от много време. Може би ако разбереш това, ще разбереш защо, когато се случи, не можех да направя нищо, за да го спра. Беше прекалено късно.

Може би само още повече ще те заболи да го чуеш, ала истината е, че аз все още те обичам. Винаги ще те обичам. Ти си един прекрасен човек, неповторим човек и аз ще те нося в сърцето си, където и да отида.

По някакъв странен, объркан начин чувствам, че това, което съм направил, е друг начин да те обичам. Може и да ме мразиш за това, но все пак аз го чувствам.

Прости ми, Дъсти, ако можеш. Живей своя живот и бъди щастлива. И се опитай да забравиш всичко това.“

Дъсти държеше писмото в скута си. Колкото и странно да бе, ръцете й не трепереха. Бе го чела много пъти. Всеки път й се струваше, че бе мъничко по-безстрастна, мъничко повече се владееше, когато гледаше думите.

На вратата застана съквартирантката й.

— Какво става?

Дъсти сгъна писмото.

— Нищо. Просто едно писмо. А ти как си?

Брит се облегна на гардероба. Тя бе малко пълничка, ала с хубаво лице и весел характер. Имаше много приятели и, както подозираше Дъсти, активен сексуален живот. Често се връщаше в апартамента много късно, а понякога изобщо не се връщаше.

— Слушай, ние със Сузи и Джейн отиваме на купон у онзи приятел на Джейн. Защо не дойдеш и ти? От толкова време си се затворила тук.

Дъсти потупа с листа по бюрото. Откак пристигнаха писмата от Тони и от майка й, не бе излизала от апартамента, освен за лекции или на вечеря с баща си — вече почти две седмици. Изведнъж реши да отиде.

— Добре — кимна тя. — Кога тръгвате?

— След вечеря. Има време. Джейн ще се обади около осем.

— Добре.

— Искаш ли да ми помогнеш да сготвя? Правя картофи по лионски — Брит бе отлична готвачка като за момиче на нейната възраст, особено когато правеше някое от любимите си ястия.

— Ще си помисля. Може и да пропусна вечерята.

Брит погледна към писмото в ръката й.

— Да не е за Тони?

— Не — поклати глава Дъсти. — От роднини.

Бе казала на Брит за изчезването на Тони. Брит бе единствената й приятелка, с която можеше да сподели това. Знаеше, че може да разчита на нейната дискретност. Брит също имаше своите тайни, много тайни, и умееше да запази тайна, особено на толкова близка приятелка като Дъсти.

Обаче и дума не можеше да става да каже на Брит или на когото и да било друг ужасната тайна, която вече бе научила. Доколкото Брит знаеше, Дъсти просто бе зарязана от гаджето си… С добавката, че той бе изчезнал от очите й.

Дъсти разбираше какви жестоки ограничения налагаше върху нея положението й. Сега трябваше да бъде по-потайна. Не можеше да се доверява на приятелките си както преди. Мисълта, че те можеха да научат тайната й, да я коментират зад гърба й, бе непоносима.

Изхвърли тази мисъл от главата си и прибра писмото от Тони в чекмеджето.

— Забравих да ти кажа — обади се Брит. — Баща ти те търси. Поръча да му позвъниш. Нещо във връзка с вечеря в града. Утре.

— Добре.

— Е, ще се видим по-късно.

— Добре.

Брит тихо затвори вратата зад себе си. Ако от изражението на Дъсти разбираше колко важно бе това писмо, то тихото затваряне на вратата бе може би единственият начин, по който го проявяваше. Дъсти никога не умееше да скрива чувствата си. Хората казваха, че каквото й е на сърцето, това й е на лицето.

Тя отвори чекмеджето и извади писмото от майка си. Отвори го само един сантиметър, като дете, което надзърта тайно в стаята.

„Ти си с мен всяка секунда… И каквото и да се случи, моля те, знай, че не си ме загубила и никога няма да ме загубиш.“

Дъсти отвори писмото по-широко и прочете още малко. После потрепери леко, извади писмото от Тони и сложи двете едно до друго. Сравни фаталистичните извинителни нотки, несръчните обяснения в любов. На места езикът бе почти един и същ. Езикът на предателството винаги е един и същ, помисли Дъсти.

Листите бяха с еднакъв размер. Обикновени бели листи. Писмата бяха дошли едновременно. Пощенските клейма бяха еднакви. И въпреки това никой от тях не споменаваше името на другия. Колко инфантилни бяха опитите им да я заблудят! А може би това бе просто тактично премълчаване или срам? Те не можеха да отрекат ужасната истина, затова бяха изпълнили своите съобщения с празни извинения и я бяха оставили сама да си направи заключение.

Тя бавно сложи писмата едно върху друго, така че почеркът на майка й изчезна зад по-големите букви на Тони. После ги сгъна, така че да приличат на едно-единствено писмо с две страници.

Отиде в банята и коленичи пред тоалетната чиния. Потопи с две ръце съединените писма във водата, която се оказа изненадващо студена. Постепенно евтината хартия се просмука. Дъсти замислено накъса листите.

„да ти причиня болка…“

„винаги ще те обичам…“

„прости…“

Сега малките думи се носеха върху разпадащите се парченца хартия. Когато извади ръце от водата, някои от тях се бяха полепили по кожата й. Тръсна пръстите си, за да се отърси от тях. Пусна водата и гледаше как изчезват в дупката.

Обади се на баща си и прие поканата му за вечеря утре вечер. Той бе на събрание, затова остави съобщението на секретарката му. После се върна в стаята си.

Реши да помогне на Брит да приготви вечерята. Двете се шегуваха заедно както обикновено, но на Брит й се стори, че ако не друго, Дъсти бе малко по-весела, отколкото през последните две седмици. Ала загубата на Тони все още й личеше. Изглеждаше така, сякаш някой бе умрял. Брит знаеше, че Дъсти и Тони бяха много близки. Дъсти дори й бе казала, че се надява следващата пролет да се оженят. Бяха добри приятелки, но Брит никога не бе виждала Дъсти толкова съсипана от нещо.

Преди да дойде време да тръгват, Дъсти учи един час. После облече любимата си блуза от мъхест памук с апликация с арабски мотив. Беше й подарък от Ребека за последния рожден ден.

Срещнаха се със Сузи и Джейн и отидоха на събирането, което бе в дома на завършващ студент по театър, приятел на Джейн.

Имаше много хора, които никое от момичетата не познаваше — дипломанти, асистенти, преподаватели и двама професори, чиито посивели коси и сериозно поведение ги отличаваха от по-младите хора.

Имаше вино и музика, а в една от спалните отзад се пушеше марихуана. Събирането бе шумно, ала не бе приятно. Гостите не можеха да се отпуснат. Дъсти усещаше, че това бяха хора, които в миналото бяха имали луди прекарвания и тази вечер се опитваха безуспешно да ги пресъздадат.

Запозна се с няколко момичета от театралния факултет, които й се сториха приятни, но малко прекалено агресивни. Запозна се и с три или четири момчета. Всички те проявиха интерес към нея, а после се разпръснаха и отидоха при приятелите си.

Към единадесет я запознаха с един мъж на около тридесет години, преподавател в друг университет, който бе в града при колеги. Той я попита дали иска да пуши, ала тя отговори, че не, не обича махмурлука, а утре има изпит.

Бе доста висок мъж, оплешивяващ на върха на главата, с червеникава коса и дълги пръсти с мръсни нокти. Поговориха малко за изкуство, после за политика. Той бе член на нещо си, както каза, и мразеше всичко, което имаше нещо общо с щатската администрация. Каза, че промяната никога не може да се осъществи от хора, чиято политика се ражда на това ниво. Дъсти за момент се сети за баща си, който бе доста близък с щатската управа, но не отговори. Вместо това допи чашата си с вино и поиска още.

Мъжът попита Дъсти дали иска да си тръгне с него и тя се съгласи. Вървяха по улиците, изпълнени с приятния аромат на есен, смесен с миризмата на бензин и ресторантска храна. Ръката му бе върху, рамото й. Никой от тях не казваше нищо.

Квартирата, в която той живееше, бе в една къща от кафеникав камък. Влязоха през предния вход. В стаята на първия етаж се чуваше звукът на телевизора, ала те се качиха направо по стълбите. Горе имаше спални, гледащи към улицата и към задния двор. Мъжът я заведе в една от задните.

Дъсти помисли, че той ще й предложи още по едно питие и реши, че с удоволствие би приела. Мъжът обаче не й предложи. Стоеше зад нея и мачкаше гърдите и през блузата. После вдигна полата й и проникна в нея. Позата й се стори неудобна и трудна, защото нямаше на какво да се опре, но на него изглежда му харесваше. Известно време се бъхти в нея, като ръцете му дърпаха бедрата й, после свърши със серия от силни шумни тласъци.

Тя отиде в банята. Когато излезе, той лежеше на леглото и държеше книга. Попита я дали иска да дойде при него. Дъсти легна. Мислеше, че ще го направят отново, ала мъжът започна да чете и след няколко минути загаси лампата.

Тя заспа за малко. Когато се събуди, часовникът показваше четири без двадесет. Професорът хъркаше. Дъсти се облече и излезе от къщата, която сега бе празна. Не знаеше този квартал, но скоро попадна на познати улици и в четири и петнадесет вече си беше в леглото. Не се изкъпа.

Единственото нещо в съзнанието й бе дупката в дъното на тоалетната чиния и как късчетата хартия се смесваха, преди да изтекат през нея. Бе изпитала чувството, че може да усети вкуса на водата, само като я гледа.

Заспа. За пръв път от две седмици спа дълбоко. В единадесет Брит трябваше да я събуди и да я подсети за изпита й.